Елизабет Адлър
Среща във Венеция (11)

Глава 10

Бенет мислеше за това — колко красива е Мери-Лу. Тя беше секси и много забавна, но за него беше като ордьовър, вкусно предястие, от което трябва да се хапва по-малко докато се наслаждаваш на питието си. „Главното блюдо“ трябваше да е по-съществено и да носи на масата нещо повече от просто добър външен вид. Беше решил, че е постигнал това с брака си с Ана Юн. Заради милионите й, разбира се. Защо не? Но всичко се беше объркало, въпреки цялото внимателно планиране. Беше страдал, беше бедното окъсано момче около масата на богатото семейство Юн. Този път трябваше да намери наследница, зад която да не стои силно и сплотено семейство. И да се увери, че парите ще потекат в собствения му джоб, преди да се ожени за нея.

Съпругата му беше намерила смъртта си преди повече от шест месеца, а той се намираше в такъв период от живота си, в който всяка секунда имаше значение и той непременно трябваше да реши какво да предприеме. Мери-Лу беше вълнуващо развлечение. Нищо повече. Беше време да продължи нататък и той имаше намерение да й го съобщи точно тази вечер. А ето че тя беше излязла насреща му с план за някаква скъпоценна огърлица, базиран, доколкото той можеше да прецени, на неясна любителска снимка на „рядкото“ бижу и на историята за „изгубената“ перла. Е, историята му харесваше, макар да се съмняваше в достоверността й.

— И кой по-точно е сегашният собственик на огърлицата? — Той взе още едно кубче лед от кристалната кофичка и го пусна в питието си.

— Това не мога да ти кажа.

Той я изгледа с вдигнати вежди.

— Искаш да кажеш, че очакваш от мен да продавам бижута, за които не знам откъде идват? Хайде, Мери-Лу, няма да намериш дори престъпник в този град, който да е готов да го стори. Откъде да знам, че няма да убиеш някого, за да се докопаш до огърлицата?

Очите й станаха толкова студени, че се превърнаха в кубчета лед.

— Ще убия — каза хладно. — Ако се наложи.

Бенет се облегна назад и вдигна чашата си. Помисли си, че Мери-Лу има лице на ангел, но е изкована от чиста стомана. Това му харесваше. Приличаха си. Отпи от уискито си и я погледна.

— Все още не съм убеден — каза. — И няма да работя с теб, ако не разполагам с повече подробности за произхода на огърлицата.

— Не мога да ти кажа.

Тя проявяваше упоритост, но той знаеше, че накрая ще омекне. Протегна се през масата и хвана ръката й.

— Чуй, сладката ми — каза с онзи покровителствен тон, който тя добре познаваше от други „богати“ мъже, зарязали я заради следващото красиво момиче, — искаш от мен да работя на тъмно, да хлътна в опасност и вероятно да извърша престъпление, без да знам фактите. Хайде слез на земята! Или ми дай информация, или нека просто се разделим веднага с думите: „Прекарахме забавно“.

Предложението за раздяла й подейства — точно както беше планирал той. В красивите й очи блесна влага, тя стисна силно ръката му.

— Не говори така — прошепна. — Моля те, не говори така, Бенет.

Той отдръпна ръката си и се облегна назад като сви безразлично рамене.

— Искаш прекалено много — подметна и извика келнера, за да плати сметката.

Чу я да си поема рязко дъх.

— Огърлицата е притежание на партньорката ми, Лили — промълви. — Тя е в семейството й от поколения. Не знам нито защо, нито как е попаднала у нея в този момент. Кълна се, само преди няколко седмици не беше в сейфа. Защото, в противен случай, тя със сигурност щеше да я продаде. Знам, че търси купувач, затова аз, ние, трябва да действаме бързо.

Бенет се замисли за въпросната Лили, жената, за която Мери-Лу беше намекнала, че ако се наложи, ще я убие. Запита се дали евентуална връзка с Лили няма да е по-добра комбинация, отколкото с Мери-Лу. Все пак, тя бе законната притежателка на огърлицата, макар да таеше предчувствието, че ако се появи на пазара, тази скъпоценност ще бъде конфискувана от правителството. Но може би си заслужаваше да се опита.

— Бих искал да се срещна с Лили — каза, плати сметката и остави щедър бакшиш.

Дори когато не разполагаше с достатъчно пари, Бенет винаги оставяше разточителен бакшиш, защото това му гарантираше добра маса и най-доброто обслужване, а то създаваше подобаващо впечатление.

Мери-Лу го наблюдаваше, озадачена, и се питаше защо той иска да се срещне с Лили. Като че ли в отговор на въпроса й, той каза:

— Трябва да знам с кого точно си имам работа, ако ще вършим работа заедно. — Изправи се и й подаде ръка. — Хайде, партньоре, да се обадим на Лили и да я изведем на вечеря.

Усмивката на Мери-Лу озари бара докато вървяха към изхода.