Елизабет Адлър
Среща във Венеция (15)

Глава 14

Телефонът звънна в десет часа на другата сутрин. Преши веднага вдигна слушалката.

— Ало? — каза с надеждата, че е той, но все пак бе изненадана, когато чу гласа му.

— Преши, Бенет е.

— О… Бенет… здравей… искам да кажа, как си? — Най-после събра разума си и каза: — Надявам се, че си спал добре.

А после й се прииска да не беше казвала това, защото беше равносилно на признание, че е мислила за него. Което беше самата истина, но не искаше той да знае.

— Не спах много — отговори той. — Мислих за теб.

Този път тя беше напълно лишена от дар слово.

— Чуй, Преши, утре ще трябва да се върна в Шанхай. Ще вечеряш ли с мен довечера?

— Довечера? Ами, да, с удоволствие.

— Кажи ми къде желаеш да те заведа и ще направя резервация — каза той.

Преши се замисли. Щеше да се върне в Шанхай и беше възможно никога повече да не го види, което щеше да означава, че е само флирт за него…

— Не, аз ще направя резервацията — каза твърдо. — Защо не ме вземеш в осем?

— Осем. Очаквам с нетърпение.

— Хм, аз също. Ще се видим тогава.

Тя се усмихваше, когато оставяше слушалката. Щеше да го заведе във „Верлен“. Силви щеше да я държи под око и нямаше да й позволи да се забърка в някаква каша.

„Верлен“ беше едно от онези малки бистра в тясна улица, обточена с дървета, близо до църквата „Сен Сюлпис“ в Сен Жермен. По-голямата част от стените му бяха огледала, които отразяваха светлината на лампите и всичко сякаш плуваше в омара. Прозорците бяха закрити от тъмнозелени кадифени пердета, за да не могат минувачите да надничат вътре и клиентите да се чувстват уютно. Всичко останало беше съвсем семпло — светлозелени ленени покривки, малки лампи с розови абажури, твърди позлатени столове със зелени възглавнички. Винаги огромен букет полски цветя, сякаш току–що набрани от слънчева ливада — маргаритки, слънчогледи, златничета, люляк и черешови цветчета, в зависимост от сезона — поздравяваше посетителите още с влизането. Фактът, че Силви използваше само сезонните цветя и плодове, комбиниран с истинския й талант на готвач, беше онова, което караше клиентите да посещават заведението.

Силви беше дребничка и закръглена, с къса черна момчешка прическа и весели кафяви очи. Темпераментът й, когато се ядоса, беше пословичен. Което беше видно през по-голямата част от времето — като се има предвид естеството на работата й като главен готвач и собственик на „Верлен“. Животът й беше непрестанно тровен от готвачите на сосове, но може би тя беше същата отрова за тях, защото често и високо им викаше, че нито един не отговаря на стандартите й.

Всяко блюдо, сервирано във „Верлен“, трябваше да е съвършено и като ястие, и като външен вид. Което не означаваше да се издигат кули от храна, нито пък да се сервират малки и невзрачни порции, украсени така, че да изглеждат модерни. Тук не се правеше и грешката всичко да се залива обилно със зехтин и така да се унищожава аромата на внимателно подбрания букет подправки.

Както и да е, беше решила да надмине себе си тази вечер. Преши щеше да доведе приятеля си — е, той едва ли можеше да се нарече така, защото го беше срещнала едва снощи, при това щеше да отпътува утре за Шанхай. Това не звучеше особено обещаващо според Силви, но Дария беше казала, че е великолепен и Преши изглежда луда по него, затова трябваше внимателно да го огледа. Шанхай беше доста далеч от Париж. За гостуващ бизнесмен щеше да е лесно да има тук неангажираща връзка, а Силви нямаше да позволи приятелката й да се забърка в това.

Те дойдоха в осем и половина с разрошени от вятъра коси и леко мокри от внезапно изсипалия се ситен дъждец.

— Добре дошли, добре дошли — усмихна се тя, като ги пресрещна още от вратата, елегантна в белите си готварски одежди.

Зачервена и усмихната, Преши представи Бенет, който стисна здраво и твърдо дланта й. Усмихваше се, но не прекалено широко. Силви си помисли, че явно не желае особено да я впечатли, нито пък се опитва да се сприятели с нея.

Настани ги на тиха маса в ъгъла, заяви им, че нямат право на избор, защото за вечерята им ще се погрижи тя. Нареди на сервитьора да донесе бутилка изстудено шампанско и ордьовър от малки раци, загърнати в листа от спанак, и се върна в кухнята, където нещата буквално кипяха, защото в салона нямаше нито едно свободно място.

Това не смущаваше Силви, тя беше свикнала да организира хаоса в кухнята и да върши перфектно работата си. Острият й поглед отбеляза, че всички готвачи са по местата си, режат сръчно, приготвят сосове и запържват месо. Даде нарежданията и напътствията си, после отиде до фурната и се приготви да сервира на Бенет Джеймс най-вкусно приготвеното месо в живота му. Щеше да види какво има да каже той по въпроса. Така щеше да го прецени съвсем точно.

Нареди на сервитьора да им занесе първото блюдо от панирани омари, след което надникна в трапезарията, за да види дали гостите й са доволни. Забеляза, че двамата се държат за ръце. Хм! Това изглеждаше сериозно.

— Тя е много мила, очарователна даже — каза Бенет по-късно докато гледаше как Силви се движи бързо между масите и разговаря оживено с клиентите, както обикновено. — И не само това, тя е страхотна готвачка. Къде се е научила да готви така?

— Дали ще повярваш или не, но тя се заинтересува истински от готвенето през лятото, в което гостувахме на семейството на Дария в Кейп Код. Беше ни омръзнало да бездействаме по цял ден и Силви започна работа в местния ресторант. Носеше у дома остатъците, а на следващия ден успяваше да приготви с тях невероятни неща. Всички наддадохме по няколко килограма, а съдбата на Силви беше определена. Желанието й да се занимава с готвене бе повече от ясно, решението й беше твърдо.

— Звучи забавно — каза Бенет и поднесе дланта й към устните си. Погледите им се срещнаха, очите им горяха като въглени.

— Спираш ми дъха — прошепна Преши и отдръпна ръката си. — Мисля, че имам нужда от още вино.

— Ще ти помогне ли то да дишаш по-леко? — запита той и напълни чашата й догоре с изстуденото „Бройли“, препоръчано от Силви за ордьовъра.

Преши отпи й потръпна от смесено чувство на удоволствие.

— Признавам, че така ми е добре — усмихна му се. — Харесва ми да не ми достига дъх от вълнение.

— А това не пречи ли на апетита ти?

Тя отметна глава назад и се засмя.

— Никога нищо не може да ми попречи да се нахраня — заяви и хапна от пилето, чийто вкус не можеше да се сравни с нищо.

— Радвам се да го чуя — каза Силви, която тъкмо минаваше край масата им. — Всичко наред ли е? — запита на френски.

— Силви, храната е… — На Бенет като че ли не му достигаха думи. — Прекрасна е. През целия си живот не съм ял нещо по-вкусно.

— Дори в Шанхай? Чух, че храната там била добра, приготвена с въображение, екзотична.

— Но тази тук е различна. Може би трябва да се преместя да живея в Париж, за да идвам във „Верлен“ по-често.

Силви се усмихна лъчезарно, обожаваше комплиментите.

— По всяко време си добре дошъл — увери го, а после, след като им сервираха салата и няколко вида сирене, се върна в кухнята и приготви традиционния френски десерт, който се наричаше „Плаващи острови“. Островчетата бяха яйчни белтъци, разбити със захар, и запечени, плаващи в крема от жълтъците. Постави за украса по няколко шоколадови бонбона. Десертът изглеждаше красиво и макар да не беше нещо особено, излязъл изпод ръцете на Силви, имаше прекрасен вкус и аромат.

— „Плаващи острови“! — възкликна Бенет. — Звучи почти като нещо, типично за Китай. Мисля, че може би ще се наложи да те отвлека, Силви, и да те накарам да отвориш ресторант в Шанхай.

Засмяха се. Силви погледна Преши, която пък гледаше Бенет с огромно възхищение, и се зарадва, че е толкова щастлива. Той също не можеше да свали очи от нея. Силви се изненада, че въобще намираха време да се хранят, защото бяха напълно погълнати един от друг.

По-късно, когато им поднесоха кафето, тя седна за малко при тях. Двете с Преши подеха разговор за летата, прекарани с Дария на Кейп Код.

— Трябва да те заведа там — обърна се оживено Преши към Бенет. После, осъзнала, че може би отива твърде далеч, се опита да се поправи. — Разбира се, ти си прекалено зает за нещо такова.

— Бих могъл да намеря време — отговори Бенет и я загледа дълго и горещо, което я накара да престане да мисли за каквото и да е.

След което, с очевидно съжаление, погледна часовника си — изключително елегантен и скъп, както отбеляза Силви. Беше благодарна, че Преши не се беше влюбила в гладен художник — нещо, което се беше случвало преди, когато приятелката й се беше впускала в любовни авантюри. Бенет беше не само привлекателен, но също така изглеждаше уважаван и богат.

Той се извини, че се налага да тръгнат. Последваха пожелания за лека нощ и целувки, а Бенет обеща отново да дойдат. Веднага щом излязоха, Силви позвъни на Дария.

— Е? — запита Дария.

— Май е твърде късно, тя е затънала до уши.

— Толкова ли е зле?

— Той изглежда прекалено съвършен, за да е истински. Единственият му недостатък е, че живее в Шанхай. Шест хиляди мили е огромно разстояние.

— Да, но винаги могат да намерят начин да бъдат заедно — каза Дария, после се засмя. — Чуй само как разговаряме като две стари сватовници, а Преши го познава едва от двайсет и четири часа.

— Може би е достатъчно — каза Силви като си спомни погледите, които двамата си разменяха.