Елизабет Адлър
Среща във Венеция (22)

Глава 21

Шанхай

Бенет хвана първо полета от Париж до Сингапур, а след това — до Шанхай. Слезе на летище „Пудонг“ с двайсет минути закъснение. Мина набързо през имиграционните служби и митницата и буквално влетя в залата за пристигащи пътници, където го чакаше шофьорът на лимузината. Докато той отиде да докара колата от паркинга, Бенет се обади на Мери-Лу.

— Върнах се — каза бодро, когато тя вдигна.

Настъпи дълга тишина, после:

— Аз дори не знаех, че си заминал — беше равният глас, който го накара да се усмихне.

— Искаш да кажеш, че не съм ти липсвал?

— Ни най-малко.

— Следователно, не искаш да ме видиш довечера, така ли?

— Само ако ме помолиш.

Бенет се засмя.

— Моля те!

— Добре. Къде?

— У вас, в осем.

Имаше за какво да говори с нея и искаше да го направи насаме.

Тя чакаше до вратата, за да го посрещне, когато, точно в осем, той натисна звънеца. Озова се в прегръдките му, целуваше го. Той държеше бутилка шампанско в едната си ръка и отвръщаше на целувките й така, сякаш искаше да я погълне. Затвори вратата след себе си с крак. Тя отметна глава назад и го погледна.

— Ето това се казва посрещане — изгледа я той с усмивка. — А споменах ли колко си красива тази вечер?

— Не, но можеш да ми го кажеш и сега — каза тя, взе шампанското и го поведе към малкия бар, където вече беше приготвила кофичката с лед. Пусна бутилката вътре и взе чаши. Той ги напълни, остави обратно бутилката в леда и й подаде едната.

— За нас — вдигна той своята чаша и се усмихна, без да откъсва поглед (оня поглед) от нейния, предизвиквайки, както винаги, тръпки по гръбнака й.

А тя внимаваше все още да не й се изплъзне от устата най-важният въпрос, който я занимаваше. Отпи от шампанското си и се заинтересува как е минало пътуването му.

— Всичко беше наред — той се отдалечи до прозореца и загледа мътните води на реката и гъмжащото улично движение долу.

Мери–Лу крачеше нервно зад него. Тъй като се интересуваше от фън шуй, древната китайска философия, която учи, че разположението и физическите характеристики на предметите в един дом влияят на съдбата на собствениците му, беше окачила огромна кристална топка пред прозореца, за да прогони злите чи, неблагоприятните духове. Не си задаваше въпроса дали вярва истински или не в подобни неща, просто правеше необходимото, защото поне нямаше да й навреди, а, кой знае, може би в тази философия беше истината. Предците й вярваха в нея от векове, нали така? Макар вярата да не беше помогнала на родителите й, които отидоха рано в гроба, въпреки кристалите.

Докато съзерцаваше силуета на Бенет, който гледаше втренчено през прозореца, тя се надяваше, че кристалите ще помогнат в този случай. Все още не се беше чула с Вуртман и имаше нужда от целия си късмет. Застанала зад него, каза:

— Ще вечеряме ли? Или направо ще си легнем?

Бенет се обърна и я погледна.

— Познай — отговори.

Доста по-късно, докато Бенет вземаше душ, Мери-Лу започна да разопакова храната, поръчана от местния ресторант. Беше й хрумнало в последния момент, поради което не беше приготвила нищо сама. Подреди вечерята на масичката за кафе, заедно с бутилка бира „Цингтао“ и чаша, изстудена почти до замръзване във фризера. Бенет обичаше бирата си много студена, почти ледена.

Дрехите му бяха разпръснати по дивана и тя започна да ги подрежда. Портфейлът му изпадна от джоба на панталоните му и тя се наведе да го вдигне. Вътре имаше нещо обемисто. Хартиена кърпичка. Сгъната. Мери-Лу я разтвори и приглади и видя телефонния номер, изписан с червило. И името. Преши Рафърти.

„О, мили боже!“, прошепна и притисна портфейла до гърдите си. „О, мили боже, копеле такова…“

Когато Бенет излезе от банята, тя въобще не спомена за хартиената кърпичка, сега внимателно сгъната и прибрана в собственото й портмоне. Наля му бира и двамата коленичиха върху възглавнички до ниската масичка, за да се нахранят. Бенет искаше да говори с нея по работа, но усещаше от мълчанието й нежелание да разговаря. Разбира се, беше му ядосана, защото я беше изоставил просто така, без да споменава за пътуванията си. Всъщност, той дори не планираше да се вижда отново с нея. Но сега промени решението си, както се казва в старата поговорка — за да „изяде цялата торта“. Имаше нужда от нея.

— Обичаш ли ме, Бенет? — запита тя след малко.

Погледна я, очите му бяха студени. Двамата никога не говореха за любов. Набоде на клечката си късче аспержа.

— Двамата с теб си приличаме, Мери-Лу — каза. — И двамата имаме сърца от стомана. — Гледаше я втренчено, все още способен да се възхищава на красотата й. — Съмнявам се, че си обичала някого през целия си живот.

— А ти обичаше ли Ана?

Погледът му стана стъклен. Не отговори.

— Двамата с теб работим по сделка — поде той след известно мълчание. — Дойдох тук да ти кажа, че намерих купувач в Париж. Готов е да плати депозит, но, естествено, иска гаранция, че ще получи онова, което му е обещано. Трябва да видя огърлицата.

— Не мога да го направя.

— Тогава няма сделка.

Тя го изгледа гневно. Той се хранеше спокойно докато в нейната душа бушуваше буря.

— Коя е Преши Рафърти?

Той остави клечките.

— Защо питаш?

— Телефонният й номер беше в портмонето ти. Написан с червило.

Той се изправи и облече сакото си.

— Благодаря за вечерята, Мери-Лу — подхвърли през рамо, докато вървеше към вратата.

— Чакай! — извика тя.

Но Бенет не спря. Не се налагаше. Знаеше, че ще получи огърлицата. Мери-Лу щеше да го потърси. И то скоро.