Елизабет Адлър
Среща във Венеция (12)

Глава 11

Лили се наслаждаваше на спокойната тишина в градината си, докато хранеше златните рибки. Единственият шум беше тихото плъзгане на водата по гладката медна повърхност на фонтана. Но ето че телефонът иззвъня пронизително и така я изкара от полусънното състояние на ума. Тя се ядоса и за миг помисли да не вдигне слушалката, но после погледна дисплея и разпозна номера на Мери-Лу. Въздъхна и вдигна слушалката.

— Не ми се говори по работа — каза рязко. — Не може ли да почака до утре?

— О, Лили, не става въпрос за работа. Просто съм с един специален човек, с когото искам да се запознаеш…

Гласът на Мери-Лу беше сладък като шербет и Лили предположи, че въпросният толкова специален човек може би стои до нея.

— Не може ли да почака до утре? — запита, като мислено си представи чаша изстудено вино.

Искаше да седне на терасата и да слуша само шепота на вятъра и песента на канарчето в бамбуковата клетка, което пазеше очарователните си трели за моментите, в които тя сядаше до него. Тогава всякакви мисли за разрушени гробници, за гнева на поруганите предци, който вероятно би се изсипал върху нея, ако знаеха какви ги върши, бяха благословено изтиквани в дълбините на съзнанието. Понякога не можеше да спи нощем заради подобни мисли, но „богата на всяка цена“ продължаваше да е нейното мото. Също като Мери-Лу, нейният живот бяха парите.

— Искаме да те заведем на вечеря. Хайде, Лили, важно е.

„Може би за теб“, помисли си Лили. Мери-Лу звучеше развълнувано, като че ли имаше нужда от нейното одобрение. И, все пак, беше нейна приятелка.

— О, добре — въздъхна. — Само ми кажи къде и кога.

— Италианският ресторант в „Гранд Хаят“, след половин час.

— Четирийсет и пет минути — отсече Лили, замислена за натовареното автомобилно движение.

Всъщност, измина час. Те я чакаха, настанени на маса, дискретно скрита зад параван. Изборът на ресторанта беше работа на Бенет, защото той знаеше, че по-голямата част от клиентелата тук се състои от чуждестранни бизнесмени и туристи и няма вероятност някой да го познае.

Лили беше облечена в крещящо зелен чеонгсам, характерната за Шанхай прилепнала по тялото рокля с дължина до коленете, защото така можеше да покаже красивите си крака. Носеше и ръчно бродираната си чанта от сатен, обсипана с камъни и мъниста. Изглеждаше елегантна и самоуверена, въпреки че не се чувстваше по този начин. Прииска й се да не си беше правила труда да се облече и да се бори с трафика през тунела под реката, за да се срещне с новия любовник на Мери-Лу, след като можеше да се настани удобно у дома си, на собствената си тераса, сама с мислите си.

Бенет се изправи, когато тя приближи. Лили се приближаваше със сериозно изражение. Той си помисли, че в тази рокля изглежда като делова жена, която е решила този път да изглежда малко по-женствена. Не се съмняваше, че Лили Сонг има силен характер, но все още не беше срещал жена, която да не е подвластна на чара му.

— Лили — каза и се усмихна, погледна я дълбоко в очите, с онзи поглед, който обикновено поразяваше жените. — Мери-Лу ми е говорила толкова много за теб, та ми се струва, че вече те познавам. Трябва да призная, обаче, не очаквах да си толкова красива.

Тя повдигна скептично тъмните си вежди. Той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, а през това време тя не отдели поглед от него. Реши, че е от типа професионални чаровници, ако може така да се каже, точно мъжът, в когото Мери-Лу би се влюбила.

Мери-Лу ги гледаше с нетърпение и тревога. Лицето на Лили не изрази нищо и Мери-Лу реши, че тя вероятно е единствената жена в Шанхай, която не познава Бенет Юн. Но Лили рядко гледаше телевизия, не следеше новините, живееше в своя малък свят.

— Това е Бенет Юн — каза тя и долови реакцията на Лили, изписала се на лицето й. Изглежда, беше сгрешила и дори Лили беше чула за трагичната смърт на Ана Юн.

— Добър вечер, мистър Юн.

Лили побърза да отдръпне ръката си. Да, знаеше историята и също така знаеше, че са изминали само шест месеца от смъртта на съпругата му. Хвърли поглед встрани и срещна този на Мери-Лу, питайки се какво общо има тя с наскоро овдовелия Бенет.

— Бенет е човекът, който ми помогна, когато откраднаха колата ми — каза Мери-Лу. — Казах ти, помниш ли?

— А, да, помня.

Бенет галантно запита Лили какво ще пие и тя реши да е минерална вода „Сан Пелегрино“ с лимон. Келнерът донесе менюто и започна да им изрежда специалитетите и разговорът се насочи към храната.

По-късно Бенет положи всички усилия да бъде забавен. Разпитваше я за къщата й като сподели, че винаги е искал да живее в такъв квартал, че харесва историята му, свързана с френския колониализъм.

— Аз също — каза Лили. — Най-вече защото майка ми е французойка. Всъщност, нейните родители са от австралийски и австрийски произход, но е родена и израснала в Париж и винаги се е смятала за французойка.

Бенет беше поръчал бутилка добро италианско вино — „Кианти“ от имението Фрескобалди. Келнерът напълни чашите им и тя отпи. Забеляза, че по някаква причина Мери-Лу наблюдава Бенет като ловджийска хрътка, готова за скок, докато той оставаше безстрастният светски човек, врял и кипял, и говореше със светска лекота за Шанхай, Париж и Ню Йорк.

— След като майка ти е живяла в Париж, сигурно познаваш добре града — каза той.

Лили отговори, че никога не е била там, а после, неочаквано и за себе си, откри, че му разказва за бягството на майка си с Хенри Сонг.

— Въобще не е помислила — добави, — но мама никога за нищо не се замисляше. Може би е била разглезена от баща си и е свикнала винаги да получава своето. Никога нищо не се променя — добави с мрачна усмивка. — Трябвало е да остане при семейство Хенеси. Казвала ми е, че са много богати. Баба й имала замък в Австрия, известен със старинните си мебели и картини на световни майстори. И, разбира се, антикварен магазин. Прекалено лошо било, че се отказала от всичко.

— А те все още ли съществуват? — Бенет небрежно обикаляше с прибора си печения костур. — Антикварният магазин и замъкът.

— Вярвам, че да. Магазинът се казваше „Антики Хенеси“ и се намираше на улица „Жакоб“. Майка ми имаше сестра. Тя се омъжила и също имала дъщеря, по-млада от мен. Семейството на баба било богато, такива били и всичките ми лели и чичовци. Предполагам, че са оставили на братовчедка ми семейното богатство, а вероятно и замъка.

Хвърли на Бенет многозначителен поглед, мислейки за брака му с богатата дъщеря на Юн. След това изгледа Мери-Лу, която имаше прекалено доволен вид, и каза:

— Братовчедка ми се казва Прешъс Рафърти. Може би трябва да я посетиш следващия път, когато отидеш в Париж, Бенет. Чух, че винаги си се вълнувал от жени с пари.

Мери-Лу ядно я срита под масата, но Бенет се засмя и отвърна:

— А какъв е смисълът да познаваш хора без пари? След като не могат да направят нищо за теб. Виждам, че с теб си приличаме, Лили — добави той с възхищение. — Решени сме да успеем в живота.

— Да станем богати — каза Лили и вдигна чашата в тост за Мери-Лу.

Бенет също вдигна чашата си, мислейки, че би могъл да добави единствено „на всяка цена“. Замисли се за огърлицата, която се предполагаше, че Лили е наследила. Запита се дали е истина или Лили просто я беше откраднала. Историята, разказана от Мери-Лу беше толкова невероятна, че не смееше да й повярва. Макар да се нуждаеше отчаяно от пари, не искаше да се замесва в истории с крадени бижута. Мислите му се пренесоха към Париж и богатото семейство Хенеси, към внучката, наследила всичките пари и замъка. Богатите наследнички бяха неговата стихия.

Като се извини, че е уморена, Лили си тръгна преди десерта. Благодари на Бенет, който отново задържа ръката й прекалено дълго — нещо, което тя подозираше, че прави с всички жени, млади и стари, привлекателни и грозни. Този мъж просто упражняваше чара си. Бенет изказа надеждата си, че някой път отново ще излязат всички заедно, а Мери-Лу настоя да я изпрати до вратата.

— Е? — запита с блеснали очи.

— Той е вдовецът на Ана Юн и мисля, че излиза с друга жена прекалено скоро след смъртта й, ако искаш да знаеш какво мисля. Ти обаче очевидно не мислиш така — добави, втренчила поглед в лицето на приятелката си, издаващо силен гняв.

— От него не може да се очаква просто да си седи у дома, мъж като него има нужда от жена…

— Сигурна съм, че е така. — Лили изведнъж стана сериозна. — Но искам да се запиташ дали ти имаш нужда от мъж като Бенет.

С тези думи тя влезе в асансьора и в следващия миг вече я нямаше. Мери-Лу се върна на масата, а Бенет вече беше платил сметката и беше готов да тръгне. Тя беше очаквала да изпият по още някое питие, без да бързат, после кафе, но той, изглежда, имаше друго намерение. Иска ме в леглото си, реши тя с трепетното очакване в слабините си, което изпитваше винаги когато си помислеше за Бенет. Бенет обаче я остави пред апартамента й, след като я целуна набързо и каза, че е уморен и има нужда от сън.

— Но ние трябва да поговорим — почти изхленчи тя отчаяно.

— Не тази вечер. Аз ще ти се обадя — каза той, влезе в колата си, махна й с ръка и потегли.

Тя загледа как автомобилът му се влива в оживеното движение по „Бунд“. И изведнъж се почувства страшно самотна. А беше решила, че вечерта е минала добре — първо разговорът за огърлицата и нейното предложение да работят заедно, след това и срещата с Лили. Докато Лили не направи глупавата забележка за отиването на Бенет до Париж и за интереса му към богатите жени. Макар всъщност то да беше самата истина.

На следващия ден Бенет не се обади. Нито на по следващия. Тя се опита да го потърси, но той не отговаряше. Измина седмица, без двамата да са се чули. Мери-Лу не знаеше какво да мисли, нито какво да предприеме. Той беше единствената й надежда. Освен това, беше влюбена в него.