Елизабет Адлър
Среща във Венеция (13)

Глава 12

Преши беше щастлива. Дария щеше да дойде в Париж със съпруга си по работа. Очакваше с нетърпение вечерята с приятелката си. Силви обаче нямаше да успее да се освободи заради непосилната задача да ръководи ресторанта си. Беше го отворила преди две години и, може би защото хората обичат новите неща, той веднага се беше превърнал в хит.

Щяха да се срещнат в седем в „Дьо Маго“ на ъгъла на булевард „Сен Жермен“, да изпият по питие и да решат къде ще вечерят. „На някое по-семпло място“, беше казала Дария. Преши знаеше точно кое.

Облече своята „малка черна рокля“ и обу високите токчета, сложи си диамантите. След няколко минути бе готова и изтича по стъпалата към улицата. Видя някакъв мъж да наднича през витрината на магазина й. Беше с гръб към нея и бързо, преди той да я е забелязал, тя провери дали алармената инсталация е включена. А след това се втурна за срещата си с Дария. Тази вечер нямаше да отвори магазина и да разговаря с когото и да било за антики.

„Дьо Маго“ носеше името си заради двете антични статуетки, наречени маго, изложени вътре. Обаче клиентите предпочитаха да сядат отвън и да наблюдават живота, който тече край тях. Известната тераса на кафе-бара се простираше от булеварда до павирания площад пред малката църква, най-старата в Париж.

Както винаги, заведението беше претъпкано. Дария, обаче, беше дошла рано и бе успяла да заеме два плетени стола до една от малките масички и да поръча две чаши шампанско „Монопол“. Донесоха ги, веднага щом Преши пристигна. Тя целуна Дария по бузата и каза:

— Тази вечер изглеждаш като истинска парижанка.

— Подкъсих малко косата си. — Дария завъртя глава, за да може Преши да огледа новата й прическа от всички страни.

— Страхотно. Но никога не я подстригвай много късо, това е всичко.

— О, не знам, изкушавам се, въпреки че Том не ми разрешава. Винаги ми е казвал, че се е влюбил в косата ми, още преди да се влюби в мен. — Дария се наведе напред с усмивка. — Знаеш ли какво друго каза? Чуй сега. Не съм го споделила с никого досега, защото винаги съм искала хората да мислят, че се е влюбил безразсъдно и на мига в мен. Само дето въобще не съм сигурна, че хората се влюбват по този начин.

— И какво толкова ужасно каза той?

Преши отпи глътка от шампанското си. Беше прекрасно изстудено и щипеше приятно езика. Дария беше поръчала и чинийка маслини. Те не подхождаха на шампанското, но пък Дария много ги обичаше.

— Запита ме как е възможно някой да се влюби в разглезена мъжкарана като мен. Разбира се, това беше след като го победих на софтбол, смазах го на тенис и накрая спечелих състезанието по плуване, за което той ме предизвика. О, да, вечерта го сразих и на покер. Залагахме дрехите си и той остана само по слипове.

Преши се смееше от все сърце.

— И как въобще го накара да остане в стаята по бельо?

— Погледнах го, такъв един блед и невзрачен по професорски, нали разбираш какво имам предвид, уж дребен и уязвим и в същото време адски секси и толкова силно го пожелах, че бих направила всичко, за да го имам. Затова просто капитулирах, предадох се. Ето я моята тайна за щастлив брак. Да го оставя да спечели. На каквото се сетиш… бадминтон, шах, покер, тенис, той трябва да печели. Освен на плуване. Трябва да му покажа, че поне в нещо се справям, защото иначе как ще продължава да ме обича?

Избухнаха заедно в смях, отпиваха от шампанското си и хапваха по някоя и друга маслина. Слабото лице на Дария, все още леко загоряло след двете седмици на Кейп Код, беше оживено, очите й блестяха. Тя отметна тежката си коса назад и въздъхна доволно.

— Ако Супер-бейби не ми липсваше толкова много, бих казала, че не е възможно да бъда по-щастлива в този момент, тук с теб, в моя любим град. — Хвана ръката на Преши. — Липсваш ми, знаеш го.

— Знам. — Преши стисна силно ръката на Дария. — Ти също ми липсваш. Чу ли се със Супер-бейби днес?

— Да. Каза да не бързам да се прибирам у дома, защото баба й и дядо й ще я водят в „Дисни Уърлд“. Прекалено е заета с разглезването си, за да й липсвам. Том каза, че идва време, когато родителите стават излишни, знаел го и затова нямало да страда. Само че тогава детето беше още на три годинки! Кажи сега, къде ще хапнем?

— Мислех в „Ла Купол“. Там е едновременно семпло и елегантно, уютно…

— Звучи добре.

„Ла Купол“ беше, така да се каже, най-парижката бирария. Отворена през двайсетте години на миналия век, тя беше просторна, с масивни колони, чудно изрисувани от изгладнелите монпарнаски художници на цената само на едно хранене. Цветните стенописи, аплиците в стил „ар деко“, известният бар и редиците маси със снежнобелите покривки го правеха предпочитано място за актьори, политици, хора от издателския бизнес, модели. Посещаваха го и кореняци парижани, и туристи. Преши смяташе, че храната там е превъзходна.

Беше все още рано и затова заведението беше полупразно. Масите бяха толкова нагъсто разположени, че разговорите можеха лесно да се подслушват.

Заведоха ги до маса близо до стената. Дария си поръча риба, а Преши — пържола. Седяха доволно, отпиваха от виното, наслаждаваха се на разговора за живота, за семействата и приятелите си. В един момент Дария я сръга с лакът.

— Виж само какво се приближава — каза тихо.

Преши проследи погледа й и го видя. Висок, тъмнокос и красив като модел на Армани, мъжът на женските мечти. В този момент той обърна глава и я погледна. Тъмносините му очи сякаш я пронизаха. А тя като че ли потъна в тази синева. Погледът му задържа дълго нейния. По гръбнака на Преши полазиха тръпки. С усилие успя да откъсне погледа си от неговия.

Метрдотелът го поведе към една по-отдалечена маса, но той каза: „И тази ще е добре“ и се настани на съседната. Тя отпи от виното си, без да поглежда към него. Между двамата, обаче, сякаш се усещаше, че прехвърчат електрически искри. Беше толкова близо до нея, че би могла да го докосне, ако протегне ръка.

— Bonsoir, mesdames — поздрави ги той, както обикновено правят учтивите французи в изисканите ресторанти. Акцентът му беше американски.

— Добър ден, мосю — отговориха те.

Дария отново я сръга многозначително с лакът.

— Усмихни му се — прошепна в мига, в който донесоха поръчката им.

— Извинете ме — обърна се към тях непознатият, — не искам да се натрапвам, но не знам какво да си поръчам, а вашата храна изглежда превъзходно. Можете ли да ми кажете какво е?

Тъй като това очевидно беше най-обикновена пържола с пържени картофи, Преши, изумена, му хвърли кос поглед. Преметна с леко игрив и съблазнителен жест дългата си медноруса коса през рамо и на ум се поздрави за избора на „малката черна рокля“.

— Извинете, да ви се представя, аз съм Бенет Джеймс — каза красивият непознат. — В Париж съм по работа.

— А откъде сте? — запита Преши.

— Шанхай. — Той смръщи вежди. — Доста е далеч.

— Шанхай? — запита тя, изненадана. — Имам братовчедка там. Макар че никога не сме се срещали. Името й е Лили Сонг.

Бенет Джеймс сви рамене.

— Шанхай е голям град — каза, без да се усмихне.

Преши се почувства като глупачка.

— А вашето име е?

— Прешъс Рафърти. — Изчерви се и побърза да добави: — Но го скъсих на Преши, когато навърших девет.

— Не ви обвинявам — каза той и двамата се засмяха.

Сетне Преши представи Дария, която усмихнато каза, че препоръчва пържолата и пържените картофи и той последва съвета й. Поръча и бутилка червено вино и заговориха за Бостън и за Париж. Говориха малко и за Шанхай. Бенет каза, че тази вечер е във „ваканция“ в най-прекрасния град на света. Каза също, че ръководи бизнес за износ, който се разраства прекалено и че търси да наеме нов мениджър, който да му помага в работата. Отпи от виното си и отново задържа поглед на Преши. Между тях наистина прехвърчаха искри.

Тя почувства лакътя на Дария в ребрата си и й хвърли кос поглед. Дария грееше в усмивка, когато каза:

— Съжалявам, скъпа, но закъснявам. Обещах на Том да бъда вярна и да се прибера в хотела в девет.

Взе чантата си и светлосиния си блейзър със златните копчета и стана.

— Оставяш ме сама с него — прошепна Преши, когато Дария се наведе да я целуне за довиждане.

— Можеш да заложиш на ситуацията — прошепна Дария в отговор.

Бенет Джеймс бързо се изправи.

— Толкова се радвам, че се запознах с теб, Дария — каза, гледа я дълго и задържа ръката й в своята.

Тя кимна.

— Наслади се на времето, прекарано в Париж. — След това махна с ръка и тръгна между масите към изхода.

Преши почувства топлината на паниката да пролазва нагоре по гръбнака й. Беше сама с мъж, когото току-що беше срещнала, но към когото очевидно изпитваше силно привличане. Дали не трябваше да се сбогува учтиво с него, но първо да му остави номера си, а през следващата седмица да кръжи нетърпеливо около телефона с надеждата, че той ще се обади? Или да се подчини на горещината, която я тласкаше към него и вероятно към леглото му? Беше лудост. Все пак, не беше жена, която поддържа безразборни връзки, едва го познаваше!

Усети погледа му, обърна се и го посрещна. В последвалата тишина се почувства така, сякаш я беше докоснал. Накрая той каза:

— Возила ли си се на туристическото корабче по Сена?

Тя поклати глава.

— Само туристите го правят.

Той се усмихна.

— Тогава, бъди туристка с мен. Ще видим нощния Париж откъм реката. Може ли нещо да бъде по-красиво?

Взе ръката й в своята. Кожата му беше гладка, топла и с лек загар. Тъмни косъмчета се подаваха едва забележимо под маншета на ризата му със скъпите златни копчета за ръкавели и златния часовник. А вълните електричество стигаха вече до пръстите на краката на Преши.

— Защо не.

— Страхотно! — Направи знак на келнера да донесе сметката, отхвърли възраженията й и плати също така и тяхната.

— Радвам се, че те срещнах — каза и отново я обгърна с погледа си.