Елизабет Адлър
Среща във Венеция (21)

Глава 20

Нямаше време за губене и Гризелда се впусна в приготовленията за сватбата. Първо трябваше да използва цялото си влияние и всичките си познати във Венеция, за да може бракосъчетанието да се състои в базиликата. След това трябваше да се обади на приятелите си в хотел „Киприани“, където беше отсядала безброй пъти през годините и където я познаваха добре, за да организира сватбената вечеря и да поръча тортата.

Обади се също така на някои свои стари приятели и успя да наеме палацо „Рендино“, построено през четиринайсети век на Канале гранде, сега собственост на въпросните приятели (остаряването си имаше и своите предимства, все пак, помисли си, защото човек трупа връзки, познати, приятели, услуги). И веднага поръча тоалета си за сватбата — бял костюм на „Диор“ и огромна шапка „Филип Трейси“ за церемонията и дълга рокля от червена дантела на „Валентино“ за вечерята.

Двете с Преши малко се поскараха по телефона, защото Преши отказваше да облече бяло.

— В днешно време не се налага да си девица, за да си в бяла булчинска рокля! — възкликна гневно Гризелда, но Преши просто се засмя.

— Не това е причината, лельо Гризелда, слава богу — отговори. Звучеше като замаяно от любов момиче, което ще бъде с приятеля си на абитуриентския си бал. — Просто не искам да бъда типичната булка, обвита в бял тюл. Искам да съм различна.

— Колко различна? — запита Гризелда. — За бога, Преши, разполагаш само с три седмици. И е добре да решиш по-бързо. Утре ще летя за Париж и ще можем да уредим нещата.

Междувременно трябваше да се погрижи за цветята — и в момента тя шофираше по стръмния път „Гранд Корниш“, към пазара за цветя в Ница. Купуваше ги от години все от един и същи човек и му имаше пълно доверие. Тъй като сватбата щеше да се състои през ноември, сезон, в който нямаше рози, щеше да му поръча да достави от онези прекрасни огромни столистни рози, внасяни чак от Колумбия, и да го помоли да дойде лично във Венеция, за да украси църквата и залата за приема, както и да приготви букетите.

Всичко трябваше да е съвършено, а след като разполагаше само с месец — вече сведен само до три седмици — Гризелда беше притеснена и изнервена като че ли самата тя щеше да се омъжва.

Сватбата й с Оскар фон Хофенберг беше толкова различна от тази на Преши. Първо, те се познаваха повече от година и годежът им беше обявен, както се полага, в европейските и американските вестници. Родителите му бяха дирижирали цялото събитие до последната картичка, указваща кой до кого ще седи, което, тъй като присъстваха различни международни знаменитости и кралски особи, посланици, духовници и кардинали, лордове и лейди, нейното собствено семейство, плюс наемателите и работниците в Шлос, изискваше наистина добра организация. Гризелда с радост ги беше оставила да свършат всичко. Но роклята си беше избрала сама. И все още я пазеше, загърната в хартия в кедровия шкаф в задната част на огромната си гардеробна стая. Беше семпла рокля, от бял сатен, скроена веревно от истински майстор и обгръщаше младото й тяло толкова сексапилно, че гостите й бяха възкликнали от изумление, а очите на бедния Оскар буквално щяха да изхвръкнат от орбитите. Тя със сигурност й беше помогнала да превърне брачната нощ в истинско събитие, което двамата запомниха за цял живот. Макар с това да беше лишила семейството на Оскар завинаги от влияние върху него. Тя беше негова господарка.

След смъртта на Оскар, естествено, беше наследила всичките му пари, както и замъка. В деня след прочитането на завещанието Гризелда беше опаковала багажа си, включително булчинската рокля, бе взела кучето си — по това време един мопс на име Джоли — и бе заминала за по-вълнуващи страни с топъл климат. Споменът за онези дълги и скучни години със сприхавия Оскар бързо избледня и тя така и не се върна повече в Шлос.

Днес сутринта беше ясносиня и прозрачна, както често се случва в Южна Франция в края на октомври. Нямаше го вече натовареното лятно движение и беше истинско удоволствие да се шофира по шосе „Корниш“, високо над крайбрежната ивица и морето, простиращо се до края на хоризонта. Гризелда познаваше този път като дланта си, защото го използваше от години. Беше прорязан в склона на планината. Но за нея той не криеше изненади, както беше за туристите. Макар принцеса Грейс да не беше загинала точно в този участък, много хора се тревожеха, че може да ги застигне същата съдба — секунда на разсеяност, изгубване на контрола над колата и скалистата бездна вляво.

Тя караше бавно, мислеше за предстоящите приготовления и сребристото „Бентли“ вземаше плавно завоите. За музиката щеше да се погрижи Мими. Вече беше успяла да организира струнен квартет да свири на предсватбения прием в палацото и органист за църквата. В момента беше у дома, по средата на преговорите за модерен балет, който да изнесе представление на приема. Междувременно Силви Верлен щеше да се погрижи за менюто. Гризелда беше сигурна, че всичко ще бъде направено поне до степен задоволително, но все пак й се искаше Преши да й беше дала месец и дори два за подготовка. Защото, ако имаше малко повече време, щеше да се справи още по-добре с всичко.

Пътят започна да се спуска, да се извива в множество завои. Беше тихо и спокойно. Нямаше превозно средство пред нея, само две коли се бяха разминали с нея, пътуващи в обратна посока. Тя включи радиото и затърси станция с ретро музика. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и видя зад себе си бяла каравана. Помисли си, че тя се движи прекалено бързо, смръщи вежди и натисна силно клаксона. Шофьорът не реагира. Тя даде сигнал с фаровете, натисна педала на газта и взе завоя прекалено бързо в опит да се отстрани от пътя му. Той, обаче, отново не намали. Беше точно зад нея.

Тя отново натисна клаксона — непрекъснато, без да вдигне ръка от него. Беше почти върху нея, толкова близо, че ако прозорците на караваната не бяха тъмни, щеше да види лицето на шофьора. Страхът я завладя, потта започна да се стича на струйки по гърба й. Опитваше се да я изблъска от шосето…

Чу удара, когато броните се допряха… Той е луд… О, Исусе, какво става… Не мога да шофирам с тази скорост… Ще умра… Но не мога да умра сега… Не мога да пропусна сватбата на Преши… Трябва да помисля… Мисли! Познаваш добре този път… Точно зад завоя, зад скалата, има площадка за спешни случаи встрани от шосето…

Като се молеше срещу нея да не идва превозно средство, тя вкара „Бентли“-то в насрещното платно и едновременно с това натисна спирачките. Колата поднесе встрани, завъртя се веднъж, два пъти, три пъти, преди да се удари силно в скалата. Въздушните възглавнички се разтвориха и тя беше притисната към гърба на седалката, удари силно главата си и извика от болка. Но беше жива. А лудият в бялата каравана беше минал покрай нея и вече не се виждаше.

Тя все още трепереше от страх, седеше и си казваше, че не трябва да изпада в паника. Изпод капака на колата излизаше дим. Знаеше, че трябва да излезе, защото колата можеше да избухне в пламъци всеки момент.

За нейна изненада, вратата се отвори лесно и ето че в следващата минута тя стоеше в средата на шосето и проклинаше лудото копеле, причинило това на нея и на красивото й сребристосиво „Бентли“. Загледа отчаяно останките от колата и се запита, объркана, какво ли можеше да бъде всичко това.

По-късно, когато излезе от болницата след прегледа, Мими, обляна в сълзи, дойде да я вземе и двете заразнищваха случилото се. Мими клатеше глава:

— Някой се е опитал да те убие, скъпа. Искат те мъртва.

Гризелда я изгледа втренчено.

— Не ставай смешна, Мими. Защо някой ще иска смъртта ми? Освен, може би, съпругът ми, но той отдавна е мъртъв, а призраците не се връщат да искат отмъщение. Поне аз не мисля така — добави, изпълнена със съмнение. — Не, това просто беше някакъв луд и не искам да тревожиш Преши. Ще се обезпокои без причина. — После се сети. — По дяволите, не успях да се видя с цветаря. Ще се наложи да го посетя утре.

— Този път ще дойда с теб — рече Мими мрачно.

Не, изобщо не мислеше, че инцидентът е случаен. Всъщност, Мими беше сериозно разтревожена.