Елизабет Адлър
Среща във Венеция (67)

Глава 66

На следващата сутрин беше под душа, когато телефонът звънна. Не му обърна внимание и остави горещата вода да тече гальовно по косите й. Питаше се защо не се включва телефонният секретар. Макар това да се случваше от време на време през последните няколко седмици.

Но телефонът продължаваше и продължаваше да звъни и изведнъж в главата й нахлу тревога. Може би беше станало нещо… Дали не се беше случило нещо със Супер-бейби? Кой, по дяволите, звъни толкова настойчиво? Изнервена, тя излезе от банята и едва не се спъна в Мяу, която стоеше пред стъклената врата с много измъчен вид. Котката също не обичаше звъна на телефона… А той продължаваше да звъни…

Преши грабна хавлия, изтича в спалнята и протегна ръка към телефона в мига, в който звънът прекъсна. Тя се отпусна на леглото и започна да подсушава мократа си коса. Изчака няколко минути, но телефонът не звънна отново и тя се върна в банята, за да продължи да се приготвя. Запита се дали да не се обади на Дария. Но, ако беше Дария, тя със сигурност щеше да се обади отново. А можеше пък да са лелите й или Силви. Или пък Сам, макар това да не изглеждаше вероятно. Все пак, с надежда си помисли, че може би е бил той, може би с желанието да се извини.

Погледна се в огледалото и започна да нанася на лицето си нощен крем, който обещаваше да отложи появата на бръчки, да върне назад времето.

Да, времето… Може би, но как да отмие стреса от главата си? Той упорито ваеше малките фини бръчици около очите й…

Подскочи, когато пронизителният звън на телефона отново разцепи тишината. Мяу измяука силно, а тя удари големия пръст на крака си в леглото, когато изтича да отговори. Трепна от болка и заподскача на един крак, стиснала стъпалото на другия в ръка. Но вдигна слушалката. Сигурно беше Сам и щеше добре да го подреди, задето звъни така настоятелно.

— Ако си ти, Сам Найт — каза с леденостуден глас, — да знаеш, че никога повече няма да ти проговоря.

Настъпи дълга тишина, сетне чу един познат глас да казва:

— Преши, на телефона е Бенет.

Тя застина, зашеметена. Кръвта сякаш се дръпна от мозъка й, помисли, че ще припадне. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна на леглото, все още стиснала слушалката в безчувствената си ръка.

— Преши? Моля те, кажи нещо — говореше той. — Имам нужда да говоря с теб. Трябва да ти обясня…

Бенет разговаряше с нея, твърдеше, че трябва да й обясни нещо…

— Говори ми, Преши, моля те, просто ми говори — каза той с онзи тих и настоятелен тон, който върна спомена за хиляди интимни моменти, прекарани тук, в нейното легло. — Може и да не ми простиш, но поне ми позволи да ти разкажа как се развиха нещата. Моля те, Преши, моля те, любов моя, просто ми говори.

— Не искам никога повече да разговарям с теб — каза тя, изненадана, че гласът й изобщо е в състояние да излиза от гърлото.

— Разбирам. Повярвай ми, знам как се чувстваш, но искам да знаеш, Преши, че независимо какво ще се случи, винаги ще те обичам. Моля те само да се срещнеш с мен, просто само да ти обясня какво стана. Преши, няма да мога да живея до края на живота си с тежкото чувство за такава огромна вина.

Тя се облегна на възглавниците и затвори очи. По бузите й се търкулнаха сълзи, влязоха в ушите й. Не очакваше, че ще се чувства така. Мислеше, че вече е преодоляла чувствата си към него. Дните за съжаление бяха изтекли… Трябваше да продължи напред… Чакаше я нейният нов живот… Живот с главно „Ж“… А ето че само за минута се превърна в трепереща като желе развалина…

— Винаги съм те обичал, Преши — продължаваше Бенет. — Но не ти казах истината и с това не бих могъл да живея. Затова и не можах да се оженя за теб. А беше прекалено късно, не виждах изход. Истината е, че нямам пари, Преши. Беден съм, но се преструвах, защото бях силно влюбен. Помниш ли нощта, в която се срещнахме? Казах ти, че съм те проследил. Влюбих се още в онзи миг и оттогава нищо не се е променило. Но като се стигна до сватба, не можах да те измамя и да живея с тази лъжа. Нямаше начин. А не можах да ти кажа истината. Всичко ми дойде прекалено много. Единственият възможен избор за мен беше да си тръгна. Не исках да те нараня. Просто това ми се струваше най-правилното решение.

Тя мълчеше.

— Преши, там ли си още? — Настъпи дълга пауза докато той чакаше отговор. — Говори ми, слънчице — каза той нежно, стори й се че плаче. Като нея.

— Не знам защо си решил да ми се обадиш, Бенет — каза тя накрая, седна и изтри сълзите си. Нямаше да си позволи отново да падне в капана, примамена от сладките му думи и твърдения, че я обича.

— Трябва да те видя — каза той. — Трябва да ми позволиш да ти обясня. Трябва да ми простиш, Преши, защото само тогава ще мога… Ние ще можем… да продължим. Аз съм във Венеция. Срещни се с мен във Венеция, мила моя. Моля те. Само ако можеше да ме видиш, Преши. Моля те, аз съм на колене, ела тук, позволи ми поне да ти обясня. Трябва да ми се довериш.

Тя отново затвори очи, замълча, представи си Бенет на колене.

— Има и нещо друго — каза той, внезапно снишил глас. — Знам кой уби Лили. Не бях аз. Повярвай ми. Ще ти кажа всичко, когато дойдеш. Ти също си в опасност, Преши.

О, мили боже. Какво говори той? Замисли се за бедната Лили, която също й казваше, че е в опасност.

Дали все пак не трябва да се види с него… Да разбере истината… Заради собственото си спокойствие. За да може всичко това най-после да приключи. Или то щеше да я преследва през целия й живот.

— Ще се срещна с теб, Бенет — каза тихо. — Ще бъда там довечера…

Гласът му преливаше от радост и облекчение, когато каза:

— О, сладка моя, ще е чудесно да те видя отново. Тук много ще ти хареса. Сега е времето на карнавала, всички носят маски и костюми и се преструват на това, което не са. Знам — добави и като че ли в гласа му тя долови въодушевление, — че ще мога да намеря билети за бала. Защо не си донесеш костюм? Ще се преструваме, че не се познаваме и ще започнем всичко от начало…

Преши се опита да си го представи, но не успя. Миналото се беше запечатало в ума й и не можеше да се преструва. А той временно може би беше забравил напълно за Лили и за опасността, в която, както сам каза, се намираше самата тя. Толкова ли бе потънал в мечтите си да я види отново?…

— Дай ми номера си — беше всичко, което каза тя. — Ще ти се обадя, когато пристигна.

— Аз не те обичам все още, както се казва, Преши — бяха последните му думи, преди да затвори. — Винаги съм те обичал.

И въпреки най-добрите си намерения и напредъка, който беше направила по пътя към живота без него, въпреки случилото се с Лили и всичките въпроси, които нахлуваха в главата й, Преши се запита дали това може да е вярно.

Дълго седя на леглото и мисли за Бенет. Не се съмняваше, че трябва да отиде, че така ще постъпи правилно. Трябваше да разбере нещата около убийството на Лили, да се опита да проумее целия този ужасен епизод. Трябваше да разбере истината и за него, да узнае кой е той всъщност.