Елизабет Адлър
Среща във Венеция (41)

Глава 40

Снегът беше снежнобял, чист и хрупкав, въздухът беше свеж и приятен, снежинките шушнеха в лицето му, докато Сам бързаше към улица „Жакоб“. Златният град Париж се беше превърнал в сребристо видение, блестеше с вълшебния леден отблясък на млечната светлина, но Сам нищо не забелязваше. Всъщност, той предпочиташе да е някъде другаде — със или без сняг.

Лесно намери жилището на Преши и се спря да надзърне през витрината. Помисли си, че сградата прилича на нарочно изградена пещера заради меката светлина и светлорозовите стени, макар и да се възхити на мраморната глава на момчето. То изглеждаше невинно, донякъде май му напомняше собственото му детство. Усмихна се горчиво. Сега беше на четирийсет и две, все още не беше стар, но годините и житейският опит бяха оставили своя отпечатък върху него — леки бръчки се спускаха от носа към устата, около очите се очертаваха малките фини линии на умората, изписана на цялото лице. Младостта му се струваше отдавна отминала. Нима бяха минали само три години?

Отърси се от мислите си, натисна звънеца и беше пропуснат във вътрешния двор. Тя го чакаше горе на стълбите, за които той предположи, че водят към апартамента й.

— Виж! — извика тя радостно и му посочи дървото. Всеки негов клон беше покрит с тънък слой сняг, а от връхчетата му висяха ледени висулки. — Виждал ли си някога нещо толкова красиво? — запита с възторг. — Бих искала да можех да го замразя така във времето. — После се засмя, сви рамене и каза: — Но казвам същите думи и всяка пролет, когато то е обсипано с пъпки, а после и когато започнат да падат цветовете. Обичам това дърво.

Той стоя и дълго го гледа.

— Така е — каза накрая. — Това е най-красивото нещо, което съм видял в Париж.

— Хм. — Тя го изгледа, все още застанала на горната площадка, с ръце, скръстени на гърдите. Беше облечена в светлосин пуловер. — Тогава, може би, трябва да се огледаш малко по-внимателно. Все пак се намираш в най-красивия град на света.

Той започна да изкачва стъпалата към нея.

— О? И кой го казва?

Тя се засмя.

— Аз, разбира се. На чие друго мнение би се доверил?

Той се засмя заедно с нея.

— Окей, какво ще кажеш аз да платя обяда, а после ти да ми покажеш някои от така прехвалените гледки на Париж.

— Сделката е сключена. — Преши засия. Не беше така красив като Бенет, но този мъж имаше особен чар. Но не, този път нямаше да се влюби презглава, да направи същата грешка. — Ела да се запознаеш с Мяу докато си облека палтото.

Котката спеше на обичайното си място на перваза на прозореца, откъдето можеше да гледа към улицата. Отвори безразлично едното си око и двамата със Сам се гледаха един кратък миг, преди тя отново да го затвори. Той й беше абсолютно безразличен. Сам от своя страна също нямаше никакво отношение към котките, за него те бяха същества от чужда планета. Помогна на Преши да облече палтото си и изумен рече, че вероятно тежи около тон. Тя обясни, че то е на дядо й и че той бил висок колкото Сам, но бил много по-тежък.

— Носеше го всяка зима, до смъртта си, аз не помня да е обличал друга връхна дреха — каза тя. — Но мисля, че това е най-доброто палто за такова време. — Приглади го с пръсти, но като че ли с известно колебание.

— Надявам се, не намираш, че изглеждам прекалено раздърпана.

Сам се засмя високо. Не можеше да си спомни да е чувал друга жена да се изразява така. Жените обикновено искаха да узнаят колко са красиви.

— Не прекалено — каза той, все още усмихнат, — но е по-добре да не посещаваме изискани заведения, защото може да решат да те изхвърлят.

Тя също се засмя и обви два пъти врата си с вълнения шал, чиито краища въпреки това останаха да висят до коленете й. Тя забеляза, че той все още е облечен в дрехите от снощи.

— Ти също не изглеждаш особено привлекателен — бодна го тя с красноречив поглед към наболата му брада.

Той прокара длан по бузите си и се извини.

— Накараха ни да слезем от самолета, но багажът ни остана в него. У мен е само чантата, в която са нещата от първа необходимост, обаче съм забравил да си сложа бръснарски принадлежности.

Тя дълго го гледа с наклонена на една страна глава, с което го накара да се запита неспокойно какво ли мисли тя за него.

— Харесваш ми и така — каза тя. — Може би трябва да помислиш дали да не си пуснеш брада.

— Ха! — възкликна той. — Очевидно, не си чела нито един от романите ми, защото в противен случай щеше да забележиш снимката на автора. Онзи с брадата?

— О, добре… — Тя му се усмихна лъчезарно. — Не съм ги чела, признавам. Ето защо и не те познах в „Ла Купол“.

Той я хвана за ръка, за да не се подхлъзне, докато слизаха по заледените стъпала и прекосяваха двора.

— Имам чувството — каза той, — че имаш извинение за всичко.

— Вероятно си прав. Според Дария ми липсва усещане за реалност, затова и… — Спря рязко. Канеше се да каже: „… затова и ме зарязаха пред олтара във Венеция“, но внезапно си спомни, че разговаря с непознат и че нейното минало не е негова работа.

— И какво?

— О, ето защо имам магазин за антики. Изглежда, че се справям по-лесно с миналото.

— Невинаги — погледна я той така, че тя трябваше да обърне внимание на думите му.

Беше неин ред да се взре в него. Беше споменал миналото и предната вечер, беше казал, че търси миналото в Париж. И тя отново се запита какво ли имаше предвид.

— Мисля да отидем в едно малко заведение на остров Сен Луи — каза тя. — Ще се наложи малко да повървим, но е особено красиво. А и е страхотно да видиш Париж без улично движение.

— Ако виното е добро.

— Така е. Но трябва да обещаеш, че няма да пиеш първокачествено „Бордо“ с риба.

— Но аз обичам червено вино с рибните ястия — възрази той. — Винаги, когато ловя риба у дома, я изпичам още на плажа и изпиваме бутилка добро червено „Каролина“. И в Каролина произвеждат добро вино, знаеш ли. Може би не е като „Бордо“, но е добро.

Вървяха бавно по „Пон дьо ла Турнел“, гледаха лодките и хората, които се разхождаха по брега на мързеливо шаващата кафява река. А това накара Преши да си спомни плаването на туристическото корабче в нощта, в която беше срещнала Бенет.

— Разглеждал ли си някога Париж от борда на „Бато Моше“? — запита тя рязко.

Той й хвърли убийствен поглед.

— Това атракция за туристи ли е?

Беше водила този разговор и преди, но при разменени роли.

— Нима ти не си турист?

— Не точно. Не, аз съм… или поне бях, човек с мисия.

Той гледаше лодките, които изплаваха изпод моста, а тя не откъсваше поглед от профила му и се питаше какво ли искаше да каже с това. Изражението му не издаваше абсолютно нищо. Всъщност, единственото, което тя знаеше за него бе само, че той е автор на загадки и че обича червено вино.

— Понякога е забавно да си турист — каза тя с копнеж.

Той обърна глава и погледите им се срещнаха.

— Знам, помня — каза той. — Някога и аз бях турист. — Хвана я за ръката. — Хайде, прекалено е студено да се мотаем така. Къде е ресторантът, който ми препоръчваш толкова много?

Заведението беше малко и тъмно — като пещера. Дървената врата водеше към малко фоайе, облицовано с черно-бели плочки и две червени кадифени завеси, които предпазваха трапезарията от течение. Стари почернели греди поддържаха пожълтелия от никотина таван, а букети изкуствени червени рози украсяваха масите, покрити с бели покривки. Малките прозорци бяха закрити от завеси от червено кадифе, в голямата и на вид груба камина гореше огън. Носеше се ароматът на печено агнешко и сос, приготвен с вино. Беше толкова уютно в тази зимна вечер, човек се чувстваше щастлив като на Коледа. Беше от онези заведения, където бутилка червено вино, отличителна марка на заведението, чакаше на масата. За изненада на Преши, Сам не я върна на управителя и не поиска списъка на предлаганите вина. Отвори я и напълни чашите, без преди това дори да вкуси напитката.

— Просто защото ти имам доверие — поясни той с усмивка и чукнаха чаши. Тя го гледаше тревожно как отпива първата глътка. Чувстваше се отговорна, а чувството за дълг тежеше.

Собственикът, дребен и блед човечец, доста слаб, поради което едва ли беше най-добрата реклама за предлаганата храна, дойде при тях с дневното меню.

— Трябва да опитате супата — каза. — Леща с шунка, много вкусна в такова студено време. А после ви препоръчвам агнешкото, цяло печено краче, зачервено и все още сочно. Сервираме го със зелен боб и сотирани картофи, приготвени с чесън, лук и гъби.

Сам погледна въпросително към Преши.

— Добре — прие той, а тя кимна ентусиазирано.

Супата беше превъзходна, както беше обещал собственикът, и ги стопли чак до пръстите на краката. Тя усети как бузите й порозовяха приятно, свали шала си и го остави на съседния стол до чантата си. Погледна Сам, а в главата й все още се въртеше един въпрос.

— Е, ти знаеш всичко за мен — каза му. — Какво ще ми разкажеш за себе си?

— Какво искаш да знаеш?

— Хм… Ами, например, кой си.

— Вече знаеш.

— Не, не е това. Знам само с какво се занимаваш. Но не знам кой си.

Погледът му беше убийствен.

— И искаш да ми кажеш, че аз знам коя си ти, Прешъс Рафърти, търговец на антики с апартамент в Париж, облечена в палтото на дядо си, с перфектна прическа и две лели, чието описание звучи като описание на две капки вода?

Разбира се, беше прав. Не беше му казала коя е всъщност. На практика, те бяха напълно непознати помежду си.

— Може би се впуснах в подробности, които са прекалено лични — призна тя. — Но ти знаеш къде живея. Не можеш ли да ми разкажеш поне за онази къща на плажа, в която пиеш червеното вино на щата Каролина?

Той се облегна назад, за да може собственикът да прибере до дъно изгребаните чинии от супата.

— Тази къща е моя вече петнайсет години — каза. — Беше любов от пръв поглед, купих я с първите си хонорари от писането. Намира се в покрайнините на малко село — предполагам, че може да се нарече и малък град — едно от онези очарователни местенца, където къщите се нижат покрай брега. Отдалечена е от другите, разположена е над дюните на ивица морска трева, заслонена е от вятъра от редица вечнозелени храсти, стената, която гледа към морето, е изцяло от стъкло, за да улови всеки нюанс на непрестанно променящата се водна повърхност, опасана е от всички страни от веранда, където мога да прекарвам дълги мързеливи летни вечери.

Той замълча и Преши реши, че изпитва носталгия по дома си.

— Говориш наистина като писател — отбеляза. — Къщата чак оживя пред очите ми.

Но когато я погледна, очите му зад очилата бяха тъжни.

— Къщата е толкова семпла отвътре, колкото и отвън — продължи. — Избеляло дървено дюшеме на пода, килимите са износени, има един-два удобни дивана. През зимата огънят в камината те съблазнява да седнеш и да гледаш пламъците, а не океана, чиито вълни чуваш да блъскат неуморно брега, докато вятърът духа неудържимо над върховете на дърветата. Къщата е като остров — добави тихо. — Моят личен малък остров, където всичко е съвършено и никога нищо не може да се обърка.

— А нима нещо наистина се е объркало? — Както винаги, въпросът се изплъзна измежду устните й, още преди да се е осъзнала. — Извинявай, ти описа всичко толкова красиво, че се почувствах като насред вълшебна приказка.

— Да, така е, само че тази приказка никога няма да бъде написана.

Той напълни отново чашите, собственикът донесе агнешкото, а после се върна в кухнята, за да донесе и димящите картофи в ароматния сос. Като гледаше брачната халка на Сам, Преши умираше от нетърпение да го запита за съпругата му. Само че този път прояви здравия разум да не го направи. Ако беше предан и любящ съпруг, досега щеше сам да го е сторил.

Сам опита агнешкото. Вдигна поглед и й се усмихна. Когато се усмихнеше, ставаше напълно различен човек.

— Прекрасно е — каза.

— Нима не ти обещах?

— Виждам, че мога да ти имам доверие. Дори зеленият боб е вкусен, а като дете мразех зеленчуците.

— Но сега, вече израснал, имаш повече здрав разум.

Той се засмя.

— Така изглежда. Но знаеш ли какво? Забравих да питам за Лили.

Името я стресна. Преши с изненада откри, че и тя е забравила за нея.

— Не знам нищо — вдигна тя рамене и се усмихна с наслада съсредоточена върху вкусните картофи. — Нямам представа къде е. Можеше поне да се обади, Франкфурт не е на милиони километри от тук. Но всичко около нея е обвито в загадъчност, та няма да се изненадам, ако въобще не се появи. Освен… — Замисли се за миг. — Не, това не е вярно, ще се изненадам, ако не се появи. Каза, че е много важно и дори спешно. Че се налага да говори с мен. Спомена, че ме засягало — сви устни Преши. — Макар да не ми е ясно как може да ме засяга, след като с нея дори не сме се виждали.

— Може би някаква семейна история — каза Сам. — Може би е дочула, че си наследила палтото на дядо Хенеси и иска да ти го вземе.

Засмяха се заедно, този път щастливо и искрено и чукнаха чаши.

— Тук ми харесва — каза Сам и изгледа с одобрение претъпканото малко помещение. — Истинско е, не като онзи голям и известен Париж ей там.

— Но този голям Париж се състои от стотици такива малки местенца. Като вашите брегове в Каролина, човек трябва да познава определено място, за да го обича. Разбира се, може да цени красотата изобщо — това е друго чувство. А не можеш да отречеш, че моят град е красив.

Той я гледаше през масата, поглъщаше с очи зачервените й бузи, изпъкналите скули, светлите очи под златистия бретон, който започваше да се къдри леко заради топлината в помещението.

— Признавам, Париж е красив — съгласи се с нея.

— А когато най-после успееш да хванеш полет за Ню Йорк, право в къщата си на плажа ли ще отидеш?

За нейна изненада, той вдигна небрежно рамене и каза:

— Не съм бил там от години.

А после направи знак да донесат втора бутилка вино и рязко смени темата с въпроса за десерта.

— Има само едно-единствено нещо от цялото меню, което е неотразимо! — възкликна тя. — Ябълковият сладкиш, покрит с ванилов сладолед. Случайно знам, че купуват сладоледа от „Бертилон“, тук на остров Сен Луи. Той просто е най-добрият.

Насладиха се на по още една чаша вино и на десерта, покрит с най-вкусния сладолед на света, макар лично Сам да предпочиташе, както каза, „Хаген — Даз“, след това бавно изпиха кафето си, в което той сложи толкова много захар, че, както сам се изрази, лъжичката би могла да стои права в него.