Елизабет Адлър
Среща във Венеция (75)

Глава 74

Най-после се приземиха на малкото местно летище. Сам се запъти право към полицейското управление, а Преши си запази стая в мотела. Щеше да е на разположение във всеки един момент — стига той да има нужда от нея.

Лежеше на леглото и гледаше телевизионните новини, хвърляше поглед на часовника и отчиташе прищракването на минутите. Мислеше си за Сам и за това как случайността ги беше срещнала, как преплете съдбите им.

Затвори очи и видя тясното му лице, милите му кафяви очи зад стъклата на старомодните очила, високото му стройно тяло, което се чувстваше удобно в дънки и старото кожено яке с дупката от куршума, изстрелян от леля Гризелда. Сам не беше от мъжете, които биха разочаровали някоя жена. Преши беше сигурна — и сега без сянка от съмнение — че би защитил Лейлани с нейната лабилна психика дори с цената на живота си.

Звънна телефонът.

— Идвам да те взема — каза Сам, звучеше не само уморено, но и някак предпазливо. — Ще купим храна и ще отидем в къщата на плажа. Ако нямаш нищо против.

Преши радостно го увери, че приема и излезе да го чака. Когато черният взет под наем „Мустанг“ спря до нея, тя скочи бързо вътре и го погледна. Изражението му беше сериозно.

— Как мина? — запита тя.

— Добре — сви рамене той.

Изминаха две пресечки в мълчание, после той спря пред една бакалия, откъдето купиха хляб, масло, мляко, кафе и два буркана консервирана бамя.

Пътуваха по крайбрежното шосе, времето беше ветровито и студено, океанът прииждаше на бели пенести вълни, после се отдръпваше, с ритъма на приближаваща зимна буря. Завиха по една пясъчна алея, от двете страни на която растяха вечнозелени храсти. Бе ги засадил лично Сам, преди десет години. Стигнаха до къщата, покрита със сиви керемиди, отвсякъде я опасваше веранда, която разкриваше панорамна гледка към дюните и морето.

Раменете на Сам увиснаха. По лицето му се изписваха различни чувства — удоволствие, облекчение, отчаяние. Изправи гръб и я погледна.

— Добре дошла в моя дом — каза той тихо.

После я хвана за ръка и двамата тръгнаха заедно по дървените стъпала към входната врата.

Вътрешността на къщата представляваше просто едно обширно помещение с масивна каменна камина в средата и стени, украсени със сериозни и мрачни картини, рисувани, както предположи Преши, от Лейлани.

Но когато Сам вдигна автоматичните стоманени щори, които предпазваха къщата от урагани и зимни бури, пространството веднага се изпълни с вълшебна ясна сива светлина, подобна на утринна зора. Беше толкова прозрачна и перлена светлина, толкова чиста и свежа, та й се струваше, че е на палубата на голям кораб насред океана.

— Нищо чудно, че обичаш тази къща — каза тя. — Зашеметяваща е.

— Тогава ела навън, където наистина ще можеш да дишаш.

Излязоха на верандата, за да вдъхнат с пълни гърди свежия и солен морски въздух. Слушаха вятъра, който шумеше в клоните на дърветата и се вихреше над вълните на огромния океан.

— Малко по-надолу по плажа е реката и спокойните черни води на блатата — каза Сам. — Там растат тръстиките, в които дивите патици свиват гнезда. И мангровите дървета, чиито разклонени корени са забити дълбоко в калта. И испанския мъх, така прогизнал, че от него капе вода, подобен на паяжина в деня на Вси Светии. А през лятото този свят е напълно различен, пълен е със слънце, с малки бели платноходки, които се плъзгат по хоризонта, тогава невероятно по-син и по-златист.

— И се обзалагам, че е влажно — допълни Преши, като мислеше за косата си, но все пак успя да се засмее. Тя още не смееше да го запита как е преминал разговорът в полицията. Знаеше, че той щеше да й каже, ако иска.

Докато Сам запали огъня, тя затопли бамята и начупи хляба на едри късове. Той извади бутилка вино и две чаши.

— Това ли е червеното вино на Калифорния? — запита тя и подозрително го опита.

— Е? — отговори той и вдигна въпросително едната си вежда.

— Не е като „Бордо“ — каза тя и се засмя. — Но е много добро, особено в студен ветровит следобед и след дълго и мъчително пътуване.

— И още по-мъчителен разпит — каза той уморено, седнал до нея до кухненския плот, покрит с бели плочки.

Тя отпи от виното и го зачака да продължи.

— Намерили са якето на Лейлани — каза той — изхвърлено на плажа, недалеч оттук. Подплатено червено зимно яке. „Но съпругата ти изчезна в топла лятна нощ“, каза ми детективът. „Защо, според теб, би облякла такова яке?“ Отговорих, че не знам и че това е загадка и за мен. „Може би защото е подплатено и задържа по-добре водата, с него е по-лесно да се удавиш“, каза ченгето.

Преши си пое рязко, нервно, дъх.

— Съгласих се, че вероятно е така. — Сам свали очилата си и разтри уморено очи. — „Ще го запомня и ще го използвам в следващата си книга“, казах. След това ми показаха онова, което бяха намерили в джоба, затварящ се с цип. — Протегна лявата си ръка с разтворена длан. Погледът му срещна този на Преши. — Сватбеният пръстен на Лейлани. Точно като моя.

Тя погали мълчаливо дланта му. Беше един съкрушен мъж — беше й мъчно да го гледа да страда.

— Трябва да го е свалила преди… — Тя млъкна, без да довърши догадката си.

Сам се изправи.

— Отивам да се поразходя. — Затърси яке в гардероба. — Ще се върна след малко — каза и затвори вратата след себе си.

Разтревожена, Преши се обади на Дария.

— Тук съм със Сам — каза тя.

— Знам, Силви ми каза. — Дария звучеше разтревожена. — Какво е този път, Преш? Любов ли е?

— Все още съм нервна, когато мисля за любовта. Но никога досега не съм се чувствала така… загрижена, любяща, вглъбена в мъжа. Възможно ли е това да е любовта, Дария?

— Може би. А сега — какво?

— Трябва да му помогна. О, Дария, никога не си виждала по-съкрушен мъж, а сега и ченгетата го измъчват допълнително, защото са намерили якето на съпругата му, изхвърлено на брега, и сватбения й пръстен в джоба му. Мислят, че той я е убил и Сам го знае. А аз не знам какво да правя.

— Защо просто не се прибереш у дома, милата ми — каза нежно Дария. — Да овладееш емоциите си и да оставиш Сам да приеме съдбата си.

Но Преши знаеше по-добре. Този път знаеше, че нещата са истински.

— Ще остана с него до края — отвърна тя.

Защото той беше направил същото за нея. И щеше отново да го направи.