Елизабет Адлър
Среща във Венеция (20)

Глава 19

Монте Карло

Апартаментът в Монте Карло, който двете вдовици и стари приятелки Гризелда фон Хофенберг, аристократката, и Мими Московиц, бившата звезда на шоу бизнеса, наричаха дом, беше като филмов декор от трийсетте години на деветнайсети век, издържан в бяло, с хромирани повърхности и сребърни акценти. Цяла огромна прозрачна стена гледаше към залива. Пердетата бяха от лек тюл, подобни на воали, и се развяваха ефирно на лекия бриз. Бели килимчета бяха нахвърляни уж небрежно по пода, настлан с плочи от светъл варовик, диваните бяха покрити със завивки от бял брокат. Имаше още стъклени конзоли и масички за кафе, чиито крака бяха изработени от стъкло и хром, както и шкафчета с огледални вратички. Стените и таваните бяха боядисани в цвят булчинско розово — нито точно розово, нито точно бяло, но придаваше на стаите приятен мек отблясък.

Разбира се, навсякъде имаше цветя, защото Гризелда твърдеше, че не би могла да живее без тях, а освен това Ница беше световната столица на цветята. Винаги имаше рози — бели или бледорозови — черешови цветчета, мимози или лилии, както и любимото им растение с пухкави цветчета, което Гризелда наричаше „кравешки магданоз“, а Мими — „дантелата на кралица Ан“ (защото съм по-изискана от Гризелда, добавяше Мими). И, разбира се, там бяха териерът на Мими, на име Лала, и миниатюрният пудел на Гризелда, Снупи, който в най-студените зимни месеци носеше палто с качулка, от което се подаваше милата му муцунка.

Днес, тъй като Преши щеше да доведе новия си приятел да се срещне с тях, Гризелда и Мими бяха изпълнили целия апартамент с цветя. Според Мими те бяха достатъчни да отворят дори цветарски магазин. Жан и Морис, съпрузите, които работеха за тях от двайсет и пет години като иконом и готвачка и които Гризелда и Мими смятаха за част от семейството, бяха приготвили специална вечеря и бяха наредили малката кръгла маса в трапезарията за четирима с бялата бродирана покривка от органдин, китайския порцелан и сребърните прибори „Кристофел“.

Преши се беше обадила едва предната вечер.

— Искам да доведа един специален за мен човек да се срещне с вас — беше казала толкова развълнувано, че сякаш беше останала без дъх. Никога дотогава не бяха я чували да говори така. — Казва се Бенет Джеймс, живее в Шанхай и го познавам от два месеца.

— Шанхай! — беше възкликнала Гризелда, защото веднага си беше представила как изгубва „дъщеря си“, която отива да живее на другия край на света.

— Два месеца! — беше избумтял силният глас на Мими. — И го споменаваш за първи път?

— Съжалявам, бях много заета — беше се изкикотила щастливо Преши, а после беше добавила: — Както и да е, нали ще се срещнете с него сега! И се надявам да го харесате, защото при мен със сигурност е така.

И ето че сега пътуваха към тях.

— Трябва да направим добро впечатление — каза Гризелда на Мими и подръпна едно от цветчетата на белите гардении, поставени в кристална ваза в средата на масата.

— Всичко изглеждаше прекрасно, преди да започнеш да пипаш — сопна се сърдито Мими.

Подредбата на цветята беше нейна задача и тя смяташе, че се е справила блестящо. Гризелда я погледна.

— Мими, аз подреждам цветята по-добре. А ти правиш по-сполучлив избор по отношение на музиката. Всеки със своя талант.

— Тогава следващият път ти ще ги подредиш — нацупи се Мими и приглади добре поддържаната си платиненоруса коса.

— Днес просто нямах време.

— Беше прекалено развълнувана, предполагам.

Гризелда въздъхна.

— Е, не за първи път Преши води приятел у дома, но за първи път тя звучи по този начин.

— Много влюбена — поклати платината си Мими с широка усмивка.

— И, без съмнение, сексът също е страхотен. Как мислиш? Дали изглеждаме достатъчно внушителни?

Гризелда се изпъчи предизвикателно пред Мими, а двете кучета, седнали на дивана, ги наблюдаваха, също сякаш заразени от вълнението. Беше облечена в бял костюм с панталон на Ив Сен Лоран, носеше златна огърлица и много златни гривни. Червената й коса падаше сексапилно над едното й око и се полюшваше над раменете й точно както при актрисата от петдесетте години на двайсети век Рита Хейуърд, на която Гризелда, макар и на възраст, която не искаше да признае, приличаше. Зелените й очи — още по-зелени благодарение на цветните контактни лещи — блестяха доволни от собствената й суетност.

— Изглеждаме толкова добре, колкото могат да ни направят Господ, пластичните хирурзи и личните треньори — отговори Мими. — Мисля, че изглеждаме по-добре от повечето жени.

Тя беше облечена в сребристосива семпла рокля, стигаща до все още красивите й колене и разкриваща пълните й гърди, доставили толкова удоволствие на публиката във „Фоли Берже“ преди години. Диаманти украсяваха ушите й, както и деколтето й.

— Наистина останах с впечатлението, че това е важно за Преши — каза Гризелда. — А ако се окаже, че този е Единственият?

— Тогава можем единствено да се надяваме, че ще премине изпитанието Хофенберг — Московиц.

— А ако не успее?

— Тя и без друго сигурно вече е на път да се омъжи за него. А ти можеш да я лишиш от завещание.

— Тя и бездруго не е включена в завещанието ми, знаеш го. Разбира се, ще й оставя бижутата си, но, с изключение на това, ще й се наложи да се справя сама в света.

— Хм — изсумтя Мими. Не беше много сигурна дали Преши в края на краищата няма да получи парите на Оскар фон Хофенберг, защото той нямаше други наследници. Но все пак Гризелда щеше да наложи условията и волята си.

Влезе Жан, за да запали дузините свещи с аромат на гардении в кристалните поставки, покрили практически всяка свободна повърхност.

— Всичко е готово, мадам — каза тя. На френски, разбира се. В това домакинство винаги говореха на френски.

— Добре, благодаря, Жан. — Гризелда се усмихна на старата си приятелка. — Кажи ми, Жан, какво мислиш? Дали този път Преши ни води бъдещия си съпруг?

Жан беше видяла поне дузина млади мъже, водени от Преши в този дом през годините.

— На Преши й е добре в собствената й кожа, мадам — отбеляза тя. — Не мисля, че е готова да отстъпи независимостта си. Още не.

— Хм, ще видим — извъртя очи Мими.

В този момент портиерът отдолу съобщи, че двамата се качват към апартамента. Следвани от подскачащите кучета, двете жени забързаха към фоайето и загледаха с очакване вратите на асансьора. И ето ги: Преши, както винаги облечена небрежно в дънки, бяла ленена блузка и с огромна дамска чанта, с щастливо усмихнати очи и разрошена от вятъра медно-златиста коса. И Бенет Джеймс, поразително красив в синята риза, с отворена яка, и тъмносиния блейзър, безупречно изгладените панталони и меките велурени обувки.

Първото впечатление на Гризелда беше, че той е от победителите. А Мими си помисли, че е прекалено съвършен, за да е истински. Бенет се усмихна топло, когато Преши го представи. Подчерта, че е изключително доволен да се запознае с тях, защото Преши му е говорила много за тях. Потупа развълнуваната Лала, която весело подскачаше около него, отбеляза колко красива е Снупи и че със сигурност е по-срамежлива, защото стои на разстояние.

Въведоха ги в сребристобялата всекидневна, изпълнена с аромата на цветя. Той възкликна, забелязал красотата на стаята и очарованието на леките завеси, развявани леко от бриза.

— Като картина от Матис — възхити се той и пое чаша шампанско (от по-евтиното „Жакарт“, а не от скъпото „Кристал“, Гризелда го пазеше за по-късно, ако той успееше да премине теста, на който щяха да го подложат).

Виното беше налял Морис, а сега влезе Жан с подноса с ордьоврите. Преши ги прегърна и ги представи на Бенет, който шеговито подметна, че се радва да се види с всички, които познават Преши от двайсет години. Допълни, че навярно знаят доста семейни истории, които може би биха споделили с него. Всички се засмяха, след което Гризелда зае мястото си на дивана, тапициран с бял брокат. Снупи скочи до нея, а Лала се сгуши на коляното на Мими, седнала на отсрещния диван. Между тях беше масичката за кафе, изработена от стъкло и хром.

Гризелда потупа дивана и каза:

— Ела седни до мен, Бенет, и ни разкажи за себе си.

— Няма кой знае какво за разказване. — Хвърли поглед на Преши, седнала на бялата табуретка, която ги гледаше с весел плам в очите. — Сигурно вече сте научили всичко от Преши.

— Всъщност, тя нищо не ни е разказала. Спомена само, че живееш в Шанхай.

— Така е. А, за нещастие, това е доста далеч от Париж.

Погледът на Преши срещна неговия. Той усещаше, че тя се наслаждава на въпросите на леля си, а и е наясно какво ще последва.

— И с какво по-точно се занимаваш там, Бенет?

Жан му подаде таблата с ордьоврите и той си взе палачинка, пълнена с пилешко месо, специалитетът на Ница, намазана с топен гъши дроб и гарнирана с маслини.

— Собственик съм на „Джеймс Експорт“. Произвеждам части за мебелния бизнес в Съединените щати. Изработваме дървените елементи, а после те биват сглобявани от големите мебелни компании в Северна Каролина.

— И доходно ли е това занимание? — запита Мими с невинен вид, макар въпросът да целеше да разкрие финансовото му състояние.

— Достатъчно — отговори той с усмивка.

— Няма защо да се тревожите, знам всичко, което трябва, за него — каза Преши и отпи от шампанското си.

— Е, но ние нищо не знаем — прогърмя силният глас на Мими, за който Преши смяташе, че би могъл да строши стъклата на близките сгради, ако собственичката му не полага усилия да го овладее. — Искам да знам какво мислиш за нашето момиче, Бенет.

Той й се усмихна и изгледа с онзи поглед, който разтопяваше сърцата на жените от всички възрасти.

— Мисля, че е чудесно, Мими. Всъщност, причината да съм тук, е че искам да го направя мое момиче. Дошъл съм да искам разрешението ви да се оженя за Прешъс, лельо Гризелда, Мими.

— О, мили боже! — Гризелда притисна длани към сърцето си. Не беше очаквала нещата да се развият толкова бързо. Погледна племенницата си. — И какво казва Преши по въпроса?

— Казах „да“, естествено. — Преши не можеше да се сдържа повече. Показа им пръстена с искрящия диамант на лявата си ръка. — Бенет обаче настоя да дойдем да помолим и за вашето разрешение.

Гризелда и Мими скокнаха да разгледат пръстена, а кучетата, отблъснати, започнаха да лаят. Погледът на Гризелда срещна този на Мими — пръстенът не беше огромен, но бе с размери, които показваха добър вкус и все пак беше достатъчно скъп. И двете мислеха едно и също. Че харесват романтиката и старите обичаи мъжът да иска разрешение да се ожени за любимото момиче, че той е на подходяща възраст, с добра външност, очарователен, с добри маниери и очевидно заможен.

— Щом се обичате, не бих могла и да мечтая за по-добър кандидат за ръката на Преши — предаде се леля Гризелда, а Бенет стана и я целуна и по двете бузи. После целуна Мими. И накрая — Преши.

Гризелда извика Морис и Жан да отворят шампанското „Кристал“ и всички вдигнаха чаши за бъдещото щастие на Преши и Бенет.

— Чудя се дали не бихте предпочели да направим сватбата в Париж — каза замислено Гризелда по-късно, по време на вечерята.

— Не. — Преши погали Лала, настанила се в скута й и скрила глава под покривката с надеждата да получи някое лакомство от масата. — Искам да се омъжа във Венеция, в църквата „Санта Мария дела Салуте“. Знаеш, че имам специални спомени от това място. — Улови погледа на Бенет и добави: — Освен това, искаме да се оженим възможно най-скоро.

Лицето на Гризелда изрази известно съмнение.

— Разбира се, ще имам нужда от време да се приготвя. Трябва да се направят някои приготовления — роклята, цветята, поканите…

— Следващият месец — каза категорично Преши. — И ще оставим всичко на теб, скъпа лельо Гризелда. Просто ни кажи кога и ние ще дойдем.

— Но къде ще живеете? Не в Шанхай, надявам се? — каза Мими.

— Ще запазя магазина си в Париж. Ще живеем там, а Бенет ще пътува до Шанхай, когато е нужно.

— Доста скъпо пътуване — беше коментарът на Гризелда, но Бенет отговори, че планира да прекарва все по-малко време в Шанхай, макар все още да му се налага да пътува често до Съединените щати.

— Но не се тревожете — добави бързо той. — Няма да оставям Преши сама толкова дълго, че да се чувства самотна.

— Нищо не би могло да е по-съвършено, нали? — въздъхна доволно Преши, вдигна Лала и я целуна по сладкото черно носле.