Елизабет Адлър
Среща във Венеция (32)

Глава 31

Париж

След седмица Преши беше отново у дома си. Беше светла и дори ярка декемврийска сутрин, но щорите бяха спуснати, а тя лежеше на дивана. В стаята не се чуваше нито шум. Не звъняха телефони, не свиреше музика, дори движението по улица „Жакоб“ не можеше да проникне през плътно затворените прозорци. Обикновено по това време тя пиеше кафето си и хапваше кроасан в близкия кафе-бар, но в момента не можеше и да помисли за това. Беше навлязла дълбоко в двайсетия ден на самосъжалението, определен й от Дария. Потънала отново в същите въпроси. Дали Бенет наистина беше толкова подъл? Дали наистина се канеше да се ожени за нея заради предполагаемото й наследство? Как би могъл да го направи? Та той беше толкова мил, толкова любящ, толкова очарователен.

Леля Гризелда се беше обадила предната вечер, беше я помолила да й погостува.

— Да покараме ски — беше предложила, с което беше накарала Преши да се засмее, защото представата за леля Гризелда на ски, на нейната възраст, беше плашеща. А и освен това знаеше, че това е само претекст, а леля й всъщност иска да я наглежда. — Искам да съм сигурна, че няма да направиш нещо глупаво — беше добавила леля Гризелда.

— Никой мъж не заслужава да направиш нещо глупаво заради него — беше отговорила Преши, но това все още не променяше фактите.

Нямаше избор, нямаше къде да отиде и какво да направи, освен както й бяха казали Дария и Силви, „да продължи напред“. Въздъхна, стана от дивана и се огледа в прекрасното огледало със златна рамка от шестнайсети век, поставено на камината. Не хареса онова, което видя. Негримираното й лице беше бледо и подуто, очите зачервени, косата й не беше вчесвана от дни. Прокара пръсти през нея, прибра я от лицето си и се запита защо трябва тя да има къдри, докато целия останал свят се радва на права коса. „Животът просто не е справедлив“, помисли си и по бузата й се търкулна самотна сълза. Гледаше ужаса, изписан на лицето си, отразен в огледалото.

— Идиотка такава — каза строго на образа си. — Потънала си в самосъжаление. Мислиш ли, че е същото и с Бенет? О, не. Не, със сигурност не е така. — Остави косата си да падне отново над лицето й. — Е, не мога да направя нищо по отношение на Бенет — каза на глас. — Но мога да направя нещо за косата си.

След час седеше на стол във фризьорския салон на булевард „Сен Жермен“.

— Искам силно да я скъсите — обърна се тя към стилиста.

Той взе между пръстите си един къдрав кичур и му се възхити.

— Сигурна ли сте? — запита. — Можем да започнем с дължина до раменете и да видим как ще се почувствате. Много късата коса ще е драстична промяна.

— Точно това искам — каза Преши категорично. — Драстична промяна. Искам да изглеждам като Одри Хепбърн.

След два часа не изглеждаше точно като Одри Хепбърн, но със сигурност беше почти неузнаваема. Гривата от къдри я нямаше и на нейно място имаше елегантна „шапка“ от медноруса коса, късо подстригана в основата на врата, с паднали над очите кичури. Тя прокара длани през нея, поклати глава, пооправи я с пръсти. С новата си прическа се чувстваше освободена от миналото, различна от слабата романтична жена, поддала се на очарованието на Бенет. Тази беше новата Преши Рафърти.

Като че ли за да подсили ефекта, взе метрото до булевард „Хаусман“ и „Галери Лафайет“, където се запъти към щанда за бельо. И само след час имаше пълна торба с красиви неща, които, макар че щеше да ги вижда само тя, я караха да се чувства по-добре. След това посети щандовете за козметика и парфюми. Седна на стол пред щанда на „Шанел“ и лицето й беше гримирано от млада жена, зашеметяващо шик, която погледна меднорусата й коса и настоя за розово червило и розов руж.

— Така кожата ви ще добие нежно сияние — увери я тя.

Преши купи всичко, което й препоръчаха, защото кой не копнее за мека и сияйна кожа… Докато разглеждаше парфюмите, се замисли за това колко дълго вече употребява един и същи аромат. Вероятно десет или дванайсет години. Винаги беше мислила за него като за свой „подпис“, както правят някои жени, макар, разбира се, да го употребяват и много други. Сега щеше да промени и това. Избра „24 Фобург“.

— Любимият парфюм на принцеса Даяна — информира я продавачката, с което накара Преши за миг да се замисли дали е направила правилният избор. Все пак, принцеса Ди не е имала много късмет с мъжете, нали?

Замисли се дали да не си купи чифт скъпи обувки, но реши, че това е клишето на намерилата отново себе си жена, а тя определено не искаше да е клише. Вместо това, взе такси до „Верлен“ и завари Силви заета да съставя вечерното меню.

Силви вдигна поглед при влизането на Преши, която й помаха с пръсти.

— Е? — запита Преши.

— Изглеждаш съвсем различно. Не знам дали е заради прическата или заради розовото червило, но мисля, че ми харесва.

— Мислиш? — Лицето на Преши помръкна и тя прокара тревожно длани през косата си. — Това е новото ми „аз“ и ти не си сразена от него?

Силви се засмя.

— Разбира се, че съм. Само дето едва те познах. Никога не съм те виждала без облака ти разкошна коса. Но сега виждам лицето ти, а то е хубаво.

Преши засия.

— Тази сутрин се погледнах в огледалото и си казах: „Такова е решението ми: Продължавам напред.“

— Това ми харесва. И без това вече си на края на дните за съжаление, време е да се съвземеш. Хайде, да отидем да изпием по чашка кафе и да хапнем по сандвич. Ще оставя момчетата да се погрижат за нещата. Едва ли са в състояние да причинят много щети за половин час. Макар че кой знае.

Беше й добре в компанията на Силви, но по-късно същата нощ, отново сама в апартамента, Преши пак се замисли за Бенет, спомни си корабчетата „Бато Моше“ и интимните им вечери заедно в малки квартални ресторантчета, спомни си как улавяше пълния му с възхищение поглед, как го посрещаше тя „у дома“, когато той дойдеше на улица „Жакоб“. „О, Господи, помисли си с омраза към тишината, какво ще правя?“

Зарови се из интернет и попадна на снимката на няколко слабички малки котенца с огромни очи и големи уши. Сърцето й се разтопи, сякаш гледаше право в лицето на невинността. Обади се импулсивно на човека, който ги отглеждаше, а той й каза, че не са му останали котенца, а само една котка на девет месеца, която била върната, защото собственикът й се оказал алергичен.

— Ще я взема — каза веднага Преши.

— Може би ще искаш първо да я видиш, да разбереш дали сте съвместими — каза със съмнение мъжът отсреща, загрижен дали котката ще попадне в добър дом.

— О, съвместими сме. Знам, че сме — отговори Преши.

Та нали и двете бяха отхвърлени. Въпреки че тя беше сиамка, с фамозното име Миранда де ла Рейн д’Ор.

Преши отиде да я вземе на следващия ден. Тя беше красавица в кремаво-шоколадови оттенъци, а очите й бяха по-сини от всички сапфири на света. Потегли към дома, без никакви усложнения, или поне тя си мислеше така, като настани котката в картонена кутия, която остави на задната седалка. Но явно не познаваше досетливостта и въображението на сиамска котка, която иска да се измъкне навън — и скоро котката седеше в скута й.

— Мяу! — каза котката, когато светофарът светна червено и погледна право в очите й.

— Здравей и на теб — отговори тя и се усмихна. И така кръсти котката Мяу.

Разбира се, Мяу веднага узна всичките тайни на Преши. Тя повери проблемите си на нежното шоколадово ушенце, а котката я погледна мъдро в отговор и замърка съчувствено.

На следващия ден Преши купи специален кафез за превоз на животни и закара котката на посещение на лелите си в Монте Карло. Лала и Снупи залаяха неудържимо и се спуснаха към нея, застанала във фоайето и притиснала кафеза към гърдите си, откъдето, чувстващата се в безопасност, Мяу ги загледа високомерно. Лелите й гледаха, развеселени, как кучетата им подвиха опашки, а после изтичаха и се скриха зад господарките си.

— Котката очевидно е заместител на мъжете — каза подозрително леля Гризелда.

— И какво нередно има в това? — запита Преши. — С нея поне не ме очакват изненади.

Срещнали отново погледа на немигащите й сини очи, кучетата седнаха тихо на пода, а Мяу се разположи царствено на дивана, горда, между двете лели. Преши си помисли, като приглади с ръка новата си къса коса и се усмихна на любимите хора, че това е едно добро ново начало.