Елизабет Адлър
Среща във Венеция (23)

Глава 22

Вуртман имаше проблеми с връзката си в Амстердам.

— Колко са големи камъните? — беше го запитал онзи. — Каква е стойността им? Диамантите са стари, навярно са срязани по старомоден начин…

Независимо колко упорито опитваше Вуртман, не можеше да го убеди — човекът беше експерт по диамантите, познаваше добре занаята си, но в същото време нямаше почти никакви други познания — нито можеше да оцени специалните обстоятелства около бижутата на императрицата, нито съдбата на изключителната перла. Трябваше да потърси купувач на друго място, а къде би могло да има по-голям шанс, отколкото в Шанхай?

В седем часа вечерта той беше, както обикновено, в бара „Сърджинг Хот Уотърс“, доста просторно заведение с недотам добра слава, посещавано от три категории пиячи: мъже, излезли да пият в компанията на приятели и търсещи забавления с горещите момичета, работещи в бара; мъже, избягали от семействата си и удавящи в алкохола брачните си неволи; и алкохолици като самия него. Мъжете от първите две групи бяха различни всяка вечер, но той познаваше всички от третата група. Също като него, те бяха тук всяка вечер. И поне двама от тях произхождаха от богати шанхайски семейства.

Вече почти цяла седмица, всяка вечер, Вуртман ги чакаше да се появят. Последните хитове на поп музиката бумтяха от високоговорителите и можеха да спукат тъпанчетата му, но той беше толкова свикнал с това, че не обръщаше внимание. Пиеше скоча си неразреден, но го близваше на скромни глътки. Никога не губеше мярка. Казваше си с гордост, че е изискан пияч. Точно типът човек, с когото биха разговаряли богатите шанхайци. Беше им правил услуги и преди, макар и малки — намираше пазар за бижутата, които те крадяха от съпругите си, когато в семейството нямаше пари, а те не можеха да спрат да пият и да ходят по жени.

След около два часа ги съзря на една маса в тъмния ъгъл, с бутилка скоч пред тях. Проби си път през тълпата.

— Добър вечер — поздрави.

Те му кимнаха в отговор и той застана в неловко очакване да го поканят на масата им. Не го направиха и той каза:

— Господа, познаваме се с вас отпреди, имали сме общи сделки. Сега разполагам с нещо, което ще ви заинтересува.

И без да изчака поканата им, дръпна един стол, направи знак на келнера за питие и седна. Извади снимката от джоба си и я постави на масата.

— Насладете се, господа — каза с усмивка. — Гарантирам, че това, което виждате, ще сложи пари в джобовете на всички ни.

Двамата втренчиха погледи в снимката. Единият я взе, започна внимателно да я разглежда.

— Ти ли си я откраднал? — запита.

Вуртман поклати глава.

— Знам къде е — каза. — Мога да ви я дам утре. При определена цена.

— Каква?

Този път Вуртман пресуши скоча си на един път, пренебрегвайки изисканите глътки. Двамината напълниха отново чашата му.

— Първо трябва да чуете една история, приятели мои — каза тихо.

Когато свърши, двамата мъже се спогледаха.

— Можем да отидем в затвора за това — каза единият.

— Колко? — запита вторият.

— Трийсет милиона. Но за вас ще ги направя десет, за да можете да я продадете с добра печалба.

Богатите шанхайци усещаха, че огърлицата е безценна, но самите те не бяха колекционери и не искаха да рискуват да прекарат остатъка от живота си зад решетките с покупката й. Напълниха чашата му до ръба и загледаха как отново я изпива до дъно. По горната му устна избиха капчици пот.

— Кажи ни — каза единият — кой притежава това съкровище.

Но Вуртман все още имаше достатъчно разсъдък да замълчи. Поклати глава.

— Просто ми кажете дали я искате или не, приятели — каза той и се върна на бара.

Само че шанхайците не му бяха приятели.