Елизабет Адлър
Среща във Венеция (35)

Глава 34

Когато се върна в апартамента си, Мери-Лу беше принудена да признае факта, че скоро няма да може да си позволи подобно жилище. Имаше пари в банката, но не достатъчно, за да поддържа разточителния си и понякога дори екстравагантен начин на живот. Но обичаше дома си с италианските дивани и модернистичните картини, с червения цвят, характерен за игриво-темпераментни вкусове, с черната спалня, върху която беше прекарала толкова много щастливи часове. Загледа втренчено разкриващата се през френските прозорци гледка към река Хуангпу и за първи път от много години й се прииска да заплаче.

Родителите й бяха изключително неспокойни хора и непрекъснато се местеха от място на място и в детството си тя нямаше постоянно жилище. Този беше първия й истински дом. Беше го купила сама, макар и, признаваше си, с пари от крадени бижута. Но той, така или иначе, беше неин. Отказваше да свърши като родителите си, които обикаляха града, мъкнейки със себе си малкото си бедняшки вещи, в търсене на най-евтината квартира в най-западналия квартал.

Знаеше, че огърлицата е у Лили и за кой ли път съжали, че не я беше откраднала докато имаше възможност. Седнала зад малкото си елегантно бюро, разгледа съобщенията, оставени на лаптопа й. Имаше само едно и то беше от момичето от спортния клуб, с което обаче нямаше желание да се види отново. Но докато работеше при Лили, Мери-Лу беше успявала да влиза в личната й поща, така че винаги знаеше какво става. Сега въведе паролата и ето че на екрана се появи съобщението на Лили до Прешъс в Париж.

Изумена, тя разбра, че Лили ще изнесе огърлицата от страната и че вероятно ще помоли братовчедка си, търговец на антики, да намери купувач за нея. За миг се запита какво може да предприеме, но после осъзна, че има само един шанс. Веднага се обади в „Катей Пасифик“ и запази място в същия полет. Знаеше, че Лили най-вероятно ще пътува в бизнес класата, знаеше, че пътниците от първа и бизнес класа се качват първи в самолета и че тяхната секция е отделена от другите, така че Лили нямаше да има възможност да я види. Когато спираха на различните летища, щеше да прави всичко възможно да остане в сянка, да слиза и да се качва последна, но пък и Лили нямаше да заподозре, че е следена. Ще е толкова загрижена да наглежда багажа си и така ще бърза да слезе от самолета, че дори няма да забележи присъствието й.

Малко по-късно седеше върху кувертюрата от черна коприна в декорираната си в червено спалия. Гневът й се беше стопил и сега плановете й изглеждаха смешни. Дори да успееше да намери огърлицата в хотелската стая на Лили, как щеше да я продаде? Поклати глава, изпаднала в отчаяние. Не можеше да успее сама. Трябваше да пълзи на колене пред Бенет. Трябваше да му каже, че знае къде е огърлицата и как могат да сложат ръце върху нея, че иска да сключат сделка петдесет на петдесет. Макар да му нямаше доверие, тази беше единствената й възможност.

Набра номера на Бенет и се замоли той да вдигне. А когато той наистина вдигна телефона, беше онемяла от изненада, защото не очакваше да го направи.

— Мери-Лу е — почти прошепна тихо и уплашено. — Има нещо, което трябва да чуеш.

— Не искам да те слушам — каза той рязко.

— Става въпрос за Лили… Огърлицата…

— И? — Нямаше да си хаби думите за нея.

— Тя се кани да избяга в Париж. Ще се види с Прешъс, ще вземе огърлицата със себе си… — И цялата история се изля от устните й.

Каза му, че ще проследи Лили до Париж, че някак си ще успее да открадне огърлицата, че все още имат нужда един от друг, че ще поделят печалбата наполовина, както беше предложил той…

— Кога тръгва тя? — запита той.

— Утре сутринта. Запазила съм си място в същия полет.

— Аз ще хвана полет през Сингапур — отсече той след кратко замисляне. — Ще ти се обадя, когато стигна в Париж.

— Бенет? — Все още не беше й казал какви са плановете му, нито беше потвърдил съгласие да делят печалбата.

— Ще ти се обадя, когато пристигна — натърти той отново и затвори.

Мери-Лу не му вярваше. Страхуваше се. Отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади „Берета“-та. После се сети, че не може да се качи на борда на самолета с оръжие. Обаче наистина нямаше никакво доверие на Бенет. Имаше нужда от оръжие.

Тя съзнаваше, че е съвсем мъничко колелце в шанхайската престъпна машина, но познаваше мъж, който имаше връзки в подземния свят. Обади му се, каза му какво иска и че ще се наложи да й го доставят в Париж. Щеше да струва скъпо, но щеше да бъде направено.

След това се обади в хотел „Риц“ в Париж и направи резервация. Не че можеше да си го позволи, но трябваше на всяка цена да има достъп до стаята на Лили. После опакова багажа си и, също като Лили, безсънно зачака пукването на зората.