Елизабет Адлър
Среща във Венеция (47)

Глава 46

Беше вече вечер, когато Лили се събуди от дълбокия сън, който, обаче, не й беше донесъл отмора. Погледна телефона си, после си спомни, че го беше изключила. Разбира се, нямаше съобщения. Седна в леглото и се огледа неспокойно в мрака на хотелската стая. Все още не се чувстваше в безопасност, усещаше нечии очи да я следят, макар здравият разум да й подсказваше, че не е възможно да знаят къде е. С изключение на братовчедка й Преши, която, трескаво се надяваше, беше на път да се срещне с нея.

Малко по-късно взе душ, облече се и тъй като усети глад, тя се замисли дали да не се обади на рум сервис — но после си каза, че започва да става смешна. Беше във Венеция, едно от чудесата на света, град, който никога не беше виждала. Та досега тя дори не беше идвала в Европа. Можеше поне да се порадва на великолепието му и да опита местната храна.

Тръгна по тесните оживени улици и стигна до площад „Сан Марко“ с неговата вълшебна гледка, с великолепната базилика. Чу музика, влезе вътре и заразглежда в полумрака, красотата около себе си. После, внезапно, всички лампи светнаха и потопиха огромната църква в златисти отблясъци. Започваше литургията. Тя гледаше и слушаше, благоговееше пред тази величественост, пред красотата и светостта на мозайките, пред великолепието на олтара и извисяващата се песен на хора. Всички онези срамни и тайни нощи в различни гробища, срещите с крадците на антики, измамата и насилието, заплахите и ужаса — всичко това потъна някъде назад, в някакво нереално минало. В този момент, потопена в миг на неземно спокойствие, тя се помоли то да остане с нея завинаги.

След известно време излезе от базиликата и тръгна по крайбрежието на канала като мислеше за своето минало, за годините, които беше изхабила в какви ли не сделки, за бъдещето, което я очакваше след продажбата на огърлицата. За нея щеше да се отвори един напълно нов свят. Надяваше се скоро да се види с братовчедка си Прешъс, защото отчаяно трябваше да говори с нея не само за огърлицата, но и за толкова много други неща.

Зави по една тясна улица и стигна до малък ресторант. Хареса й семплият интериор, тапицериите от тъмно дърво. Влезе, седна и поръча макарони с миди и чаша бяло вино. След като хапна с прекрасен апетит, бавно изпи чашка еспресо, поне веднъж в хармония със себе си, най-после сигурна, че не я следят.

Беше вече тъмно, когато излезе от ресторанта. Наоколо не се виждаше никой. Тя ускори крачки с намерението по-бързо да стигне до по-осветените улици край Канале гранде. Усмихна се, когато го съзря — водата му проблясваше на светлината на пълната луна. Спря да му се полюбува, пое си дълбоко дъх от учудване как е възможно да съществува такава красота, наслади се на нощния силует на църквите с техните куполи и кули, на тъмните води, които се плъзгаха безшумно в мрака. Никога нямаше да забрави този град.

Ударът по главата беше внезапен. Извика веднъж, после вдигна ръце към главата си. Топлата кръв се процеди през пръстите й. Изведнъж всичко около нея потъна в пълен мрак, сякаш светлините на града угаснаха едновременно. Някой я блъсна в гърба и тя залитна. Залюля се на ръба, но вторият тласък я хвърли към водите на канала. И тогава настъпи дълбокият мрак. Водите се затвориха над нея, без да образуват нито една вълничка.

Съвършеното убийство.