Елизабет Адлър
Среща във Венеция (3)

Глава 2

Париж

На шест хиляди мили далече от там, братовчедката на Лили, Прешъс Рафърти, седеше в претъпкано кафене недалеч от улица „Дебюси“, на левия бряг на Сена. Беше десет часът, дъждовна съботна сутрин. Тя отпиваше от кафето си със сметана и хапваше от кифличката си, гледаше минувачите по оживените улици, които тревожно опъваха чадърите си и забързваха крачка като дори не поглеждаха към витрините на магазините, нито пък към сергиите на пазара, отрупани с плодове и зеленчуци, с ароматни подправки и всевъзможни видове сирена.

Постепенно пешеходците започнаха да оредяват. Дъждовната съботна сутрин не беше добра за пазар — но за щастие нейният магазин, „Антики Рафърти“, не зависеше от случайните минувачи.

Допи кафето си и махна за довиждане на сервитьорката, която й сервираше закуската от години. Запромъква се между масите, застана за малко под тентата, за да обвие синия си шал около главата като предпазна мярка срещу дъжда, погледна към една млада двойка на съседната маса, отбелязвайки замислено всяка подробност. Те се държаха за ръце и се гледаха с безкрайна любов. Навярно са туристи, предположи тя, може би на меден месец — и с копнеж се замисли за щастието, което излъчваха. Как, питаше се, човек достига до подобен род щастие? Откъде извира то? Дали няма някакъв незабележим елемент във въздуха, който просто трябва да уловиш, да прихванеш неусетно — и ето че си влюбен и се носиш на вълните на блаженството? Ставате двойка. Каквато и да беше тази магия, тя със сигурност все още не я познаваше.

Отби се в сладкарницата за един „наполеон“ с ягодов пълнеж и забърза по-нататък в дъжда. Сетне зави и се озова на улица „Жакоб“, където живееше над антикварния си магазин. Преши ръководеше бизнеса от петнайсет години, всъщност от смъртта на дядо си Хенеси, но все още изпитваше радостна тръпка като видеше табелата „Антики Рафърти“ над витрината. Спря, надникна вътре, представи си, че гледа с очите на клиент, видя някога червените стени, но вече избелели от годините, възхити се на стенните свещници от алабастър във формата на раковини, които хвърляха приглушени отблясъци.

Тясното помещение беше натъпкано почти догоре с антики, обляни със специална нежна светлина. Имаше прекрасна мраморна глава на момче със стегнатите къдрици на младостта; малка етруска купа, вероятно по-късно копие, мраморна статуя в цял ръст на Афродита, излизаща от морската пяна с протегната нежна ръка.

До магазина имаше високи дървени порти, които водеха към един от онези очарователни тайни парижки дворове, в средата на които расте великолепно императорско дърво, пролет покрито с ослепителни цветове, чиито листенца се оронваха меланхолично по сивите камъни.

Дядото по бащина линия на Преши, Артър Хенеси, боец от американската армия във Франция и влюбен в Париж, беше открил апартамента в този таен двор. Беше го купил буквално на безценица и бе отворил антикварен магазин, специализиран в произведения на изкуството от Италия и балканските страни, които беше лесно да се изкупят поради непрестанните конфликти там.

Родителите на Преши бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато тя беше само на шест. Връщали се от някаква конференция, когато попаднали в „окото“ на внезапно връхлетяла снежна буря. Баба й също беше починала млада, затова дядо Хенеси изпрати леля й от Австрия в Сан Франциско, откъдето да я вземе и да я заведе в Париж. И именно леля Гризелда, графиня фон Хофенберг, светска жена, ексцентрична и бляскава, бездетна и съблазнителна, и без никаква представа за това какво е подходящо за едно дете, отгледа Преши.

Присъствието на малкото дете, обаче, не наруши по никакъв начин стила на живот на Гризелда. Тя просто нае гувернантка французойка и мъкнеше Преши навсякъде със себе си, независимо дали прекарваше няколко месеца в замъка фон Хофенберг в планините край Залцбург, или пък в постоянното си жилище в „Карлайл“ в Ню Йорк, или пък в апартамента си в хотел „Риц“ в Париж. Всъщност, Преши се превърна в нещо като международна Елоиз, познаваше всички портиери, икономки и сервитьори, беше глезена от мениджърите на всички известни хотели.

Тя обожаваше леля Гризелда, обичаше и дядо си, който все пак се заинтересува от нея, когато тя стана на възраст да посещава колежа в Бостън. Преши често го посещаваше в Париж, където научи много за търговията с антики. Уверен, че тя ще се справи блестящо, дядо й и завеща антикварния магазин и апартамента над него.

Няколко седмици след смъртта му Преши установи, че в бизнеса цари истински хаос. Заради напредналата си възраст, той беше изпуснал нещата от контрол. След него бе останало само наличната стока в магазина, а и тя не беше много, и малко пари. Постепенно, с много упорита работа и себеотдаване, тя беше успяла да възстанови бизнеса. Все още не печелеше истински състояния, а и постъпленията моментално се изпаряваха, инвестирани в нова стока.

Междувременно, тя сякаш изведнъж достигна възрастта трийсет и осем, без нито веднъж да установи сериозна връзка с мъж. О, разбира се, беше имала любовни истории, и дори двама мъже в живота си, с които беше преживяла вълнуващи и романтични месеци, но някак си с нито един от тях не се беше получило.

— Прекалено си придирчива — кореше я леля Гризелда, когато и поредният ухажор получаваше отказ, но Преши вдигаше със смях рамене. Но в себе си се питаше дали изобщо някога ще срещне човек, когото истински да харесва. Някого, с когото да й е забавно и с когото да може да се смее. Някой, който ще я накара да й се завие свят. Едва ли бе вероятно.

Вината не беше у нея, при нея всичко беше наред. Тя беше висока и стройна, привлекателна жена с облак къдрава медноруса коса, която се накъдряше още повече и изглеждаше като къдрав похлупак от дъжда, имаше изявените скули на майка си и широката уста на семейство Хенеси. Не се вълнуваше особено от модата, нещо което просто подлудяваше елегантната леля, но смяташе, че се облича достатъчно прилично, когато се налага. В специалните случаи тя обикновено разчиташе на класическата „малка черна рокля“. През деня обикновено носеше дънки и бяла тениска.

Беше образована и очарователна, обичаше добрата храна и беше особено придирчива към виното. Следеше всички нови филми, не пропускаше изложби, ходеше с приятелите си по концерти и театрални представления. Всъщност, тя наистина се наслаждаваше на живота, въпреки че понякога с тъга си мислеше, че той може би щеше да е още по-привлекателен, ако намереше сродна душа.

Влезе във вътрешния двор и изкачи стъпалата, водещи към изградения от камък апартамент, датиращ от шестнайсети век, точно над магазина. Домът й беше уютно убежище през зимата, а през лятото, с високите си прозорци, отворени за лекия бриз, беше прохладен, изпълнен със слънчева светлина и с песента на птичките, накацали по клоните на императорското дърво.

Телефонът звънеше и тя прекоси бързо стаята, грабна слушалката и задъхано каза:

— Ало.

— Здравей, мила, аз съм.

Гласът на най-добрата й приятелка Дария от Бостън гръмна в ушите й; Преши смръщи раздразнено вежди и отдалечи слушалката от ухото си.

— Не е ли малко рано за теб да звъниш? — запита тя, като автоматично се опита да изчисли часовата разлика.

— Да, така е, но Супер-бейби беше будно цяла нощ. Преш, какво трябва да се направи, ако тригодишното ти дете има кошмари? Да се заведе на психиатър?

Преши се засмя.

— Престани да я тъпчеш с газирани напитки и сладкиши, това бих те посъветвала. Ще ти излезе по-евтино от психиатъра. Пък и тя няма достатъчен речников запас, за да разговаря с психиатър.

Усмихваше се неволно, докато говореше. Двете обичаха да се шегуват. Тригодишната дъщеря на Дария се казваше Лорън, но я наричаха Супер-бейби. Преши беше нейна кръстница. Дария беше омъжена за професор по физика, Том, и непрекъснато подтикваше Преши да си „намери подходящия“. И днес не пропусна темата.

— Събота е — поде Дария. — Какво ще правиш довечера?

— О, нали знаеш, Дария, уморена съм. Седмицата беше дълга. Ходих с колата до Брюксел за панаира на антиките, а когато се върнах, помощничката ми се оказа болна от грип… Макар че лично аз съм склонна по-скоро да мисля, че причината за отсъствието й е мъж.

— Хм, жалко, че не се е случило на теб — каза Дария. — Ти имаш нужда от мъж в живота си, Преш. Искам да кажа, че не е нормално момиче с твоята външност, което е… Добре де, как е възможно ти да стоиш сама в съботната вечер в Париж?

— Защото така искам, Дария. Има една изложба, на която мога да отида, малко по-надолу по улицата, но просто не ми се иска да се натоварвам с бялото евтино вино и с бъбренето на художника, а и не харесвам работата му. И съм прекалено уморена, за да отида на кино.

— Трябва да си създадеш собствен живот, Преш — отсече Дария назидателно. — Помниш ли, обещахме си да си ходим на гости веднъж в годината. Защо не дойдеш тук и не ми позволиш да те запозная с някой приятен професор? От теб ще стане идеалната съпруга на академик.

— От мен? О, да, разбира се. Той ще живее в Бостън, а аз ще живея в Париж. Страхотен брак, нали?

— Тогава нека Силви те запознае с някого.

Силви беше третата им „най-добра приятелка“. Французойка, главна готвачка, която преди две години отвори свое собствено успешно заведение, „Верлен“, и която също беше така погълната от работата си, че нямаше време да се среща с мъже.

— Силви познава само други главни готвачи, а и като се има предвид по колко часа на ден работят те, за какво са ми? — отговори Преши. — Както и да е, не ти ли минава през ума, че е възможно и така да съм щастлива? Не искам никакви промени, нямам време за това. Имам си своя живот, излизам, когато си искам…

— С кого? — сръфа я Дария, с което искаше да я притисне в ъгъла, но Преши само се засмя.

— Наистина те мисля, миличка — въздъхна раздразнено Дария. — Остави магазина за една седмица и ела тук на гости. Обещавам да прекараш страхотно.

Преши обеща, че ще си помисли. Побъбриха още малко. Като остави слушалката, отиде до сложената в рамка снимка на трите приятелки, тогава на възраст осемнайсет години.

Дария беше в средата, с дълга и права руса коса, развяна на морския бриз, стъпила здраво на дългите си стройни крака, с вечно усмихнати сини очи. Самата младост лъхаше от нея, облечена в къси панталонки и тениска.

Вляво беше Силви, с блестяща черна коса, подстригана в къса момчешка прическа, със сериозни тъмни очи, доста заоблена дори по онова време, защото през лятото работеше в местния ресторант и, както сама признаваше, опитваше от всички ястия „за да е сигурна, че всичко е наред“.

Преши беше вдясно, по-висока от другите и много слаба, къдравата й коса прилепнала като каска към главата й заради влажния морски въздух, синьо-зелените й очи блестят весело, широката й уста е усмихната. Нито една от тях не можеше да бъде наречена страхотна красавица, но бяха млади, привлекателни и неустоимо живи.

Като момичета, те трите прекарваха лятото в старата и позанемарена вила на семейството на Дария в Кейп Код, прахосваха си времето, сякаш то се простираше някъде в безкрайността, посвещаваха дълги часове на слънцето и лосионите за тяло, твърдо решени да постигнат перфектен тен. Разхождаха се лениво по плажа, флиртуваха с момчетата, с които игриво се запознаваха, уговаряха си срещи с тях след залез-слънце за по една бира и сирене на олющената стара дървена веранда. После танцуваха на лунната светлина, задъхани и щастливи, секси в късите панталонки и оскъдни потничета, с радост показвайки тена си.

Преши се беше запознала със Силви в едно от парижките училища, където учеше по време на престоите си там, а по-късно, когато срещна Дария в училището си в Бостън, веднъж покани и Силви със себе си там, просто защото знаеше, че трите ще се разбират чудесно. И оттогава остана приятелството им. Нямаше нещо, което да не знаят една за друга, обичаха се като сестри.

Завладяна от внезапна носталгия по миналото, когато всички те бяха така безгрижни и толкова млади, а целия свят и бъдещето бяха в краката им в очакване на новия живот, Преши се запита дали все пак, не беше направила поредица от грешни избори в живота си. Сега трябваше да се съсредоточи в това да има успешна кариера като делова жена. Бракът и бебетата определено не бяха нещо примамливо на хоризонта.

Като си нареди да не бъде толкова глупава и сантиментална, тя остави снимката обратно на рафта до тази на дядо Хенеси и красивата му русокоса съпруга австралийка. Беше направена в деня на тяхната сватба, шията на булката бе украсена със странна огърлица от камъни, които приличаха на диаманти, смарагди — и една перла в средата, с размерите на яйце от червеношийка. Бижуто изглеждаше доста странен аксесоар за млада булка, облечена в семпла рокля, но пък, от друга страна, Преши наистина не беше виждала оригинала. Огърлицата не беше сред вещите на дядото, някъде беше изчезнала.

Разбира се, имаше снимка и на родителите на Преши, чиито лица за нея бяха просто неясно размазано петно от миналото. Но тя имаше и прекрасни спомени с тях, особено от времето, когато я заведоха във Венеция — събитие, за което всички твърдяха, че е била прекалено малка, за да си спомня каквото и да било, но все пак тя пазеше ярък спомен.

Имаше, разбира се, няколко снимки на леля Гризелда. На едната тя пиеше джин фис с принц Рение на една веранда на Кот д’Азюр, на друга приемаше трофея за победителя на някакво състезание, а до нея беше кралят на Испания, а на трета, седеше обвита в облак от червен тюл на масата с няколко международни знаменитости на годишното събиране на Червения кръст в Монте Карло — дългата й коса беше дори почервена от роклята, а лъчезарно усмихнатите й устни също блестяха с яркочервеното си червило. До нея беше дългогодишната й най-добра приятелка, русокоса, висока, бивша танцьорка от „Фоли Берже“, Мими Московиц, вдовица на богат банкер от известно семейство.

Гризелда обожаваше топлия климат на Южна Франция, обожаваше модата, партитата, джин фиса и забавната компания. Както и Преши. Тя непрекъснато се суетеше около нея и се отнасяше с нея като с възрастна, с изключение на джин фиса, обаче.

Сега двете вдовици деляха луксозен мансарден апартамент в Монте Карло, пътуваха заедно на гости на приятели. И двете нямаха деца и се отнасяха към Преши като към собствена дъщеря. През годините бяха положили всички усилия да я разглезят.

— Нека си признаем обаче, скъпа — беше казала Гризелда на Мими, напълно примирена накрая. — Не е възможно да се разглези това момиче. Тя не се интересува нито от дрехи, нито от бижута. Обича само онези скучни антики. И май никога не се е заинтересувала истински от някой мъж.

Преши с усмивка си помисли, че вероятно е права. Но реши, като мислеше върху репликите на Дария тази вечер, да облече своята „малка черна рокля“, да обуе обувки с високи токчета, да сложи тънката огърлица от диаманти, подарена й от леля Гризелда за шестнайсетия рожден ден — толкова различна от фантастичната изгубена огърлица на баба й — и диамантения пръстен, подарък за двайсет и първия. „Тъй като още никой мъж не ти е поднесъл диамантен пръстен, предполагам, че е по-добре да го направя аз“, бе казала леля Гризелда. Преши винаги се чувстваше елегантна, когато го сложеше на пръста си, а Дария беше отбелязала, че изглежда като богато момиче от класа.

Преши въздъхна. Щеше, все пак, да отиде на откриването на онази изложба, а после в късните часове щеше да вечеря със Силви във „Верлен“. Още една съботна нощ в Париж.