Елизабет Адлър
Среща във Венеция (25)

Глава 24

Лили беше в офиса си и попълваше данъчни формуляри, когато чу входния звънец. Включи охранителната камера, за да види кой е отвън и откри, че се взира в празен екран. Обезпокоена, тя натисна бутона за домофона и помоли госта да се представи.

— Полиция — беше отговорът.

Тя се сви на стола, пулсът й се ускори, устата й внезапно пресъхна. До какво ли се бяха добрали? Какво знаеха? Дали не бяха заловили крадците на антики на летището? В главата й се блъскаха хаотично всевъзможни предположения. Напъха бързо всички документи в едно от чекмеджетата, затвори го и натисна бутона, който отваряше вратата.

Полицаят на вратата беше млад, сериозен, с твърди черти на лицето.

— Мадам Сонг, имам оплаквания, че паркирате на улицата. Казват, че колата, която препречва пътя, е вашата.

— О! — възкликна Лили с облекчение.

Разбира се, това вероятно беше колата на Мери-Лу и тъй като не искаше да предизвиква гнева на съседите си, тя обеща веднага да поправи нещата. Изпита радостна възбуда, когато той си тръгна веднага. Даде си сметка, че дори само видът на полицая беше предизвикал шок у нея. В нейния бизнес човек трябваше да стои възможно по-далеч от закона.

Огърлицата беше все още най-главната й грижа и тя позвъни на човека си в Швейцария. Той обаче обясни, че клиентът не е сигурен, че сделката може да отнеме време, а и се страхува, че цената може да се окаже непоносима дори за страшно богат колекционер.

— Можем да стигнем до споразумение за цената — внимателно намекна Лили, но той като че ли не беше убеден.

— Ще ти се обадя, когато имам възможност — беше всичко, което можеше да обещае.

Като че ли за да се увери, че огърлицата струва цяло състояние, тя слезе по стъпалата към мазето, както беше с домашните си чехли и набра комбинацията, която отваряше сейфа. Вратичката се отвори и тя беше изумена от онова, което видя.

Кутията с бижутата беше захвърлена най-отзад, а внимателно подредените пачки банкноти бяха разбъркани и избутани встрани. Лили беше подредена жена, за нея всичко си имаше място, този хаос не беше неин. Знаеше, че е оставила всичко в идеален ред, и че кутията беше поставена най-отпред. Извади я, обзета от размекващ костите страх, че огърлицата може да не е там, и я отвори. Облекчението я връхлетя с такава сила, че ръцете й затрепериха. Огърлицата беше на мястото си.

Отпусна се върху най-близката дървена касетка, притисна до сърцето си скъпоценната кутия. Някой беше бъркал в сейфа й. Но кой? Изправи се и отиде да преброи парите си. Липсваше значителна сума. Спомни си за охранителната камера, която не работеше и Мери-Лу, сама тук долу рано сутринта — време, за което знаеше, че Лили закусва на две мили разстояние.

Но как Мери-Лу знаеше за сейфа, как бе наясно и с точната комбинация? Лили я помнеше наизуст, не беше записана никъде. Подреди отново банкнотите, но взе със себе си кутията, след което заключи сейфа. Излезе, прегледа камерата и откри, че е изключена. Включи я отново и върна лентата. На записа имаше само един човек и това беше Мери-Лу, а часът беше 08:05, точно времето, когато я беше заварила тук под предлог, че опакова сувенири.

Трябваше да намери друго скривалище за огърлицата. Едно от възможните разрешения беше да я държи в сейф в банка, но това можеше да се окаже опасно, ако нещата се объркат и се наложеше да се проведе разследване. Помисли за миг дали да не я скрие под матрака си, но това място беше толкова тривиално старомодно, че всеки би потърсил първо там. В този момент чу канарчето да пее весело на верандата и й хрумна: щеше да я скрие под пластмасовия правоъгълник, който покриваше пода на клетката. Никой не би се сетил да търси там.

Птичето седя кротко на ръката й докато тя завърши задачата си, пееше в захлас, щастливо от вниманието й. Тя с нежност си мислеше, как това сладко малко същество не знае, че ще стъпва върху цяло състояние.

Взе решение да заложи капан за Мери-Лу, да се опита да я хване на местопрестъплението. Обади й се и й каза, че се налага да излезе и че ще отсъства до края на деня — има среща с един търговец и не очаква тя да приключи скоро. И помоли Мери-Лу да отиде в къщата й и „да държи фронта“ до нейното завръщане. Както и очакваше, Мери-Лу веднага се съгласи.

След това забърза нагоре по стъпалата, обу обувките си, усмихна се на канарчето и изкара колата от двора. Вратата зад нея се затвори.