Елизабет Адлър
Среща във Венеция (57)

Глава 56

Венеция

Сънищата на Преши бяха пълни с различни варианти на женски труп, който плава малко над повърхността на водата в канала. Вълните се плискаха над лицето му и тя не можеше да види на кого принадлежи то. Ръцете бяха протегнати с дланите нагоре като да молеха за помощ. Седна в леглото, цялата потънала в пот. Погледна часовника си и простена. Стана, наля си чаша вода и се сгуши на стола, загледана е празен поглед в тъмния екран на телевизора. Щяха да минат часове, преди мосю Дешам да бъде осведомен за резултата от аутопсията. Часове, преди да узнаят дали тялото наистина е на Лили. Часове, преди да я помолят да идентифицира жената, която никога не е виждала. Представи си студената морга, миризмата на формалин, покрития с чаршаф женски труп с табелката, завързана за палеца на крака. Повдигат чаршафа от лицето на мъртвата… Не можеше да го направи. Но трябваше. Нямаше кой друг да го стори.

Взе си душ и се замисли дали да се върне обратно в леглото. Какво ли щеше да сънува този път? Още трупове? Бенет? Потрепери. Като беше будна поне имаше контрол над мислите си.

Замисли се дали да не изпие чаша кафе, но вече имаше прекалено много кофеин във вените й и реши, че той само ще възбуди кошмарите. Замисли се и за Сам, който вероятно летеше към Ню Йорк. Толкова по въпроса за рицаря в блестящи доспехи.

Загледа се гневно и намръщено в празната чаша, сетне стана, отиде до прозореца и дръпна завесата встрани. Небето се беше прояснило и църквата блестеше в бяло под сребристата луна, с което върна спомените за Бенет и несъстоялата се сватба.

Изтощена, легна в леглото и изгаси осветлението. Нощта щеше да е дълга и безсънна в очакване на утрото.

В десет часа сутринта тя, закусваше в апартамента, нает от лелите й, когато се обади мосю Дешам.

— Можеш да се отпуснеш — каза той. — Няма нужда да идентифицираш тялото. Успели са да го направят благодарение на паспорта и отпечатъците от пръсти. Боя се, че трупът наистина е на Лили Сонг. Очевидно се е подхлъзнала, паветата се били мокри от влагата във въздуха. Заключението е, че е паднала и ударила главата си, изгубила е съзнание и тялото се е плъзнало във водата. Смъртта е настъпила вследствие на удавяне. Било е нещастен случай, все пак. Моят съвет е да забравиш какво ти е казала Лили по телефона. Просто се погрижи за погребението. И повече не се занимавай с това.

— Е — каза Преши на лелите си, след като остави слушалката, — ще освободят тялото и ще мога да го взема. И трябва само да уредя изпращането му в Шанхай за погребението.

— Но кой ще я погребе?

— Семейството, приятелите й… Не знам… Сигурно трябва да има някого. Не е възможно да е била съвсем сама на света. Трябва да погледнем в адресната й книга, да открием познатите й.

Мими беше натоварена със задачата да получи тялото от моргата и да се заеме с подробностите по транспортирането, а Преши се обади на авиолиниите, за да уреди полета. След това двете с леля Гризелда отидоха в стаята на Лили.

Багажът й беше все още в куфарите. Като гледаше малкия куп красиво бельо и черните велурени обувки, Преши си помисли каква тъга има във всичко това — вещи, останали след смъртта на собственика. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не мога да я оставя да се върне сама у дома — промълви тя. — Трябва поне да присъствам на погребението й.

— Тогава ще дойда с теб — побърза да добави леля Гризелда.

Преши, обаче, знаеше, че макар леля й ревностно да отричаше възрастта си, пътуването щеше да е прекалено изтощително за нея.

— Няма нужда — каза. — Аз ще представям рода. Ще се погрижа за всичко.

Гризелда намери малкото черно кожено тефтерче с адресите на Лили, оставено на нощното шкафче.

— Купено е от „Смитсън“, първокласен магазин на „Бонд стрийт“ в Лондон! — възкликна одобрително. — Братовчедката Лили е имала добър вкус.

— Вкус към скъпите неща, искаш да кажеш — отвърна Преши и започна внимателно да го разглежда.

В подвързията бяха напъхани няколко визитни картички. Повечето от тях бяха на самата Лили. Всички останали бяха на китайски, с изключение на онази, на която беше изписано името Мери-Лу Чен, на която бе изписан същия адрес като на Лили, но с различен телефонен номер.

Преши реши, че въпросната Мери-Лу работи за Лили и набра номера. Не последва отговор. Не можеше просто да остави съобщение: „Лили е мъртва“, затова затвори. Щеше да опита отново по-късно.

Междувременно, Мими беше уредила получаването на тялото от моргата и качването му на борда на самолета. Преши не можеше да понесе мисълта, че ще пътува със същия самолет, затова си запази място в полета през Сингапур. Щеше да пристигне в Шанхай горе-долу по същото време. Гризелда й запази стая в хотел „Четирите сезона“ и после двете лели отлетяха с частния самолет за Монте Карло.

Преши напусна Венеция по-късно на същия ден с надеждата това й посещение в града да е последно. Щеше да лети първо за Франкфурт, но накрая щеше да стигне в Шанхай. Градът на Бенет.