Елизабет Адлър
Среща във Венеция (31)

Глава 30

Париж

Мисълта за зимата с нейните дълги тъмни дни, през които щеше да е съвсем сама в апартамента си, изпълнена с чувството на самота, накара Преши да се качи на самолета за Бостън, при Дария.

Беше останала в дома си две седмици. Отбиваше въпросите на съседите, зададени с усмивка, за живота на омъжената жена — отговаряше, че никога няма да узнае, защото не е омъжена и няма намерение да го стори. Хората бяха или прекалено учтиви или прекалено изненадани, за да продължават да питат защо и каква е причината нещата да се объркат.

На летище „Логан“, като излезе от тунела за пристигащи пътници, Дария й хвърли само един поглед и двете заплакаха. Преши наистина имаше много тъжен и самотен вид, косата й не беше подредена, носеше само една малка чанта.

В колата на път за Кеймбридж, където живееше Дария, тя подаде на Преши пакетче кърпички и я погледна с крайчеца на окото си.

— Не можеш да продължаваш така, нали знаеш. Не си първата жена, която зарязват пред олтара.

— Не говори. — Преши изхълца сърцераздирателно и загледа тъжно в дъжда. — Той въобще не се обади. Не обясни нищо. А аз съм прекалено горда, за да се опитам да се свържа с него. Не и леля Гризелда, обаче, нейните детективи го търсят. — Засмя се през сълзи. — Може би е по-добре да се надявам тя да не го хване, защото е възможно да го убие.

— Спомням си, че тя като че ли употреби и думата кастрирам.

— Както и да е, така и не открили нищо. В Шанхай не живее нито един Бенет Джеймс. Няма огромен апартамент, не съществува „Джеймс Експорт Къмпани“. И никой не е чувал за него в Дартмаут. Истината е, че няма никакъв Бенет Джеймс, Дария. Кой точно е той и защо е постъпил така, за мен е истинска загадка. Макар леля Гризелда да твърди, че е преследвал парите ми.

— Какви пари?

Дария натисна рязко спирачките, за да спре навреме на светофара, светнал в последната минута на червено. Обърна се и се усмихна чаровно на ченгето в патрулната кола, спряла до нея. Той я изгледа гневно.

— Не съм направила нищо нередно — отчетливо произнесе тя през вдигнатия прозорец, а той вдигна вежди и поклати глава, след което й се закани с пръст.

— О, по дяволите! — каза тя и предпазливо потегли, когато светофарът светна зелено. — Толкова съм се замислила за това копеле Бенет, че не знам какво правя.

Преши като че ли не я слушаше. Просто продължи да говори:

— Точно това казах и аз на леля Гризелда: „Какви пари?“ Аз нямам пари. Имам само магазина си, от който изкарвам някакви прилични средства и не ми липсва нищо, но не мога да кажа, че имам в излишък. Но леля Гризелда отговори, че изглеждам богата заради диамантите си и скъпия апартамент в Париж. Според нея, Бенет е помислил, че съм богата, особено след като е открил, че тя е моя леля, а аз съм единствената й жива роднина. „Напрегни ума си, момиче“, каза ми тя. „Запитай се, както без съмнение е направил Бенет, на кого по-точно ще остави състоянието си леля ти Гризелда“.

Преши се обърна да погледне Дария, която се беше концентрирала в шофирането.

— Отговорих й, че дори не съм мислила за това. За нейната смърт и… нали разбираш. Леля Гризелда каза, че това е добре, защото не мисли скоро да тръгне за онзи свят. А после ми каза, че трябва да ми признае нещо.

Дария отмести за секунда поглед от шосето, за да я изгледа.

— Признание? Какво е направила, за бога?

Колата влезе в тухлената алея — ако осемте или там някъде фута пред малката къща можеха да се определят с помпозното „алея“. Спря колата и се обърна с лице към Преши в очакване.

— Помниш ли нощта преди сватбата, вечерята ни в приятното малко ресторантче на „Фондемента Нуове“? — Дария кимна. — Помниш ли, всички си прекарвахме толкова добре, вдигахме глупави тостове, смеехме се… — Дария отново кимна. — Всички, с изключение на Бенет — каза Преши. — Забелязах, че е потънал в разговор с леля Гризелда и ето че тя ми каза за какво са разговаряли. Тя му казала, че някакъв луд едва не я отнесъл от пътя Гранд Корниш преди няколко седмици. Помислила, че ще умре и първото, което си помислила, било: „Проклета да съм, ако пропусна сватбата на Преши.“ Бенет се засмял, после казал: „Да не би Преши да се е опитала да те изблъска от шосето, за да сложи ръка върху парите ти.“ Леля Гризелда била изненадана от думите му, но веднага възразила. „О, не“, казала му. „Преши знае, че няма да ме наследи. Тя е силно и умно момиче. Искам сама да си пробие път в живота. Всичко, което имам, ще отиде в любимите ми благотворителни организации — фондацията на принцеса Грейс, центърът за борба с рака при децата, организациите, посветени на грижа за конете, които вече не могат да се състезават. Мими ще направи същото. Само че нейните пари ще отидат в полза на старите ловни хрътки.“ Бенет неочаквано се смълчал. Сега, като си помисля, се сещам, че мълчеше и по обратния път до палацото. Говорех само аз, чертаех планове.

— Копеле! — Дария се наведе през разстоянието, делящо двете седалки, и я прегърна. — Ти си като онази героиня от романа на Хенри Джеймс. Как беше заглавието? „Площад Вашингтон“?

Преши успя да се усмихне и изтри очите си, защото трябваше да влезе в къщата и да се срещне с кръщелницата си.

— Е, поне съм в град, подходящ за това сравнение.

Лорън Супер-бейби се хвърли към Преши още от прага. Преши я повдигна, нададе стон и отбеляза, че е наддала доста тегло.

— Ще израснеш като мен — оплака се тя, — а ми обеща, че няма да е така.

— Ще се опитам, лельо Преши, наистина — каза Супер-бейби между пристъпите на смях.

Том ги чакаше, небрежно облечен, какъвто беше професорският му стил, в стар пуловер и панталони. Той беше не само уважаван професор по физика, но и добър готвач и вечерята беше вече готова, а масата — подредена. Не беше забравил дори красивите салфетки.

Голямата стая, която заемаше целия приземен етаж на къщата след като бяха съборили стените, за да я разширят, служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна. В нея, както винаги, цареше хаос — палтата бяха захвърлени по столовете, играчките на децата бяха навсякъде, а всичко беше покрито със слой прах. В огнището гореше огън, от стереоуредбата се носеше гласът на Нийл Янг, а Андерсън Купър мърдаше устни на екрана на лишения от звук телевизор.

Том отваряше бутилка евтино „Кот дю Рьоне“ със старомоден тирбушон, стиснал я между коленете си. Накрая успя да се пребори с тапата и се усмихна на Преши.

— Добре дошла в света на поносените от нещастната любов — каза, напълни й чаша и й я подаде. — Ето, бейби, удави мъката си в това.

— О, Том… — Тя го погледна с широко отворени очи, пълни със сълзи, а той поклати глава.

— Трябва да го преодолееш, бейби. Бенет няма да се върне, а ако се опита, това ще стане само през трупа ми. Или по-скоро през неговия — добави той мрачно, наля вино на съпругата си, а на Супер-бейби подаде портокалов сок.

— Ето каква е сделката — каза Дария, а Преши, след като премести играта „Плейстейшън“ и два пуловера, се отпусна на хлътналия диван. — Решихме да ти позволим да скърбиш само трийсет дни. Това означава трийсет дни, в които ще можеш да плачеш, да се оплакваш и да се самосъжаляваш. А след това всичко трябва да приключи. Разбра ли? — Тя премести играта още по-нататък и седна до приятелката си. — Разбра ли, Преши? Трийсет дни, достатъчни да се отдадеш на самосъжаление, а после ще трябва да вземеш живота си в ръце. Е, както казват: „Има ли сделка или не?“

Преши я погледна, пълна със съмнения.

— Добре. Ще опитам.

— Не е достатъчно да опиташ. Ще го направиш, Преш. Ще оцелееш. Никой не е умрял, нито пострадал. Само твоята гордост и чувствата ти. Имаш своя живот, ще продължиш напред. Обещай ми, а ние ти обещаваме да слушаме хленченията ти и да проявяваме съчувствие цели трийсет дни. Окей?

Преши си пое дълбоко дъх. Не беше сигурна дали ще успее да се справи, но поклати глава. Том вдигна чашата си.

— Браво — каза. — Пия за това.

Свали телешкото по бургундски от печката, постави го в средата на масата, наряза пресния, добре препечен хляб, извади салатата и каза:

— Хайде, деца, действайте.

Преши си помисли, че това е храната, която носи най-голяма утеха, най-вкусната, която някога е хапвала. А и истинските й приятели бяха около нея, беше заобиколена от любовта им и можеше да си поплаче в първия от трийсетте разрешени за тъга дни.

Дария и Супер-бейби се грижеха тя да е винаги достатъчно заета, да не скучае, заведоха я в училището „Монтесори“, на разходка край река Чарлс, на покупки в „Харвард Кууп“, откъдето купиха пуловери и бейзболни шапки, разгледаха какво има в книжарниците и магазините за компактдискове. Но когато всичко това й дойдеше в повече, тя бягаше и се скриваше в семейната вила в Кейп Код, сама с щастливите спомени от ранната си младост.

Разхождаше се сама по зимния плаж, гледаше разбиващите се вълни. А по-късно, сгушена на верандата, навлякла един върху друг няколко пуловера и загърнала се с одеяло, тя отново и отново се питаше как е възможно мъжът, за когото вярваше, че я обича, да извърши такова ужасно нещо.

Но после започна да си задава и други въпроси. Като, например, дали все още обича Бенет. Дали въобще го беше обичала. Или просто беше повърхностно привлечена от външния му вид, от чара му и от романтиката на връзката на далечно разстояние. Впечатлена от телефонните обаждания, в които той й пожелаваше лека нощ, независимо къде на света се намираше той, от цветята, шампанското, уикендите в провинцията, годежния пръстен. Като мислеше за тези неща, осъзна, че Бенет я беше водил към годежа толкова бързо, че тя въобще не беше успяла да се замисли сериозно за съвместния им живот като брачна двойка. Осъзна още, че всъщност не знаеше за Бенет нищо, извън казаното му от самия него, в което беше повярвала безрезервно.

Например, историята за детството му в дома за сираци; причината, поради която няма приятели; историята за успешния му бизнес и добрите му доходи. Не знаеше домашния му адрес, имаше само електронната му поща и номера на мобилния му телефон. Беше й обяснил, че е вечно в движение.

Сега, като се замислеше, разбираше, че е била глупачка. Макар да не искаше да го повярва, Бенет Джеймс или който и да беше той, никога не я беше обичал и щеше да се ожени за нея заради предполагаемите й пари. Не знаеше кое причинява по-силна болка. И, за разлика от героинята на „Площад Вашингтон“, не можеше да го изхвърли от дома си, защото той просто беше изчезнал, сякаш стопил се във въздуха. Но също като Марбела, тя мислеше с горчивина за всичко случило се.

Почувствала се малко по-добре, тя се върна в Бостън и призна пред Дария, че се е примирила с всичко и е постигнала нещо като съгласие със себе си. Че е преодоляла удара и е отново на крака, а Бенет Джеймс да върви по дяволите.

— Все още ти остават няколко дни, предвидени за съжаление, ако можем да се изразим така — напомни й Дария, а реакцията на приятелката й беше веднага да избухне в сълзи и да се отпусне немощно на дивана. — Трябва да имаш собствен живот, Преш — каза Дария тъжно. — Време е да продължиш напред.