Елизабет Адлър
Среща във Венеция (2)

Глава 1

Шанхай

Шест месеца по-късно

Лили Сонг закусваше в „Хепибърд Тий Хаус“, заведение по алеята близо до Ренмин Роуд, наречено на името на онези малки птички, които бяха отглеждани в бамбукови клетки като домашни любимци и въпреки пленничеството си пееха весело всяка сутрин. Тя се хранеше тук всеки ден, винаги по едно и също време, в осем часа, и менюто й винаги беше неизменно — супа от скариди и зеленчуци и зелен чай с грис. Всички останали клиенти в заведението бяха мъже, това обаче не я притесняваше. Те и без това бяха потънали в своите си занимания, вестници и китайска юфка, та не й обръщаха внимание, макар да беше привлекателна жена. Беше дребна и изключително стройна, с дълга до раменете блестяща черна коса и толкова тъмнокафяви очи, че изглеждаха дълбоки и черни. Имаше бялата кожа на майка си, която бе европейка, и деликатния нос на баща си, китаец. Носеше или стилни и класически западни дрехи, купени в най-добрите бутици по Нанкин Роуд, или традиционни брокатени рокли, quipao, в ярките тонове на скъпоценните камъни, ушити специално за нейното съблазнително тяло в известния първокласен салон близо до Баблинг Уел Роуд. Както и да беше облечена, макар да не можеше да се нарече точно красавица, тя създаваше впечатлението за привлекателна и успяла жена. Което и, в известен смисъл, беше вярно.

Тази сутрин, обаче, носеше тесни черни панталони и черна ленена блузка без ръкави. Косата й беше прибрана в опашка, големи слънчеви очила скриваха очите й. Би могла да мине незабелязана в шанхайската тълпа. Вдигна поглед при влизането на мъжа. Беше чужденец, възрастен, елегантен в бежовия си бизнес костюм, носеше скъпо дипломатическо куфарче от естествена кожа. Лили вдигна ръка за поздрав.

Той се настани на стола срещу нея. Изръмжа едно „добро утро“, което прозвуча доста неприветливо, и постави куфарчето на масата пред себе си. Келнерът, който стъпваше изключително тихо с босите си крака, беше наблизо и Лили поръча зелен чай и за госта. Запита го дали не би искал да хапне, той отказа с лека гримаса на отвращение. Беше швейцарец, изключително консервативен, и не обичаше китайска храна. Чайната не беше от местата, които би избрал за бизнес срещите си, но обаждането, и съответно предложението, беше на Лили.

— Клиентът ми се интересува от всичко, което можете да му покажете — направо започна той, без да губи време. — Ако е с доказана автентичност, разбира се.

Лили и преди беше правила сделки с него. Пазеха имената на клиентите си в абсолютна тайна, анонимността в този тип отношения беше задължителна, което устройваше съвършено и двамата. По този начин не й се налагаше да общува пряко с богатите измамници от артистичния свят, които си мислеха, че знаят повече от нея. Антиките, и по-точно крадените антики, бяха нейният свят още от шестнайсетгодишната й възраст и тя много добре се оправяше в него.

— Имам някои неща, от които клиентът ви вероятно ще се заинтересува — каза тя тихо, защото никога не се знае кой може да подслушва. — Очаквам доставката много скоро. Бижута, вази и различни други украшения с древна метална изработка, семейни скъпоценности, статуетки…

— Кога ще ги имате?

Погледът му беше впит в нейния, очевидно подлагаше на съмнение честността й. Това я отблъскваше от него, но разбира се, не го показваше. Усмихна се.

— До няколко седмици. А междувременно, ето нещо много специално. Най-важното, до което съм се добрала. — Бръкна в чантата си, извади снимка и му я подаде.

Той я разгледа внимателно.

— Клиентът ми не се интересува от бижута — каза натъртено.

— Мисля, че в случая ще се заинтересува, когато научи какви са произходът и историята им. — Лили отпи от чая си и задържа погледа му. — Клиентът ви без съмнение е чувал за великата Драконова лейди, Чийший, императрицата на Китай? — Изговори името бавно, буква по буква, за да може той да го запише правилно.

— Чийший била наложница, но после станала императрица — продължи тя. — Управлявала Китай дълги години — и казват, че имала повече власт от английската кралица Виктория. Живяла в нечуван разкош в Забранения град, подготвила се за смъртта като си издигнала великолепна гробница и няколко храма, както и павилиони, които били богато украсени със злато и скъпоценни камъни. Била погребана в царските си одежди и корона на главата, с всичките си скъпи бижута. Преди да запечатат ковчега, поставили в устата й огромна, изключително рядка перла, както повелявал императорският обичай. Вярвало се, че така царственото тяло се предпазва от гниене.

Лили направи пауза и изгледа внимателно събеседника си. Той се взираше в снимката. Позата му подсказваше, че е силно заинтересуван, макар да се преструва, че не е така. Тя цинично си помисли, че всъщност пресмята парите. Нима е чудно?

— Двайсет години по-късно — продължи тя разказа си — революционните групировки взривили входа на гробницата. Войниците ограбили храмовете, отворили също и ковчега на Чийший. Откраднали всичко, включително дрехите й. А после захвърлили голия й труп на калната земя.

Лили отново направи пауза и срещна изумения поглед на мъжа, който очакваше продължението на историята.

— Казват, че тялото било непокътнато — каза тя тихо. — Откраднали и ритуалната огромна и изключително рядка перла. А тя блестяла като лунна светлина и била студена като самата смърт.

Мъжът отново сведе поглед към снимката и се усмихна. Интересът му беше несъмнен.

— Да — прошепна тя тихо, — същата е. Казват, че имало и още една перла, която била свалена от короната на императрицата. Според мълвата, тя станала собственост на премиера Чианг Кай Шек и украсила, заедно с още една също рядка перла, обувките на съпругата му, известната Сунг Май-Линг. Останалите бижута изчезнали и никой не знае в чии колекции са потънали.

Отново замълча, накара го да чака.

— Но един ден — продължи тя след пауза, — преди около шейсет години на пазара се появила огърлица с инкрустирани смарагди и рубини, диаманти и нефрити, всичките, според слуховете, от гробницата на Чийший. А в средата била поставена известната императорска перла.

Усмихна се като го видя да си поема дълбоко дъх. Сетне той проговори:

— Искате да кажете, че огърлицата е ваше притежание?

Тя сведе поглед.

— Да кажем, че знам как да се добера до нея.

Лили знаеше, че му е известна необходимостта от пълна предпазливост: съществуването на огърлицата трябва да бъде пазено в тайна, защото ако властите научеха, всички щяха да са в опасност.

— А цената?

— Както винаги, подлежи на обсъждане. Очевидно няма да бъде малка. И, разбира се, тя се вдига допълнително поради необичайната история на бижуто. Много мъже биха се чувствали щастливи, ако можеха собственоръчно да извадят перлата от устата на някогашна могъща императрица. Става въпрос за извънредна тръпка, мисля. — Усмихна се на мъжа и взе чантата си. — Сигурна съм, че ще работим по сделката заедно — и му подаде ръка.

Малките птички запяха радостно, когато тя си тръгна.