Елизабет Адлър
Среща във Венеция (69)

Глава 68

Преши седеше в „Куадри“, но не мислеше за Бенет, а за Сам. Дори седеше на същата маса до прозореца, където бяха седели заедно и разговаряли над чашите с питиета. Почти й се прииска той да е тук, с нея, в този момент. „Почти“, помисли си, „но не съвсем“. Беше самостоятелна жена и трябваше да докаже на себе си, че може да се справя и сама. Беше облякла брокатената сватбена пелерина с обточената с кожа качулка и носеше на лицето си маска с пера. Като се добавеше и късата й коса, съмняваше се, че Бенет ще я познае. Това я устройваше напълно. Но тя, разбира се, щеше да го познае. И как би могло да бъде иначе, когато всеки детайл от лицето и тялото му се бяха запечатали в ума й?

Беше нервна и бързо отпи поредната глътка от кафето, подсилено с грапа. Сега разбираше защо Сам пие. Търсеше даваната от алкохола фалшива смелост, пиеше, за да може да преживее поредния ден след смъртта на съпругата си. Но, за разлика от Лейлани, Бенет се беше върнал.

Навън беше вече тъмно, мъглата започваше да се спуска на едри вълма над лагуната, както винаги през зимата, и всичко наоколо добиваше черно–белите очертания на фантасмагоричните филми от петдесетте, населени със зомбита и какви ли не други мистериозни същества.

Извади телефона от чантата си, включи го и позвъня на Бенет. Той отговори веднага, сякаш беше чакал.

— Преши — каза с дрезгав глас, изпълнен с чувства. Знаеше, че е тя, наистина беше чакал обаждането й с часове. — Толкова съм щастлив, нямам търпение да те видя.

Тя не реагира на думите му.

— Къде ще се срещнем? — запита го.

— Никога няма да се сетиш къде ще бъде балът. В палацо „Рендино“. Реших, че мястото е идеално за нашето ново събиране. Защо да не се срещнем там? А после ще поговорим.

Тя кимна.

— Добре.

— Ще бъда маскиран в карнавален костюм, надявам се, че и ти имаш.

— Да, така е.

— Аз съм лекар от средните векове, лекуващ чумата — каза той с весела нотка в гласа. — Черна пелерина, черни бричове, триъгълна шапка и бяла маска на лицето. Мислиш ли, че ще ме познаеш?

— Как бих могла да сбъркам? — запита тя.

— А ти как си маскирана?

— Ще се наложи да почакаш и да видиш. Ще се срещнем в палацото — каза тя и затвори.

Телефонът й звънна веднага. Тя не отговори. Но след няколко минути я завладя любопитство и изслуша съобщението.

„Рафърти, къде си, по дяволите? Лелите ти ми казаха за случилото се. Да не би напълно да си изгубила ума си? Хиляди пъти се опитвах да ти се обадя. Сега съм насред лагуната, пътувам към площад «Сан Марко». Знам, че си там. Обади ми се. И не прави нищо по-глупаво от това, което вече си направила.“

Той беше във Венеция. „Не прави нищо глупаво!“, беше съветът му. „Като, например, да се срещна с теб“, помисли си тя. Сам имаше качеството да предизвиква у нея раздразнение. Компанията на Бенет… беше за предпочитане сега. Той поне винаги беше мил с нея. Преди да я зареже, по-точно.