Елизабет Адлър
Среща във Венеция (14)

Глава 13

Седнала до Бенет в таксито, което ги носеше към „Понт де л’Алма“, Преши се питаше дали той няма да се опита да я целуне. И дали да му позволи? Все пак, бяха се срещнали само преди два часа. Какво щеше да си помисли? Но, за нейна изненада, той не се опита да я целуне. Всъщност, пазеше дискретна дистанция и запълваше възцарилото се между тях мълчание като й задаваше въпроси за работата й и за живота в Париж.

— Не знам нищо за антиките — когато таксито спря на кея. — Ще трябва да ме научиш.

„Дали това означава, че иска да ме види отново?“, запита се Преши докато той я водеше, бързо и с бодра крачка, към ярко осветеното корабче „Бато Моше“. А когато се плъзнаха плавно по реката, Бенет я поведе към едно от първокласните места. Светлините на корабчето придаваха на всичко вълшебен вид, прекрасните мостове изглеждаха като излезли от страниците на реклама, старинните сгради и паметниците имаха величествен вид, катедралата „Нотр Дам“ блестеше. Преши никога преди не беше виждала Париж откъм Сена.

— Изумително е — прошепна и инстинктивно докосна ръката на Бенет.

Устните му бяха съвсем близо до ухото й, когато каза, леко като дъх:

— Трябва да ти призная нещо.

Тя отвърна, изненадана:

— Познаваме се само от няколко часа, какво би могъл да споделиш с мен?

— Виждал съм те и преди „Ла Купол“. Надникнах през витрината на антикварния ти магазин. Косата ти беше онова, което привлече вниманието ми. — Хвана кичур от меднорусото й злато и го разтри нежно между пръстите си. — Не можах да видя лицето ти, ти вървеше толкова бързо… Е, просто те проследих. — Засмя се. — Кълна се, никога досега в живота си не съм проследявал жена, но в теб има нещо… Прекрасните крака, походката, косата… Нарочно седнах до вас в „Дьо Маго“ и тогава видях лицето ти. Изненадан съм, че не си почувствала погледа ми — добави. — Гледах те толкова втренчено. Тъкмо се чудех как да събера смелост да те заговоря, когато чух, че ще отидете в „Ла Купол“. И отново те проследих. Късметът ми проработи и успях да заема съседната маса. — Сви рамене. — Сега сигурно ще си помислиш нещо лошо за мен. Но аз съм честен човек и трябваше да ти призная това, което се отнася до теб.

Преши не беше попадала в толкова откровено романтична ситуация през целия си живот. Беше като замаяна.

— Поласкана съм — каза тихо. — Никога през живота ми не съм била следена от мъж.

— И се надявам никога вече да не бъдеш.

Корабчето се плъзна тихо в мрака под поредния мост, а той се наведе и я целуна. Устните на Преши тръпнеха под неговите. Целувката му не беше страстна. По-скоро беше колебливо нежна. Бенет знаеше, че не е разумно да насилва нещата, щеше да й даде време да свикне с него. Тя беше благодарна за това, че е разбрал правилно природата й — тя не скачаше в леглата на мъжете, не беше такава жена. С нея трябваше да се подходи различно, тя имаше нужда от дълго и нежно ухажване.

Все още под очарованието на магията от красивите гледки и целувката, взеха такси обратно до „Дьо Маго“, за да изпият последна чаша шампанско, да разговарят и да гледат безплатното представление на акробатите и жонгльорите, облечени във фантастични костюми. Въздухът беше изпълнен със звуците на испанско фламенко, изпълнявано от един китарист. По-късно Бенет я изпрати до улица „Жакоб“.

Застанаха с лице един към друг в задния двор. Той взе дланите й в своите и Преши отново почувства електрическото привличане между тях. Изучаваше с поглед слабото му и добре оформено лице и, да, без съмнение, той беше най-красивият мъж, когото беше виждала.

— Не знам друг път да съм се наслаждавал така на Париж — каза Бенет. — Благодаря ти за прекрасната вечер.

— По-скоро — аз ти благодаря, че ме изведе.

Той се поколеба:

— Ще ми дадеш ли телефонния си номер?

Преши затърси визитна картичка в чантата си. Не можа да намери, нито пък химикал, затова го записа с червило върху хартиена кърпичка и му го подаде. Той поклати глава с усмивка.

— Каква делова жена си, след като нямаш визитки у себе си.

— Не съм чак толкова организирана и делова, просто обичам антиките.

Той кимна, но вместо да я целуне, както тя очакваше, нежно докосна устните й с пръст.

— Ще се обадя — каза и тръгна.

Когато портата се затвори след него, Преши се обърна и изтича нагоре по стъпалата, в трескавостта си едвам успя да напипа ключалката. Влезе, изтича до прозореца и огледа нетърпеливо улицата. Но от него нямаше и следа. Отпусна се нещастно на дивана и провери съобщенията си. Имаше само едно. От Дария. „Обади ми се, щом се прибереш.“ Тя бързо набра номера й. Дария вдигна веднага.

— Не можах да заспя, защото мислех за теб — каза. — И така… Казвай какво стана.

— О, Дария! — каза Преши с треперещ глас. — Като че ли земята се разтресе под краката ми.