Елизабет Адлър
Среща във Венеция (45)

Глава 44

Пристигнаха няколко минути по-рано и преди идването на Гризелда и Мими се възползваха от възможността да се освежат в тоалетните на „Негреско“. Преши изучаваше лицето си в огледалото и преценяваше, че изглежда сравнително добре, като се има предвид, че беше шофирала през половината нощ и се нуждаеше отчаяно от душ. В момента, обаче, чаша вино й се струваше по-добро решение.

Остави Мяу на грижите на портиера и двамата със Сам влязоха в ресторант „Шантеклер“. Поръчаха шампанско. Беше предупредила Сам да не се изненадва като види две бивши шоугърли, работили в Лас Вегас, да се приближават към тях. Въпреки това Сам повдигна учудено вежди докато Мими прекосяваше салона, елегантна в светлорозовия си вълнен костюм и обувки с високи токчета, които правеха все още хубавите й крака да изглеждат още по-дълги. Дългата й коса беше прибрана на кок, редицата й златни гривни проблесна, когато стисна ръката на Сам.

— Очарована съм, мосю Найт — каза и се отпусна на удобния стол. — Високите токчета са отговорът на молитвата за високите момичета и най-добрият приятел на ниските — добави. — Но със сигурност са истински ад за краката.

— Ето ви и вас.

Гризелда се носеше величествено към тях в прилепнала червена рокля и късо самурено палто, принадлежало някога на свекърва й и за което се кълнеше, че е по-старо и от нея. Носеше на ръце и едно красиво бяло палто на Валентино, което подаде на Преши.

— Знаех, че ще си облечена в това ужасно зелено нещо — каза. — Ето защо ти донесох това. Във Венеция ще е студено и ще имаш нужда от него. — Подаде ръка на Сам. — Чух, че си се запознал с моето момиче в „Ла Купол“. — Също като племенницата, Гризелда казваше това, което й е на езика, директно и прямо.

Сам се усмихна.

— Трябва ли да се извиня?

Тя го погледна внимателно.

— Не мисля — реши накрая. — Хайде, седни. О, вече сте поръчали шампанско, добре. — Направи знак на келнера и поръча два джина е тоник. — Тук ни познават — довери на Сам. — И знаят как точно аз и Мими обичаме питиетата си. — После се обърна към Мими. — Ти какво мислиш, скъпа? Той достатъчно добър ли е за нашето момиче?

„О, Господи!“, Преши се сви на стола си.

— Престани, лельо Гризелда, моля те! — извика, но Сам се засмя.

Мими опита питието си и се обърна с усмивка и одобрителен жест с вдигнати палци към келнера.

— И така, какво се случва около Лили?

— Да поръчаме, ще говорим по-късно — реши Гризелда. — Шофирали са цяла нощ, сигурно умират от глад.

Всички избраха едно и също — говеждо филе със средиземноморски подправки и картофени равиоли, след това сирене и сладкиш с дюли, покрит със сладолед. А виното, което избраха, беше провансалско розе.

— Сега — каза Мими, когато се погрижиха за поръчката, — да се върнем на въпроса.

И Преши разказа цялата история отново, като подчерта репликата на Лили, че Бенет е замесен.

— Тази е причината, поради която трябва да отида до Венеция — завърши.

Погледна ги внимателно в очакване да кажат, че е луда. Гризелда, обаче, смръщи вежди.

— Никога преди не сме говорили за това — каза, — но веднъж, преди години, видях семейство Сонг в казиното в Макао. Хенри вече приличаше на развалина заради алкохола и цигарите. Лицето му беше изпито и бледо, изглеждаше стар и немощен. Очите му бяха замрежени от цигарения дим, пръстите му бяха пожълтели от никотина. — Тя потрепери. — Изглеждаше така, сякаш никога не вижда дневна светлина и свеж въздух. А съпругата му, бедната разглезена дъщеря на дядо Хенеси, беше облечена в раздърпана старомодна рокля и евтини обувки. Тя също изглеждаше изтощена. Каза ми, че Хенри Сонг проиграл всичките им пари, и тогава аз я посъветвах да го напусне. „Първо се извини на баща си за бягството си с този плейбой“, казах. Разбира се, баща й щеше да я приеме отново, но тя беше като омагьосана от съпруга си. Виждах, че е странен, че има дарба да държи хората под контрол. Тя беше изцяло във властта му, а той беше най-обикновен алкохолик и комарджия. Освен това, вече имаха дете. Бедната малка Лили.

— Това е другата причина, поради която трябва да се срещна с нея — каза Преши. — Дядо щеше да се радва да й помогна.

Гризелда трябваше да признае, че е права.

— Трябва да си много внимателна — каза тя. — Цялата тази работа изобщо не ми звучи добре. Ни най-малко. — Погледна остро Сам. — Мога ли да ти имам доверие, че ще се грижиш за нея?

Сам срещна погледа, който го стрелкаше уплашено-очаквателно.

— Ще направя всичко, на което съм способен — отговори той спокойно.

Тя изпусна въздишка на благодарност.

— Е, това е дума на мъж — поклати глава. — Жалко, че нямате време да ни погостувате, щях да организирам соаре за вас, да ви запозная с някои мои приятели. Налага се да ви припомня, обаче, че Преши не бива никога да шофира по шосе Корниш, когато идвате в Монако. И аз не минавам от там, откакто едва не ме изблъскаха от пътя. А това се случи, след като ти и Бенет бяхте тук — добави тя и погледна многозначително Преши. После покри уста с длан, смутена от споменаването на миналото. — Какви ги говоря? Извинявай, мила.

— Всичко е наред, вече преодолях нещата — успокои я Преши, но все още звучеше някак несигурна.

Сам слушаше, а Гризелда му разказваше какво се беше случило на шосе Корниш. Запита я дали е докладвала на полицията за инцидента. Тя обясни, че го е сторила два дни по-късно, когато най-после сравнително се успокоила, но тогава, естествено, вече било твърде късно да се проследи бялата каравана. А и струвало цяло състояние да поправи „Бентли“-то.

— И това се случи непосредствено след посещението на Бенет?

— Бенет и Преши вече летяха обратно към Париж. От там той щеше да лети веднага за Шанхай. Инцидентът се случи след два дни.

— Значи, доколкото е известно на теб, той не е бил в страната?

Озадачена, Гризелда отвърна, че не е сигурна какво да мисли. С това, темата беше приключена. Заговориха за други неща.

Сам беше успял да им резервира места за полета в четири часа за Венеция, затова излязоха от ресторанта, за да се сбогуват. Мяу щеше да остане при лелите.

— Е? — запита Гризелда, а зелените й очи светеха от любопитство докато прегръщаше Преши за довиждане. Сам беше отишъл да докара колата.

— Е, какво?

— О, ти знаеш! — възкликна Мими раздразнено.

— Ако питате дали се интересувам от него, отговорът е „не“. Ние сме двама непознати, прекарали заедно нощта с надеждата да се опознаят, това е всичко.

— Тогава, ако „това е всичко“, какво прави той тук с теб? — запита Мими. — По мое мнение, демонстрирате определен „интерес“.

Преши нададе тих стон.

— Моля ви, престанете да ме сватосвате. Той е просто мъж, когото познавам. А и е женен.

— Какво?! — Гледаха я втренчено два чифта изумени очи.

— Искате да кажете, че не сте забелязали брачната му халка?

— А къде е съпругата му?

— Не знам. Всъщност, аз знам много малко за него. Казах ви, ние сме като два кораба, разминали се в нощта. Той просто предложи да дойде с мен във Венеция и да ми помогне в ситуацията с Лили. И, да ви кажа истината, аз се зарадвах на предложението му.

— Хм… Аз също — каза замислено леля Гризелда. — Макар че продължавам да се питам защо го е направил. Внимавай този път, Преши — добави тя.

И, за нейна изненада, Преши правилно разбра, че я предупреждава да внимава със Сам, а не с Лили във Венеция.