Елизабет Адлър
Среща във Венеция (61)

Глава 60

Мери-Лу също не изглеждаше добре. Ровеше из гардероба си в опит да реши какво да облече. По правило трябваше да носи бяло, цвета на траура, но не можеше, преди да са открили трупа на Лили. Ако въобще го откриеха. Дали във Венеция съществуваха приливи и отливи, които да завличат отпадъците към морето? Боклуци, вещи, тела… Молеше се да е така.

Накрая избра панталони в цвят каки и бяла блуза, завързана на възел в талията. Добави коралова огърлица, дебели гривни и златни обеци. Вчеса късата си черна коса, а на устните си сложи обичайното яркочервено червило. Не беше доволна от резултата. Помисли си, че убийството не се отразява добре на сексапила на жената.

Облече червено кожено яке и взе асансьора до гаража, качи се в малкия си автомобил, и потегли към френския квартал. Животът трябваше да продължи. Трябваше да се държи така, сякаш нищо не е станало.

Влезе във вътрешния двор и паркира колата до джипа на Лили, изкачи стъпалата на верандата и отключи вратата. Старата къща й се стори странно тиха. Дори тиктакането на часовника не нарушаваше тишината. Някога той принадлежеше на майката на Лили, беше донесен от Франция. Винаги беше тук и тиктакаше — като музика, като фон, на който се развиваше животът на Лили. А сега беше спрял.

Мери-Лу потрепери, защото беше суеверна. Отвори кутията и побутна леко стрелките. Часовникът не тръгна. Потърси ключа и го нави. Чу се тихо бръмчене, след това часовникът отново замлъкна. Това й се стори лошо предзнаменование, тя захвърли ключа в чекмеджето и го затвори.

Огледа се, зачудила се къде ли е канарчето. Неговите песни поне щяха да влеят живот в къщата. Но и птичето го нямаше.

Сети се за огърлицата и си спомни, че Лили държеше бижутата си в малкия сейф в задната стена на гардероба. Знаеше къде е скрит ключа — под куп пуловери на третия рафт.

Нямаше много неща — само един огромен диамантен пръстен, който Лили носеше от време на време. Мери-Лу го оцени на около пет карата. Сложи го в джоба на панталоните си. И тежка златна огърлица в комплект с гривна, още няколко златни и нефритени гривни, един-два медальона. И някакви навити на руло документи, които както се оказа, бяха нотариалните актове за къщата. Да, уловът, така да се каже, не беше особено добър. Реши за момента да остави гривните и златната огърлица, в случай че някой се заинтересува от тях, тя ги напъха обратно в сейфа заедно с документите, заключи вратата и тръгна надолу по разнебитените дървени стъпала към големия сейф, когато звънна мобилният й телефон.

— Да? — запита тя раздразнено.

— С мис Чен ли говоря? Мери-Лу Чен?

Женски глас, който тя не познаваше.

— Да — каза с тон, който подсказваше, че е заета и не се радва на това прекъсване.

— Мис Чен, тук е Прешъс Рафърти. Братовчедката на Лили от Париж.

— О! — Първо дойде шокът, след това и страхът.

— Мис Чен, аз съм тук, в Шанхай…

— В Шанхай?

— Пристигнах снощи. Трябва да ви видя. Имам важни новини.

Мери-Лу веднага разбра, че Прешъс вече знае за Лили.

— Какви новини?

Чу въздишката на Прешъс, преди да каже:

— Предпочитам да разговаряме лично, мис Чен. Мога да бъда при вас след половин час, ако ви е удобно.

Мери-Лу се поколеба. Ако откажеше, можеше да предизвика подозрения, след като беше партньор в бизнеса и най-добра приятелка на Лили.

— Ще се радвам да се запозная с роднина на Лили — каза тя с по-топла нотка в гласа. — Лили е споменавала, че има братовчедка във Франция. Съжалявам, че не е тук да ви посрещне лично, но, какво съвпадение, тя е в Европа.

— Знам — каза Прешъс Рафърти и по гръбнака на Мери-Лу отново полазиха тръпки. — След половин час тогава, мис Чен.

Въпреки изненадващото телефонно обаждане, Мери-Лу не забрави за парите, скрити в големия сейф, пари от продажбата на незаконни съкровища. Все още разполагаше с половин час. Достатъчно време да ги напъха в куфар, а после и в багажника на колата. А, като говорим за коли, тази на Лили беше много по-добра от нейната. Ключовете най-вероятно бяха все още на таблото. Щеше да се погрижи за това по-късно.