Елизабет Адлър
Среща във Венеция (49)

Глава 48

Самотна, продължи да върви, излезе от тъмната малка уличка на открития осветен площад „Сан Марко“. А той беше пълен не само със светлина, но и с гълъби, които пърхаха с криле, и с хора, оживени и весели, въпреки късния час. От двата кафе-бара, „Куадри“ и „Флориан“, съперници в борбата за клиенти, се носеше музика. Грандиозната базилика доминираше в лявата му част, а вдясно, на светлината на лампите проблясваха, с цвета на разтопена лава, каменните аркади. Пред нея беше най-великолепната гледка на света: Венеция. Още по-нататък в мъглата се виждаха неясните очертания на островите и лагуната.

Решила, че специалитетът на Венеция, двойно еспресо, подсилено с ракия, е точно онова, от което има нужда в студената нощ, Преши бутна стъклените врати и влезе в „Куадри“, чийто интериор бе издържан в златисто и розово кадифе. Озова се в облаци цигарен дим, сред приятния шум от разговори, музика и смях. Струнен квартет изпълняваше песни на Коул Портър. Харесваше й, въпреки че „Нощ и ден“ звучеше напълно различно, изпълнявана на цигулка.

Чу някой да вика името й, обърна се и видя Сам, седнал на маса до замъгления прозорец с чаша двойна водка с лед пред себе си.

— Здравей.

Тя му се усмихна лъчезарно, забърза и седна до него.

— Струва ми се, че е време за по едно питие — каза той. — Ти какво ще кажеш?

— Еспресо с грапа, италианската ракия. Когато си в Италия…

Той викна на келнера, който имаше много работа, и развеселен загледа как тя развива прекалено дългия шал от врата си. Направи й комплимент за бялото й палто.

— Изглеждаш като истинска италианка.

— Би трябвало, палтото е на Валентино. Избор на леля Гризелда — добави. — Тя не може да понася овчия ми кожух.

— О, не знам, но то като че ли расте по теб като мъх.

За нейна изненада, двамата се засмяха едновременно като двама души във ваканция, които няма за какво да се тревожат. Поне никак не приличаха на двама набедени детективи, спуснали се по гореща следа.

— Лили все още не се е обадила — обясни тя. — Това наистина е най-загадъчната жена на света.

— Комбинация от Грета Гарбо и Мата Хари — съгласи се той.

Келнерът донесе нейното еспресо с грапа и двамата чукнаха чаши, след което тя го запита дали му харесва Венеция.

— Има ли думи, с които бих могъл да опиша този великолепен град? — повдигна вежди той. — Човек не би могъл да проумее как е възможно да съществува такова чудо на света, докато не го види с очите си. Дори Каналето е само една малка част от общата картина. Красиви сгради, носещи се по сребриста вода, ниско надвиснало небе, което сякаш кръжи над града…

Тя го гледаше с възхищение.

— Ти обличаш в думи неща, за които аз бих могла само да мисля.

— Е, нали знаеш, думите са професията на писателя…

Той отпи от водката си, която, според нея, той пиеше на прекалено големи глътки, а тя се обади в хотела, за да провери дали няма оставено съобщение за нея. Нямаше, затова те, без да бързат и е удоволствие побъбриха, преди да излязат навън, в студената нощ.

Мъглата се стелеше над лагуната и скоро в косите им започнаха да проблясват искрящи мразовити иглички. Сам я прегърна през раменете, тя се сгуши в него. За нейна изненада, това чувство на интимност й хареса.

— Гладен съм — каза той. — И тъй като от Лили още няма и следа, можем да вечеряме.

И така, двамата взеха водно такси до моста „Риалто“ и тя го заведе до малко заведение, което знаеше отпреди, един стар манастир. И там, под извитите в арка тавани, те опитаха класическото ястие на Венеция — агнешки дроб с лук. Сам настоя Преши да избере виното. Изборът й се спря на обикновено „Пино Гриджио“ от хълмовете на Венето, а той трябваше да признае, че то подхожда на абсолютно всички ястия. Тя беше толкова заета да говори за Венеция, че напълно забрави за Лили.