Елизабет Адлър
Среща във Венеция (55)

Глава 54

Тя успя някак си да се съвземе. Обади се на леля Гризелда по мобилния си телефон, за да й разкаже ужасните новини.

— Не прави нищо! — отговори, също ужасена, леля Гризелда. — Двете с Мими ще сме при теб само след няколко часа. И ще вземем адвокат със себе си.

Преши закрачи из стаята и отново, и отново, премисляше казаното от Сам. Разбира се, досещаше се какво имаше предвид той — че човек, заподозрян в едно убийство, не може да си позволи да бъде въвлечен в друго. Неспокойна, запита се защо Сам се беше забъркал с нея. А Бенет? Възможно ли беше той да знае за него нещо, неизвестно на нея? И какво ли знаеше или притежаваше Лили, че някой да я убие заради това? И дали сега, след смъртта й, този човек се беше добрал до него?

Щеше да полудее. Нервите й бяха болезнено обтегнати. Облече палтото си и излезе да потърси кафе. Главата я болеше, искаше й се никога да не беше чувала за Лили, да не беше срещала и загадъчния Сам Найт, чието минало със сигурност беше толкова тъмно, колкото и това на Лили. „Как можа да ме изостави? Та нали е бил там, когато са открили тялото? Той е част от това, копелето. Няма право да напуска града.“

Наведена във „Флориан“ над чашката си кафе за десет долара, пожела да е където и да е другаде, но не във Венеция, която за нея потъваше под лоши спомени.

Леля Гризелда пристигна след два часа с частен самолет, „взет на заем“ от приятел, с адвоката си, Юго Дешам.

— Изглеждаш ужасно, милата ми — бяха първите, изключително окуражаващи, думи. А вторите: — И къде е рицарят, облякъл блестящи доспехи?

— Чувствам се ужасно. — Преши зарови лице в рамото на леля Гризелда и сълзите рукнаха по бузите й. — А рицарят се върна в Ню Йорк. Остави ме сама да се справя. Не мога да го обвинявам — добави, вдигна мокрото си лице и погледна с празни очи леля си. — Преживял е всичко това и преди, когато е изчезнала съпругата му. Така и не я открили.

— Какво? — изпищя леля Гризелда и ето че Преши беше принудена да разкаже историята на Сам.

— И така, виждате ли — завърши тя, — той е заподозрян в изчезването и вероятното убийство на съпругата му. В полицията това се нарича „човек, от когото се интересуват“.

— Представи си, такъв мил човек! — удиви се Мими с мисълта за приятния обяд в „Шантеклер“.

Гризелда, обаче, изсумтя и каза, че поне що се отнася до нея, всички мъже са еднакви и на нито един от тях не може да се има доверие. А на Преши със сигурност й липсва правилния критерий, по който да ги избира.

— Разбира се, мосю Дешам е изключение — добави със сладникава усмивка тя и погледна адвоката — висок, внушителен и среброкос французин със стаж от четирийсет години и с няколко спечелени нашумели дела за убийство зад гърба си.

— Благодаря, графиньо — каза той и учтиво се поклони. — Но сега трябва да придружа Прешъс до полицията. А вие, скъпа моя — той изгледа строго Преши, — няма да казвате нито дума. Трябва да оставите всичко на мен.

Преши обеща да държи устата си затворена. Мосю Дешам информира лелите, че те няма да ги придружат, защото Гризелда е в състояние да говори прекалено много, а той от опит знае, че няма контрол над нея. Уговориха се да се срещнат по-късно в „Бара на Хари“ и Преши тръгна към полицейското управление.

Благодарение на мосю Дешам, разпитът не беше тежък и травмиращ, както Преши се страхуваше. Както беше обещал, говори единствено той и само бегло подхвърли, че Прешъс е имала среща с братовчедка си от Шанхай, като от време на време я поглеждаше за потвърждение.

Дежурният капитан, каза, че няма кой знае каква загадка в този случай — туристка, паднала и удавила се в канала, след като е пила прекалено много. Информира ги, че аутопсията ще бъде извършена на следващия ден и тогава ще знаят със сигурност причината за смъртта. Благодари им за помощта и обеща да ги осведоми за резултатите на следващия ден.

— Какво мислите? — запита Преши мосю Дешам докато пътуваха с водното такси към „Бара на Хари“.

— Всичко зависи от аутопсията. Ако открият доказателства за престъпление, ще трябва да премислим ситуацията. Но ако смъртта бъде приписана на нещастен случай — вдигна пренебрежително рамене той, — съмнявам се, че полицията ще ни потърси отново. А моят съвет е след това напълно да забравите Лили Сонг. — Адвокатът й помогна да слезе от лодката, когато тя спря пред бара. — Хайде сега да опитаме по един от известните „Белини“, какво ще кажете?

Отпиваха от коктейлите си, придобили известност благодарение на бармана Хари — смес от шампанско и пасирани праскови. Бяха наистина превъзходни и Преши отбеляза, че течността се плъзга като коприна по стегнатото й гърло.

„Сам, копеле, остави ме съвсем сама“, помисли си тя вече на третия коктейл. „Знам защо го направи, но беше проява на страхливост от твоя страна… Но пък аз и без това ти нямам доверие…“

— Много си тиха — каза подозрително леля Гризелда. — За какво мислиш?

Тя, както винаги, беше пищна и нагиздена в елегантната си черна рокля с дълбокото деколте и огърлицата от трийсет диаманта. А червената й коса в прическа а ла Рита Хейуърд падаше над едното й дяволито и блестящо смарагдовозелено око. На съседния стол лежеше палтото й от норки, носеше обувки с високи токчета, изключително неподходящи за павираните зимни улици на Венеция.

— Мисля за това, че двете с Мими изглеждате страхотно — излъга Преши. — Особено като се има предвид, че почти нямахте възможност да се приготвите и дойдохте за рекордно кратко време.

— Скъпа, знаеш, че мога да си приготвя багажа за десет минути и пак да съм готова за всякакъв случай — усмихна й се топло Гризелда. — Но не за това мислиш ти.

— Предполагам, че мисли за онази змия Сам — намеси се в разговора Мими.

Преши въздъхна и призна, че това е вярно.

— Не мога да не мисля за него — каза тя тъжно. — Аз като че ли непрекъснато попадам на така наречените лоши момчета.

Мосю Дешам погледна часовника си и се изправи.

— Съветът ми към вас, мадмоазел — каза, след като плати сметката, — е да го забравите. Както и другия, Бенет, нали това беше името. И да оставите лелите си да ви запознаят с някой мил и приятен джентълмен. Те имат много приятели и съм сигурен, че ще ви намерят подходящ жених.

Лелите й му се усмихнаха лъчезарно, а Гризелда каза, че дори само този съвет си струва всичките пари, които ще му плати за случая.

— Не се тревожи, ще ти изпратя сметката — обеща й той с усмивка. — Очаквам от полицията да се обадят утре. Тогава ще ти звънна, за да обсъдим следващия си ход.

— Ето — въздъхна Гризелда с нескрито облекчение. — Знаех, че Юго ще се погрижи за всичко. Вече няма нужда да се тревожиш за каквото и да било, скъпа.

— Да… А бедната Лили?

— С този въпрос ще се занимаем утре, мила — каза Мими. — А междувременно нека се държим като туристи и да поръчаме хамбургери. Чух, че били божествени.