Елизабет Адлър
Среща във Венеция (39)

Глава 38

Париж

„Ла Купол“ беше едно от малкото места в Париж, отворени по време на снежната буря и въпреки лошите спомени, които Преши имаше, заведението беше подходящо за сама жена.

Снегът се трупаше по предното стъкло на колата й докато тя пълзеше по булевард „Монпарнас“. Преши се чувстваше изключително нервна. Но пък беше лесно да намери свободно място и да паркира, защото всеки, който имаше разум — и не беше самотен — очевидно си е останал у дома.

Заведението беше почти празно и тя седна в тих ъгъл, доста далеч от масата, на която бяха седели с Бенет. Поръча си половин гарафа червено вино и пържола. Докато отпиваше от виното, се питаше къде ли е Лили и кога ще й се обади. В този момент келнерът се запъти към един мъж на съседната маса.

Разбира се, това не беше Бенет, но стомахът й се сви. Очите й срещнаха за малко тези на непознатия, но той, безразличен, извърна поглед.

Преши въздъхна облекчено. Този мъж не беше красавец като Бенет Джеймс. Беше много висок и слаб, жилав, с кестенява коса и кафяви очи зад очила със златни рамки, слабо лице, набола брадичка и горчиво изражение. Забеляза, че носи брачна халка. Ха! Не, не, не! Този мъж със сигурност нямаше да прекара нощта с нея. Вероятно имаше мила съпруга, която го чака у дома, може би, предположи тя, в Чикаго. Или Оклахома. Може би работеше за международна адвокатска фирма и беше тук по работа. Единственото, което се разминаваше с направения от нея анализ, беше фактът, че беше облечен в дънки и черно поло под коженото яке и че поръча омари и двойна водка с лед, която изгълта на един дъх, а после направи знак за още една.

Хм… Мъж, уморен от света. След това той поръча рибно плато „Сен Пиер“, едно от любимите й и така изглади донякъде първото впечатление, което беше направил с водката. Втората водка се стопяваше в чашата вече много по-бавно, макар той да поръча и бутилка „Бордо“, което беше прекалено тежко за рибата и нейният вкус на наполовина французойка го определи като еснаф и простак.

Като огледа полупразния ресторант, тя неспокойно се запита защо беше избрал да седне толкова близо до нея. После, обаче, си каза, че става смешна и че това просто е съвпадение. Та нали ресторантът е обществено заведение и всеки може да седне, където пожелае. Нима я спохожда някаква нова параноя?

Отпи от виното си и се замисли мрачно за връщането обратно до „Жакоб“ по заледените улици, с малката кола. И за самотния си апартамент. Отново се запита къде ли е Лили. Извади мобилния си телефон и провери съобщенията си. Нямаше нито едно. Отряза парче от пържолата и наля и последната капка вино в чашата си.

— Имаш ли нещо против?

Непознатият държеше пакет „Марлборо“ с въпросителен поглед. Не понасяше тютюневия дим, но бяха във Франция, където пушенето беше разрешено. Сви рамене, за да покаже, че всичко е наред. Очите зад стъклата на очилата бяха тъмни, напрегнати. И уморени. Да, май наистина беше американец. Тя отметна бретона от очите си и за миг съжали, че не беше положила малко повече грижи за външния си вид, преди да се втурне навън в бурята. Запита го откъде е.

— Чарлстън, Южна Каролина — отвърна той, с което я изненада, макар вече да беше разпознала южняшкия говор.

Тя му призна, че е наполовина американка и че е посещавала колеж в Бостън. Той я погледна без какъвто и да било интерес.

— Останах тук, в Париж, заради лошото време — обясни той. — Всички полети са отменени.

— Ако човек трябва да бъде хванат в капана на лошото време някъде, Париж не е толкова лошо място. — Изгледа го изпод непослушния бретон, ядосана задето непознатият направи пренебрежителна забележка за нейния красив град.

— Изобщо не биваше да идвам тук.

Той гледаше втренчено в пространството, отпиваше от доброто вино и пушеше цигарата си с вид на човек, който няма търпение да си тръгне. Между тях се възцари тишина и тя се върна към своите пържени картофи, които за нея винаги бяха истинско удоволствие. Със сигурност беше пристрастена към храните на простолюдието. Е, обичаше също така омари и хайвер, и сирене, разбира се…

— Защо си толкова ядосан и разочарован от всичко?

Тя зададе въпроса по онзи директен начин, така характерен за нея, и веднага пожела, както винаги, да не беше казала това. Защото, всъщност, не беше нейна работа.

— Защо ли? Ха! — засмя се горчиво той. — Прекарах три часа, седнал в самолета, на пистата, в очакване крилете да бъдат изчистени от леда. Оказа се, че няма достатъчно размразители и докато дойде нашият ред, стана прекалено късно. Бурята се беше разразила с пълна сила. Наложи се да слезем на летище „Шарл дьо Гол“, както и още много други пътници. И всички започнаха да търсят свободни стаи в хотелите. Такива нямаше, разбира се.

Преши изпусна едно „О!“, което трябваше да изрази съчувствието й.

— Някой ми даде името на второразреден хотел — добре де, можем да го наречем дори треторазреден — където най-после намерих стая. Ако може да се нарече така. Тя не е нищо повече от кабинка, всъщност, с пластмасов душ в единия ъгъл и клетка с тоалетна и мивка, но толкова малки, че човек едва може да влезе там.

Направи пауза, отпи от виното и я погледна.

— Тъй като съм висок близо метър и деветдесет, това е още по-голямо мъчение за мен. Имаше и нещо като бонус, обаче. Обикновено не можеш да спиш от шума от натовареното улично движение, но благодарение на снега — и само затова мога да се примиря с него — много малко автомобили и камиони минаваха под прозореца ми. Нямаше бар, където бих могъл да удавя мъката си, нито ресторант, където бих могъл да похапна. И затова, ето ме тук. — Отново я погледна. — Толкова по въпроса за шибания Париж — измърмори под носа си, но Преши все пак го чу.

— О! — възкликна тя отново, малко нервно. — Е, поне си нацелил „Ла Купол“ — добави, с което се опита да го развесели поне малко.

— Бил съм тук и преди — каза той кисело. — Знаех, че е място, където можеш да пийнеш, да намериш вкусна храна с бутилка първокачествено вино. Предположих, че е отворено. Ако не беше това заведение, щях да си прережа вените.

Тя спря с вилица, наполовина поднесена до устата, и го погледна, смутена. За нейно облекчение, той се усмихна.

— Съжалявам — каза. — Денят беше наистина много дълъг. Седмицата — също.

— О! — каза тя за трети път и се зае усилено с пържолата си, която беше почти сурова, много тънка и доста сочна, точно какъвто беше вкусът на французите.

— А ти, какво правиш тук, в Париж?

Той зададе въпроса с тон, който подсказваше, че за него е истинска загадка какво би могъл да прави човек в Париж. Тя предположи, че за него френската столица е единствено място за туристи, фатални жени и разврат.

— Работя — отговори. — Антики.

Погледът му се стрелна към нея. Той като че ли за първи път я видя. За първи път я прие като нормален човек, помисли си тя с гняв. Но после си заповяда: „Хей, всичко е наред, поне не прилича по нищо на Бенет.“ Нямаше да си позволи, обаче, мисли на самосъжаление. Отредените за това дни бяха свършили в полунощ.

— Собственичка съм на магазин „Антики Рафърти“ на улица „Жакоб“ — поясни, станала изведнъж разговорлива. Самотата и виното я подтикваха към разговор с този напълно непознат човек. — Занимавам се предимно с ранни произведения на изкуството от етруски, римски и гръцки произход.

— Това означава, че имаш доста добри познания.

— Обичам да се лаская, че е така. Научих доста неща, докато седях на коляното на дядо, така да се каже — добави.

После, докато той хапваше от рибата си, му разказа за дядо Хенеси, както и семейната история, спомена още за двете си лели и обясни как нещата са се завъртяли така, че е дошла да живее в Париж. По едно време си даде сметка, че сигурно говори толкова много заради виното — и пресуши чашата си. Защото, без да се замисли, му беше споменала и за семейство Сонг и за загадъчното и напълно неочаквано съобщение на Лили.

— И какво мислиш, че иска тя? — запита той и запали поредната цигара.

Преши отвърна, че няма никаква представа и смръщи вежди, когато той издуха дима към нея. Мъжът се извини, угаси цигарата, после взе бутилката „Бордо“, все още пълна наполовина, и нова чаша, наля й и я остави пред нея. Преши му хвърли одобрителен поглед и му благодари. Може и да беше заклет пушач и да пиеше прекалено много водка, но беше щедър и знаеше добре правилото — да не й сервира от доброто вино във вече използваната чаша.

— А ти с какво се занимаваш? — запита тя, завладяна от неочаквано любопитство.

— Писател съм.

— И какво пишеш?

— Романи.

— Наистина ли? — Тя го погледна с уважение. — Трябва ли да те познавам?

Неговият поглед беше съкрушителен.

— Защо?

— Искам да кажа, дали ми е известно името ти?

— Зависи дали обичаш загадките.

— Е, и какво е името ти?

— Сам Найт.

Разбира се. Беше добре известен.

— Моята най-добра приятелка Дария е голяма твоя почитателка — каза тя.

— А ти?

— О, аз… честна дума, никога не съм имала време да чета.

Усмихна се с цялото си очарование. Това, разбира се, не беше вярно, просто загадките не отговаряха на нейния вкус.

— Точно отговор, който задоволява всеки автор.

Сарказмът му беше ясно доловим. Напълни отново чашата си и вдигна тост:

— За разрешаването на загадката с Лили — каза с усмивка и горчивината изведнъж изчезна от лицето му и то доби момчешки вид. — А ти как се казваш? — Тя се представи и той се засмя: — Никога не бих могъл да се обърна към някоя жена с „Прешъс“. А и ти не изглеждаш като такава. Ти определено си Рафърти.

— Окей — съгласи се тя, доволна, че той не я възприема като глезената Преши. Запита се на колко ли години е. Очевидно беше в четирийсетте, но дали в началото или към края? — Да пием за престоя ти в Париж — каза с усмивка и с надежда, че лицето й ще грейне като на момиче, макар изобщо да не се чувстваше така.

— Бих могъл да преживея и без Париж.

— Трябва да признаеш поне, че имаме добро вино.

Той отново се засмя — дълбок гърлен смях, който я увлече и тя също се засмя заедно с него.

— Да, първо на първо, не трябваше да идвам тук.

— Защо, тогава, си дошъл?

Очите му зад стъклата на очилата със златните рамки потърсиха нейните за миг. Вече не се усмихваше.

— Търсех миналото — каза тихо.

После се изправи рязко, каза, че ще отиде в бара, за да изпуши една цигара на спокойствие и я остави да седи там, толкова сама, колкото беше и при влизането си в заведението, и да се пита какво ли, за бога, искаше да каже той. Допи виното си и когато Сам Найт се върна, тя му предложи да го откара до хотела му.

— На път ми е — добави, когато той каза, че хотелът се намира на улица „Дьо Рен“.

Забеляза усмивката му, когато си облече старото палто от овча кожа и беше сигурна, че все още се усмихва зад нея докато тя крачеше напред, обута в огромните скиорски ботуши. Смутена, помисли, че можеше поне да гримира лицето си.

Излязоха навън и Сам Найт втренчи поглед в малката й кола „Смарт“.

— Това ли е? — запита изумен.

Беше неин ред да се изкикоти тихо, когато той се опита да надипли дългото си тяло вътре. Той, обаче, не изказа недоволство, а изчака търпеливо тя да провери отново съобщенията си в телефона. Нищо. Ако Лили беше във Франкфурт, май нямаше намерение да й го съобщи.

— Нямаш късмет? — запита той докато колата едвам се плъзгаше в снега по безлюдния булевард, преди да навлезе в улица „Дьо Рен“.

— Няма я Лили. И, следователно, няма разрешение на загадката — добави тя с усмивка.

Знаеше, че никога повече няма да види Сам Найт, но пък беше приятно, че се запозна с него. Беше й помогнал поне временно да не мисли за Лили, а също така я беше освободил от ужасното чувство за самота. Ако преувеличеше малко, можеше дори да каже на леля Гризелда и Мими, че тази вечер е имала среща.

Изпита съжаление към Сам, когато колата спря пред занемарения хотел. Съжалението беше почти достатъчно да му предложи да спи на дивана у дома си, но после бързо схвана абсурдността на ситуацията: та тя дори не го познаваше! През главата й отново мина мисълта колко беше странно, че той седна до нея в полупразния ресторант. Можеше да се окаже поредния Бенет, все пак.

Сам слезе от колата. Облегна се на вратата й и я погледна в очите, вече почти толкова уморени, колкото и неговите.

— Много ти благодаря, Рафърти — каза. — Оценявам жеста да ме докараш. Без теб трябваше да извървя целия път обратно.

— Няма защо. Аз ти благодаря за компанията.

— Желая ти късмет с мистериозната Лили Сонг. — Изправи се, за да затвори вратата на колата. После отново се наведе. — Защо не ми дадеш телефонния си номер? — запита студено.

А Преши си помисли, че на света едва ли има по-студен човек от Сам Найт. А може би по-правилната дума беше непроницаем.

— Просто в случай, че отново дойда в Париж — добави. — Така ще можеш да ми разкажеш как е завършила историята с Лили.

— Да, наистина всеки си има история — каза тя и той се усмихна.

„Усмивката му е приятна“, помисли си Преши и затърси нещо за писане сред хаоса, който цареше в колата. Намери стара визитка на местния цветар и написа името и номера си на задната й страна. Той я сложи в джоба си, тръшна вратата, махна набързо с ръка и след миг вече го нямаше.

 

 

А Преши се върна у дома си, сгуши се в леглото с Мяу в скута и се обади на Силви, за да й разкаже как е минала вечерта й.

— Време беше да срещнеш друг мъж — отговори уморено приятелката й.

Но Преши знаеше, че за Сам Найт не може да се мисли като за мъж — беше просто случаен турист, с когото е прекарала една приятна зимна вечер.