Елизабет Адлър
Среща във Венеция (19)

Глава 18

Китай

Всяка сутрин Мери-Лу се появяваше на работа кисела и неспособна да се концентрира. На Лили не й беше необходимо кой знае колко време, за да разбере естеството на проблема.

— Впрочем, къде е Бенет? — запита тя докато караха поредната доставка антики към частния склад на един от клиентите си.

— Защо питаш?

Каза го като да се защити и Лили се засмя.

— Предполагам, че този отговор ми е достатъчен. Не продължи дълго, нали?

— Не вдига телефона си, не се обажда… Може би е в Щатите по работа. Или в Париж — добави, спомнила си внезапно разговора, в който Лили беше споменала братовчедка си.

— Често ли ходи в Париж?

— Така казва. Но…

Лили откъсна очи от пътя и погледна бързо към Мери-Лу. Устните й образуваха тънка права линия, веждите й бяха силно смръщени.

— Но… какво?

— О, не знам — каза уморено Мери-Лу. — Мислех, че този път е истинското чувство. Поне от моя страна беше така.

Лили потупа със съчувствие приятелката си по ръката.

— Съжалявам — каза. — Може би просто е прекалено зает. С мъжете понякога е така. Говоря от опит, защото като делова жена и аз съм доста заета. Нямам време за развлечения.

— Никога не съм мислила за себе си като за „развлечение“ — каза горчиво Мери-Лу и с това накара Лили да се усмихне.

Доставиха поръчката и бързо потеглиха обратно. Не бяха отговорни за нещата от тук насетне. Лили не се интересуваше от частния самолет, който чакаше на летището, нито от това как купувачите ще качат стоката на борда и ще я изнесат от страната. Не беше нейна работа. Парите бяха в чантата й и само това имаше значение.

Даде на Мери-Лу щедър процент, както винаги, за участието й в рискованото начинание и й каза, че е планирала и друго пътуване.

— След две седмици — каза. — Окей?

Мери-Лу кимна, но умът й беше на мили далеч от река Яндзъ. Взе си почивка за останалата част от деня и изхарчи част от дела си по бутиците по улица „Нанкин“, макар да не можеше да се концентрира дори върху пазаруването. Мислеше непрекъснато за продажбата на огърлицата, за рубините и диамантите и за безценната перла… И как да намери купувач.

Имаше една-единствена връзка в света на скъпоценните камъни — Вуртман, майсторът по рязане на диаманти, когото използваше да придава нова форма на крадените бижута. Обади му се и веднага се запъти към него.

Холандецът Вуртман беше плешив, с отпуснат корем и винаги лошо облечен. Беше научил занаята по пазарите за диаманти в Амстердам. Много отдавна беше осъждан за кражба. Престъплението не беше от най-сериозните, но в търговията с диаманти, щом веднъж си осъждан, вече си извън играта. Беше стигнал до Шанхай през Банкок. Криеше се, работеше за престъпния свят, макар да вършеше работата си добре. Всеки в Шанхай обаче имаше и други странични доходи. Той продаваше крадени бижута. Поръчките на Мери-Лу не бяха съществена част от работата му, но той никога не отказваше такава. А ето че сега тя имаше предложение за него.

Той натисна бутона, който отваряше двойните стоманени врати и чу тракането на високите й токчета по дървените стъпала, които водеха към работилничката му на втория етаж. Тя спря пред затворената врата и той отново натисна бутона.

— Седни — покани я и изключи силната лампа над бюрото, което беше работното му място, след което завъртя стола си, за да бъде с лице към нея. Помисли си, изненадан, че изглежда изплашена. Той не можеше да си позволи никакви неприятности.

— Какво има? — запита я рязко.

— Нищо. Просто имам предложение за теб. Много специално. Уникално, всъщност.

Мери-Лу беше направила копие на снимката на огърлицата на домашния си принтер. Отвори чантата си и я извади, но не му я подаде веднага.

— Това, което ще ти покажа, е поверително — погледна го напрегнато тя. — И за него не бива да знае никой, освен нас. Работата е сериозна, Вуртман. Разбираш ли?

Той повдигна скептично вежди.

— Да не би на някоя богата жена от Хонконг да е изчезнал десеткаратов диамант?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Много, много повече. Първо чуй какво имам да ти кажа.

И му разказа историята за откраднатите скъпоценности на императрицата и за перлата, после се облегна назад в очакване на реакцията му. Той сви рамене, изглеждаше отегчен, погледна часовника си. Беше време да затвори магазина си и да тръгне да обикаля баровете. Успяваше да остане трезвен цял ден, все още успяваше да овладее тремора на ръцете си. Не можеше да си позволи провали в работата. Но в седем вечерта той се превръщаше в напълно различен човек.

— И? — запита.

Тя му подаде снимката.

— Ето скъпоценностите — каза. — А това е известната перла.

Вуртман се загледа мълчаливо и съсредоточено в недотам ясния образ. Снимката очевидно беше правена тайно и при лошо осветление, но ако историята беше истинска, той надушваше нещо извънредно.

— Откъде да знам, че не е фалшива?

— Имай ми доверие — каза тя простичко.

Той я погледна. Изглеждаше самоуверена. Реши, че поне веднъж би могъл да й се довери. Облегна се назад, скръсти ръце на гърди и отново я погледна — този път по-внимателно. Красотата й нямаше никакъв ефект върху него. Алкохолът и опиумът бяха неговата любов и всеки спечелен от него цент биваше изхарчен за това удоволствие.

— И какво искаш от мен?

— Да намериш купувач.

— Хм. Предполагам, че огърлицата е на твое разположение?

— Мога да я имам незабавно, ако се наложи.

— Очевидно е крадена. Полицията ще се заинтересува. Играта е опасна.

— Никой не подозира за нея, скрита е от години.

— И на кого принадлежи? Защото, който и да е той, едва ли би могъл да остави нещата на случайността.

— Принадлежала е на едно семейство. Няма да докладват на полицията, когато открият липсата й. Защото ще бъде конфискувана, Вуртман. А собственикът й ще бъде хвърлен в затвора. Това, разбира се, не засяга нито теб, нито мен. От теб искам само да намериш подходящ купувач. И то скоро.

Вуртман се замисли. Също като Мери-Лу, и той виждаше тлъста сума да танцува пред очите му. Това можеше да е сделката на века. Но как да я осъществи?… Щеше да се наложи да използва старите си връзки в Амстердам. А може би беше възможно…

— Ще помисля какво мога да направя — каза накрая. — Но трябва първо да видя огърлицата.

Тя рязко затвори чантата си и закопчалката й изщрака.

— Няма сделка — отсече.

Вуртман въздъхна.

— Човек не може да действа по слухове и предположения — той я изгледа студено. — Предметът е от такова значение, че купувачът ще иска първо да го види.

Мери-Лу преметна чантата си през рамо и се изправи. Усмихна му се за първи път.

— Ще решим този проблем, когато възникне — каза. — И помни, трябва да се действа бързо.

Вуртман учтиво я изведе от мръсния си офис. Чу бързите й стъпки надолу по стъпалата, после сигнала, който показваше, че тя иска да излезе. Отвори й вратите, после ги чу как се затварят. Облегна се назад на стария кожен стол, залюля се леко встрани със затворени очи. Мислеше, че ако тя казва истината, това би могло да бъде сделката на живота му.

След малко стана и сложи снимката на огърлицата в джоба си. Заключи офиса си и сам мина през стоманените врати, в чийто затвор се намираше през всичките години, откакто беше напуснал Амстердам. Запъти се към любимия си бар. Утре щеше да позвъни тук-там.