Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (8)

7

На шестнайсетия ми рожден ден ми хрумна най-лошата от всички злополучни идеи, които бях раждал през краткия си живот. На своя отговорност реших да организирам празнична вечеря и да поканя Барсело, Бернарда и Клара — нещо, което според баща ми беше грешка.

— Това си е моят рожден ден — неумолимо отвърнах аз. — През всички останали дни от годината работя за теб. Угоди ми поне веднъж.

— Прави каквото искаш.

Месеците, които предхождаха това събитие, се оказаха най-обърканият период от моето странно приятелство с Клара. Вече почти не й четях. Тя системно отбягваше всеки повод, при който би могла да остане насаме с мен. При всяко мое посещение присъстваше и чичо й, преструвайки се, че чете вестник, или пък Бернарда се материализираше някъде на заден план и оттам, докато уж шеташе, ме наблюдаваше крадешком. Друг път компания ни правеха една или няколко от приятелките на Клара. Наричах ги Сестрите Анасонлийки; винаги скромно вчесани и с непорочна външност, те патрулираха край Клара с требник в ръка и с полицейски поглед, който недвусмислено ми показваше, че съм излишен, че моето присъствие срами и Клара, и света. Но най-лош от всички несъмнено бе маестро Нери, чиято злополучна симфония си оставаше все така незавършена. Той бе конте, рожба на снобския квартал Сан Хервасио, и при всичките си усилия да прилича на Моцарт, с обилния си брилянтин ми напомняше по-скоро Карлос Гардел^[1]. Единствената дарба, която откривах у него, бе подлизурството. Подмазваше се на дон Густаво без капка достойнство или приличие, а с Бернарда флиртуваше в кухнята, като я разсмиваше с нелепите си подаръци — кесии със захаросани бадеми и пощипвания по задника. С две думи, смъртно го ненавиждах. Антипатията беше взаимна. Нери вечно изникваше отнякъде със своите партитури и нагло държане, гледаше ме, сякаш бях жалък юнга, и подмяташе всевъзможни забележки в мое присъствие.

— Хей, дете, не е ли време да идеш да си напишеш домашните?

— Ами за вас, маестро, не е ли време да си довършите симфонията?

В крайна сметка всички заедно взимаха връх над мен и аз си отивах унил и сразен. Щеше ми се да имам красноречието на дон Густаво, за да поставя оня надут пуяк на мястото му.

 

 

Когато дойде рожденият ми ден, баща ми отиде до фурната на ъгъла и купи най-хубавата торта, която можа да намери. Мълчаливо нареди масата, като извади сребърните прибори и празничния порцелан. Запали свещи и приготви ястията, които смяташе, че са ми любими. Цял следобед не разменихме и дума. Привечер баща ми отиде в стаята си, облече най-хубавия си костюм и се върна с един увит в целофан пакет, който остави на масичката в трапезарията. Моят подарък. После седна на масата, наля си чаша бяло вино и зачака. Гостите трябваше да дойдат в осем и половина. В девет и половина все още ги чакахме. Баща ми ме наблюдаваше с тъга, без да продума. На мен чак душата ми пламтеше от гняв.

— Навярно си доволен — рече той. — Това ли искаше?

— Не.

Бернарда се появи половин час по-късно, с погребално изражение и една вест от госпожица Клара, която ми пожелаваше всичко най-хубаво и изказваше съжаление, че не може да присъства на вечерята по случай рождения ми ден. На господин Барсело му се наложило да отсъства от града за няколко дни по делова работа, а Клара се видяла принудена да промени часа на урока си по музика при маестро Нери. Самата Бернарда бе дошла, защото това бе свободната й вечер.

— Клара не може да дойде, защото има урок по музика? — попитах аз поразен.

Бернарда сведе поглед. Вече почти плачеше, когато ми подаде един малък пакет — нейния подарък — и ме целуна по двете бузи.

— Ако не ви харесва, може да го сменим — рече тя.

Останах сам с баща си, загледан в празничната посуда, сребърните прибори и свещите, които догаряха в тишината.

— Съжалявам, Даниел — обади се баща ми.

Кимнах мълчаливо, свивайки рамене.

— Няма ли да отвориш подаръка си? — попита той.

Единственият ми отговор бе хлопването на вратата, коя го затръшнах на излизане. Бясно се спуснах по стълбите, а в очите ми напираха гневни сълзи, когато излязох на пустата улица, окъпана в студ и синкава светлина. Сърцето ми бе пълно с отрова и всичко сякаш играеше пред погледа ми. Закрачих без посока, без да обръщам внимание на непознатия, който ме наблюдаваше, застанал неподвижно до Пуерта дел Анхел. Беше облечен в същия тъмен костюм и държеше дясната си ръка в джоба на сакото. Очите му, осветени от огънчето на пурата, хвърляха искрици. С леко накуцване той пое след мен.

Повече от час бродих безцелно из улиците, докато стигнах до паметника на Колумб. Отидох до вълнолома и седнах на стъпалата, които се губеха в непрогледните води, близо до кея на лодките за екскурзии. Някой бе наел корабче за нощна обиколка и до мен долитаха смехът и музиката, носещи се от рояка светлини и отражения в пристанището. Припомних си дните, в които двамата с баща ми отивахме с такава лодка чак до края на вълнолома. Оттам се виждаха гробището на склона на Монжуик и безкрайният град на мъртвите. Понякога махах с ръка, понеже вярвах, че майка ми е там и ни гледа как минаваме. Баща ми повтаряше моя поздрав. От години не се бяхме качвали в лодка, макар и да знаех, че понякога той извършва това кратко пътешествие сам.

— Каква прекрасна нощ за угризения, Даниел — изрече глас от сенките. — Цигара?

Скочих като ужилен; изведнъж ме побиха студени тръпки. Една ръка, протегната от мрака, ми предлагаше цигара.

— Кой сте вие?

Непознатият се приближи до самия праг на тъмата, ала лицето му си оставаше невидимо. Цигарата му изпускаше облаче синкав дим. Веднага познах черния костюм и онази ръка, скрита в джоба на сакото. Очите му светеха като стъклени мъниста.

— Приятел — отвърна той. — Или поне се старая да съм такъв. Цигара?

— Не пуша.

— Браво! За жалост обаче нямам какво друго да ти предложа, Даниел.

Гласът му бе сипкав като пясък и някак наранен. Провлачваше думите и — звучеше глухо и далечно, като онези плочи от седемдесет и осем оборота в минута, които колекционираше Барсело.

— Откъде знаете името ми?

— Много неща зная за теб. Името е най-малкото.

— Какво друго знаете?

— Бих могъл да те накарам да пламнеш от срам, но нямам нито време, нито желание. Достатъчно е да ти кажа едно — зная, че имаш нещо, което ме интересува. И съм готов да ти платя добре за него.

— Струва ми се, че сте сбъркали човека.

— Не, никога не бъркам човека. За друго мога да сгреша, но за това — не! Колко искаш за нея?

— За коя?

— За „Сянката на вятъра“.

— Какво ви кара да мислите, че тя е у мен?

— Излишно е да говорим за това, Даниел. Въпросът е само за цената. Отдавна зная, че книгата е у теб. Хората говорят. Аз слушам.

— Значи не сте чули добре. Нямам тази книга. А даже и да я имах, не бих я продал.

— Честността ти е достойна за възхищение, особено в тия времена на подлизурковци и угодници, но пред мен няма нужда да разиграваш комедии. Само кажи колко. Хиляда дуро? За мен парите не са от значение. Цената я определяш ти.

— Вече ви казах: книгата нито е за продан, нито е у мен — отвърнах. — Нещо грешите, нали виждате.

Непознатият се умълча, неподвижен, обгърнат в синкавия дим на онази цигара, която сякаш никога не догаряше докрай. Забелязах, че не мирише на тютюн, а на изгорена хартия. Хубава хартия, хартия за книги.

— Нищо чудно ти да си този, който прави грешка в момента — подхвърли той.

— Заплашвате ли ме?

— Може би.

Преглътнах с мъка. Въпреки че се държах наперено, този тип ме плашеше до смърт.

— А мога ли да зная защо сте толкова заинтересован?

— Това си е моя работа.

— Значи е и моя, щом ме заплашвате, за да ви продам книга, която не е у мен.

— Допадаш ми, Даниел. Решителен си и не ми изглеждаш глупав. Хиляда дуро? С толкова пари можеш да си купиш безброй книги. И то хубави книги, не като тоя боклук, който така ревниво пазиш. Хайде, давам ти хиляда дуро и си оставаме приятели.

— Никакви приятели не сме ние с вас.

— Напротив, само че още не си го осъзнал. Не те виня, толкова грижи са ти се струпали на главата. Например твоята приятелка Клара. Да, заради такава жена всеки може да си изгуби ума.

От самото споменаване на Клара кръвта ми се смрази.

— Какво знаете за Клара?

— Смея да твърдя, че зная повече от теб. Най-добре ще е да я забравиш, макар и да разбирам, че е невъзможно. И аз някога съм бил на шестнайсет години…

Внезапно ме връхлетя едно страшно прозрение. Това бе непознатият, за когото Клара твърдеше, че я заговарял на улицата, без да се представи. Той действително съществуваше. Клара не бе ме излъгала. Мъжът пристъпи малко напред. Отдръпнах се. През живота си не бях изпитвал такъв страх.

— Тогава по-добре да знаете, че книгата не е у Клара. И друг път — да не сте посмели да я пипнете!

— Приятелката ти ми е напълно безразлична, Даниел, и един ден ти ще споделяш чувствата ми към нея. Искам само книгата. Предпочитам да я получа с добро и никой да не пострада. Ясен ли съм?

По липса на по-добри идеи се впуснах в безогледни лъжи.

— Книгата е у един човек, Адриан Нери. Музикант. Името може би ви говори нещо.

— Нищо не ми говори, а това е най-лошото, което може да се каже за един музикант. Сигурен ли си, че тоя Адриан Нери не си го измислил ти?

— Де да беше така!

— В такъв случай, понеже си личи, че сте добри приятели, навярно ще можеш да го убедиш да ти я върне. Между приятели тия работи се уреждат без проблеми. Или може би предпочиташ той да си поиска книгата от твоята дружка Клара?

Поклатих глава.

— Ще поговоря с Нери, но не вярвам да ми я върне, даже се съмнявам, че още е у него — импровизирах аз. — А на вас за какво ви е притрябвала тази книга? Само не ми казвайте, че искате да я четете.

— Не. Знам я наизуст.

— Да не сте колекционер?

— Нещо подобно.

— Имате ли още книги от Каракс?

— По едно време имах. Жулиан Каракс е моята специалност, Даниел. Обикалям света в търсене на неговите книги.

— И какво правите с тях, щом целта ви не е четенето? Непознатият издаде глух и мъчителен звук. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че се смее.

— Единственото, което трябва да се прави с тях, Даниел — отвърна той.

Сетне извади кутия кибрит от джоба си. Взе една клечка и я запали. Пламъкът й освети за пръв път лицето му. От гледката чак душата ми се смрази — той нямаше нито нос, нито устни, нито клепачи. Лицето му бе просто една маска от черна, покрита с белези кожа, опустошена от огъня. Това бе мъртвата плът, която бе докоснала Клара.

— Изгарям ги — прошепна той. И гласът, и погледът му бяха отровени от ненавист.

Един повей на вятъра угаси кибритената клечка, която държеше между пръстите си, и мракът отново скри лицето му.

— Пак ще се видим, Даниел. Никога не забравям нечие лице и мисля, че от днес нататък същото ще важи и за теб — бавно изрече той. — Надявам се, че за твое добро — и за доброто на приятелката ти Клара — ще вземеш правилното решение и ще изясниш този въпрос с тъй наречения господин Нери, който, не ще и дума, носи доста претенциозно име. Аз лично не бих му се доверил ни на йота.

Без да каже нищо повече, непознатият се обърна и пое към вълноломите — един силует, който постепенно се стопи в мрака, обгърнат в кухия си смях.