Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (30)

29

Смрачаваше се, когато напуснахме имението, обгърнати в сини сенки. Бурята бе преминала в ситен, студен дъждец. Исках да върна ключа на Беа, но погледът й ми даде да разбера, че предпочита аз да го задържа. Спуснахме се по Пасео де Сан Хервасио с надеждата да намерим такси или автобус. Вървяхме мълчаливо, хванати за ръка и без да се поглеждаме.

— Няма да мога да се видя с теб до вторник — обади се Беа с разтреперан глас, сякаш изведнъж се бе усъмнила в желанието ми да я видя отново.

— Ще те чакам тук — рекох.

Приемах за даденост, че всичките ми срещи с Беа ще стават между стените на тази огромна стара къща, че останалата част от града не ни принадлежи. Даже имах чувството, че крепкостта на ръката й отслабва, докато се отдалечавахме от това място, че силата и топлината й намаляват с всяка крачка. Когато стигнахме булеварда, видяхме, че улиците са, кажи-речи, пусти.

— Тук няма да намерим нищо — рече Беа. — По-добре да се спуснем по „Балмес“.

Поехме бързо по улица „Балмес“, като вървяхме под короните на дърветата, за да се предпазим от ръмящия дъжд и може би отново да срещнем погледите си. Струваше ми се, че Беа все повече ускорява крачка, че почти се дърпа от мен. За миг си помислих, че ако пусна ръката й, ще хукне да бяга. Въображението ми, все още опиянено от допира и вкуса на тялото й, пламтеше от желание да я притисне на някоя пейка, да я целуне, да изтърси цял куп глупости, които биха накарали всеки страничен човек да се пръсне от смях за моя сметка. Беа обаче пак се бе отдръпнала в себе си. Нещо я ядеше отвътре, безмълвно и настойчиво.

— Какво има? — тихо попитах аз.

Тя ми отправи една прекършена усмивка, пълна със страх и самота. Тогава се видях през нейните очи: просто едно безхитростно момче, което мислеше, че е покорило целия свят за един час, а още не знаеше, че би могло да го загуби само за минута. Продължих да вървя, без да очаквам отговор. Най-сетне се пробуждах. След малко чухме шума от уличното движение и въздухът сякаш пламна от топлината на лампите и светофарите, които ме накараха да мисля за невидима стена.

— По-добре да се разделим тук — каза Беа и пусна ръката ми.

На ъгъла се виждаха светлините от една редица таксита като процесия светулки.

— Както искаш.

Беа се наведе към мен и докосна бузата ми с устни. Косата й миришеше на восък.

— Беа — подех аз, почти безгласно, — обичам те…

Тя мълчаливо поклати глава и запечата устните ми с ръка, сякаш моите думи я нараняваха.

— Вторник, шест часа — съгласен? — попита тя.

Кимнах отново. Видях как се отдалечи и изчезна в едно такси, почти непозната. Един от шофьорите, който бе следил тази размяна на реплики с око на рефер, ме наблюдаваше любопитно.

— Сега какво? Отиваме ли си вкъщи, шефе?

Пъхнах се в таксито, без да мисля. Очите на шофьора ме изучаваха от огледалото. Моите изгубиха от поглед колата, която отнасяше Беа — две точки светлина, чезнещи в кладенец от мрак.

Успях да заспя, чак когато зората плисна тонове сива светлина върху прозореца на стаята ми, също тъй унила. Събуди ме Фермин, който хвърляше камъчета по прозореца ми от църковния площад. Навлякох първото, което попадна пред погледа ми, и слязох да му отворя. Фермин преливаше от своя непоносим ентусиазъм на ранобудник. Вдигнахме решетките на витрината и окачихме табелата ОТВОРЕНО.

— Ама какви са тия сенки под очите, Даниел? Грамадни като строителен терен. Вижда се, че сте го ударили на живот.

Отидох в задната стая, сложих си синята престилка и му подадох неговата, или по-скоро ядно му я подхвърлих. Фермин я улови във въздуха с лукава усмивка.

— По-скоро животът ме удари — рекох.

— Каламбурите ги оставете на дон Рамон Гомес де ла Серна^[1], че вашите са направо анемични. Хайде, разказвайте.

— Какво искате да ви разкажа?

— Оставям ви сам да изберете. Броя на ударите с шпага или почетните обиколки на арената.

— Не съм в настроение, Фермин.

— Ех, младост, цвете на глупците! Добре де, не се мусете. Имам пресни новини относно нашето разследване на приятеля ви Жулиан Каракс.

— Целият съм слух.

Той ми хвърли един от своите погледи на участник в международен заговор, повдигайки вежда по обичая си.

— И тъй, вчера, след като оставих Бернарда в дома й с непокътната добродетел, но затова пък с две хубави синини на бутовете, бях връхлетян от пристъп на безсъние поради еротичните трепети на вечерта — обстоятелство, от което се възползвах, за да посетя един от информационните центрове на подземния свят на Барселона, а именно таверната на Елиодоро Салфуман, известен още като Ледената пишка, намираща се в съмнително, но твърде колоритно заведение на улица „Сан Жерони“ — гордостта и цвета на квартала Равал.

— За Бога, Фермин, давайте по-накратко.

— Това се канех да направя. Веднъж озовал се вътре, докато предразполагах някои от обичайните посетители — стари дружки от трудни времена, започнах да разпитвам за оня Микел Молинер, съпруг на вашата Мата Хари Нурия Монфорт и предполагаем квартирант на местното изправително заведение.

— Предполагаем?

— И то с главно П. В тоя случай не бива да се бърза с тигана, защото в морето направо няма риба. От опит зная, че когато се стигне до преброяване на затворническото население, моите информатори от молитвения дом на Ледената пишка са по-акуратни от ония кръвопийци в Съдебната палата. Уверявам ви, друже Даниел, че никой не е чувал да се споменава за някакъв Микел Молинер в качеството на затворник, посетител или изобщо жива твар в затворите на Барселона поне от десет години насам.

— Може би излежава присъдата си някъде другаде.

— Да, в Алкатрас, Синг-Синг или Бастилията. Даниел, тази жена ви е излъгала.

— Предполагам, че да.

— Не предполагайте, просто приемете факта.

— И сега какво? Излиза, че Микел Молинер е затворена страница.

— Или пък тая Нурия е много отворена.

— Какво предлагате да направим?

— За момента да разучим други канали. Няма да е излишно да посетим онази бабка, добрата бавачка от историята, която ни пробута отчето вчера сутринта.

— Само не ми казвайте, че според вас и бавачката се е изпарила.

— Не — според мен е крайно време да зарежем превземките. Стига сме тропали плахо по разни врати, сякаш просим милостиня. В тая работа човек трябва да се вмъкне през задната врата. С мен ли сте?

— Фермин, за мен вашите думи са като Божието слово.

— Ами тогава поотупайте от праха костюма на послушник, че тоя следобед, щом затворим книжарницата, ще направим едно благотворително посещение на старицата в приюта „Санта Лусия“. А я кажете сега, как беше вчера с младата кобилка? Не ми се правете на потаен, че всичко, което скриете от мен, ще ви излезе на лицето под формата на гнойни пъпки.

Въздъхнах, сразен, и излях признанията си до най-малката подробност. В края на разказа ми, когато вече бях изредил всичко, което на мен самия ми прозвуча като тревоги на умствено изостанал ученик, Фермин ме изненада с внезапна и сърдечна прегръдка.

— Та вие сте влюбен — развълнувано измънка той, като ме потупваше по гърба. — Горкичкият!

Този следобед излязохме от книжарницата точно в края на работното време, с което си спечелихме един стоманен поглед от страна на баща ми. Заради това наше постоянно скитане той бе започнал да подозира, че сме се забъркали в някаква мътна работа, Фермин издърдори нещо несвързано за неотложни поръчки, след което побързахме да изчезнем от хоризонта. Предполагах, че рано или късно ще се наложи да разкрия пред баща ми част от цялата бъркотия, ала точно коя част — това вече беше друг въпрос.

По пътя, с обичайната си склонност да играе ролята на пътеводител, Фермин накратко ме информира за мястото, към което се бяхме отправили. Приютът „Санта Лусия“ бил заведение със съмнителна репутация, което чезнело сред руините на старинен дворец на улица „Монкада“. Според легендата, която го обгръщала, ставало дума за нещо средно между чистилище и морга с отчайващи санитарни условия. Историята му била, меко казано, особена. От края на единайсети век в двореца се помещавали — наред с други неща — редица заможни семейства, затвор, салон за куртизанки, библиотека за забранени ръкописи, казарма, работилница за скулптури, санаториум за болни от чума и манастир. В средата на деветнайсети век, когато вече се рушал, дворецът бил превърнат в музей за циркови уроди и други ужасии от някакъв екстравагантен импресарио, който се представял като Ласло де Вичерни, херцог на Парма и личен алхимик на Бурбоните, но всъщност се казвал Балтазар Деулофеу и Каральот, родом от Еспарагера, жиголо и професионален мошеник.

Гореказаният се гордеел, че разполага с най-обширната колекция от човешки ембриони в различни фази на деформация, запазени в банки с формалдехид, да не говорим пък за още по-обширната колекция от заповеди за задържане, издадени от полицейските управления на половин Европа и Америка. Наред с други атракции, „Тенебрариумът“^[2] (това било новото име, което Деулофеу дал на Двореца) предлагал спиритически сеанси, некромантия, борби (с петли, плъхове, кучета, яки женища, имбецили или някаква комбинация от изброените варианти), а също и залози, публичен дом, чиято специалност били сакатите и уродите, казино, юридическа и финансова консултация, работилница за любовни еликсири, куклени и местни фолклорни представления и ревюта на екзотични танцьорки. За Рождество Христово поставял коледна пиеса, като актьорският състав бил попълван от музейните феномени и труженичките от бардака, чиято слава стигала чак до границите на провинцията.

„Тенебрариумът“ се радвал на небивал успех в продължение на петнайсет години, докато се разбрало, че Деулофеу е прелъстил съпругата, дъщерята и тъщата на военния губернатор на провинцията, и то в рамките на една-единствена седмица. Разкритието хвърлило най-черен позор върху развлекателния център и неговия създател. Преди Деулофеу да успее да избяга от града и да се вмъкне в друга от многобройните си самоличности, банда маскирани главорези го спипала в тесните улички на квартал Санта Мария. Те го обесили и запалили в парка Сиудадела, оставяйки тялото му да бъде изядено от дивите кучета, които се скитали из този район. След две десетилетия забрава — време, през което никой не си дал труда да махне колекцията от ужасии, принадлежала на злополучния Ласло, „Тенебрариумът“ бил превърнат в благотворителна институция под опеката на един орден монахини.

— Дамите на Последното мъчение или друго перверзно название в тоя дух — рече Фермин. — Бедата е, че твърде ревниво пазят секретността на мястото (нечиста съвест, бих казал аз), тъй че ще трябва да измислим някакъв претекст, за да се вмъкнем.

В последно време обитателите на приюта „Санта Лусия“ били рекрутирани измежду редиците на умиращите, изоставените старци, душевноболните, нищите и явяващите се от дъжд на вятър ясновидци, които съставяха пренаселения подземен свят на Барселона. За техен късмет, веднъж приети там, мнозинството от тях не изкарвали дълго; нито условията на заведението, нито компанията предразполагали към дълголетие. Според Фермин покойниците били извозвани малко преди зазоряване и изминавали последния си път до общинския гроб в товарен вагон, дарен от една фирма от Оспиталет де Льобрегат^[3], специализирана в производството на месни деликатеси със съмнителна репутация; въпросната фирма от време на време се забърквала в мрачни скандали.

— Всичко това са си ваши съчинения — протестирах аз, поразен от описанието, излязло сякаш изпод перото на Данте.

— Дарбата ми да съчинявам не се простира чак дотам, Даниел. Почакайте и ще видите. Посетих сградата по един злощастен повод преди около десет години и мога да ви кажа, че изглеждаше така, сякаш бяха наели вашия приятел Жулиан Каракс за декоратор. Жалко, че не донесохме малко дафинови листа, за да потушим ароматите, характерни за това място. Но и без друго ще видим достатъчно зор, докато ги накараме да ни пуснат вътре.

С така оформени очаквания поехме по улица „Монкада“, която по това време на деня вече се бе стеснила до мрачен пасаж, ограден от двете страни от стари дворци, превърнати в складове и работилници. Камбаните на базиликата „Санта Мария дел Мар“ подчертаваха с питанията си ехото от нашите стъпки. След малко една горчива, пронизваща смрад се смеси със студения зимен бриз.

— Каква е тази миризма?

— Пристигнахме — обяви Фермин.