Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (55)

10

Събуди ме тропането на дъжда по покрива на разсъмване. Леглото бе празно, стаята — окъпана в сива светлина.

Заварих Жулиан да седи пред бюрото, което бе принадлежало на Микел, и да милва клавишите на пишещата му машина. Вдигна очи и ми отправи онази хладна и далечна усмивка, която казваше, че той никога няма да бъде мой. Прииска ми се да изплюя истината в лицето му, да го нараня. Щеше да е толкова лесно — да му разкрия, че Пенелопе е мъртва. Че той живее от лъжи. Че аз сега съм всичко, което му е останало на тоя свят.

— Не биваше да се връщам в Барселона — промълви той, клатейки глава.

Коленичих до него.

— Онова, което търсиш, не е тук, Жулиан. Хайде да се махнем. Само двамата. Далече оттук. Докато има още време.

Жулиан ме изгледа продължително, без да мигне.

— Ти знаеш нещо, което не си ми казала, нали? — попита той.

Поклатих глава и преглътнах с мъка. Жулиан само кимна.

— Тази нощ ще се върна там.

— Жулиан, моля те…

— Трябва да се уверя.

— Тогава и аз ще дойда с теб.

— Не.

— Последния път, когато останах да чакам тук, изгубих Микел. Отидеш ли ти, отивам и аз.

— Това няма нищо общо с теб, Нурия. То е нещо, което засяга само мен.

Запитах се дали наистина не осъзнава колко ме нараняват думите му, или просто не го е грижа.

— Така си мислиш ти — рекох.

Опита се да ме погали по бузата, но аз отблъснах ръката му.

— Би трябвало да ме ненавиждаш, Нурия. Това ще ти донесе повече късмет!

— Зная.

Прекарахме деня навън, далече от потискащия мрак на апартамента, който още миришеше на топли чаршафи и влажна кожа. Жулиан искаше да види морето. Придружих го до квартала Ла Барселонета и двамата повървяхме по почти пустия плаж — пясъчен мираж, който се губеше в маранята. Седнахме на пясъка близо до брега, както правят децата и старците. Жулиан се усмихваше безмълвно — явно си спомняше нещо.

Привечер взехме един трамвай близо до аквариума и се изкачихме по Виа Лайетана до Пасео де Грасия, после по Пласа де Лесепс и Авенида де ла Република Аржентина, докато стигнахме края на маршрута. Жулиан мълчаливо се взираше в улиците, сякаш се боеше, че ще изгуби града, както пътува през него. По средата на пътя взе ръката ми и я целуна, без да каже нищо. Държа я чак докато слязохме. Един възрастен мъж, който придружаваше момиченце, облечено в бяло, ни гледаше усмихнат и ни попита дали сме сгодени. Вече се бе стъмнило, когато закрачихме по улица „Роман Макая“ към имението на Алдая на Авенида дел Тибидабо. Ръмеше ситен дъждец, който обагряше в сребристо дебелите каменни зидове. Покатерихме се по външната стена на имота откъм задната страна, близо до тенискортовете. Огромната къща изникна пред нас през пелената на дъжда. Познах я мигновено. Бях съзирала лика й в хиляди различни превъплъщения по страниците на Жулиановите книги. В „Червената къща“ тя бе зловещо имение, по-голямо отвътре, отколкото отвън. То бавно изменяше формата си, изникваха му нови коридори, галерии и невероятни тавани, безкрайни стълби, които не водеха доникъде; осветяваше тъмни стаи, които се появяваха нощем и на сутринта изчезваха, отнасяйки със себе си разни непредпазливи люде, влезли там, за да не излязат никога повече. Спряхме се пред входната врата, заключена с вериги и катинар с размерите на юмрук. Големите прозорци на първия етаж бяха заковани с греди, покрити с бръшлян. Въздухът миришеше на гнила шума и влажна пръст. Камъкът, тъмен и хлъзгав под дъжда, блестеше като скелета на някакво огромно влечуго.

Исках да попитам Жулиан как смята да мине през солидната дъбова порта, която напомняше по-скоро врата на базилика или затвор. Той извади от палтото си едно шише и развинти капачката му. Зловонна пара се издигна от отвора, образувайки бавна, синкава спирала. Жулиан хвана единия край на катинара и изля киселината в самата ключалка. Металът изсъска като нажежено желязо, обгърнато в облак жълтеникав дим. Изчакахме няколко секунди, след което той вдигна един объл камък от буренака и разби катинара с половин дузина удари. Тогава ритна вратата, която се отвори бавно като гробница, бълвайки тежък, влажен дъх. Отвъд прага се виждаше само кадифен мрак. Жулиан носеше бензинова запалка, която щракна, след като направи няколко крачки във вестибюла. Последвах го, оставяйки вратата зад нас леко открехната. Жулиан измина няколко метра, като държеше пламъка над главата си. В краката ни се простираше килим от прах, по който нямаше други следи освен нашите. Голите стени се обагриха в кехлибарено от пламъка на запалката. Нямаше мебели, нито пък огледала или лампи. Вратите все още висяха на пантите си, но бронзовите им дръжки бяха изтръгнати. Огромната къща представляваше просто един оголен скелет. Спряхме се в долния край на стълбището. Жулиан зарея поглед нагоре. Обърна се да ме погледне за миг и аз поисках да му се усмихна, но в сумрака едва съзирахме очите на другия. Последвах го по стълбите, изминавайки същите стъпала, на които Жулиан някога бе зърнал Пенелопе за първи път. Знаех къде отиваме и ме заля вълна от студ, който нямаше нищо общо с влажния, пронизващ въздух на това място.

Изкачихме се на третия етаж, където един тесен коридор водеше към южното крило на къщата. Там таваните бяха много по-ниски, а вратите — по-малки. На този етаж се бяха помещавали стаите на прислугата. Последната стая — разбрах го, без да е нужно Жулиан да ми го каже — бе някогашната спалня на Хасинта Коронадо. Той се приближи до нея бавно и боязливо. На това място бе видял Пенелопе за последен път; там се бе любил с едно едва седемнайсетгодишно момиче, което месеци по-късно щяло да умре от кръвоизлив в същата тази килия. Исках да го спра, но Жулиан вече бе стигнал прага и оглеждаше стаята с отсъстващ вид. Застанах до него и надникнах вътре. Помещението беше просто една гола клетка, лишена от всякаква украса. Там, където някога бе стоял креват, все още се виждаха следи от него под реката от прах, която покриваше дъските на пода. Безпорядък от черни петна пълзеше през средата на стаята. Жулиан объркано се взираше в тази празнота почти цяла минута. Разбрах по погледа му, че едва разпознава това място, че всичко му изглежда като мрачен и жесток трик. Хванах го за лакътя и го поведох обратно към стълбището.

— Тук няма нищо, Жулиан — промълвих. — Семейството продаде всичко, преди да замине за Аржентина.

Той кимна безсилно. Слязохме отново и когато се озовахме на долния етаж, Жулиан се отправи към библиотеката. Лавиците бяха празни, камината — задръстена с отпадъци. Мъртвешки бледите стени трепкаха под диханието на пламъка. Кредиторите и лихварите бяха успели да отнесат оттук всичко, което сега сигурно се губеше в лабиринта на някое сметище.

— Върнал съм се напразно — шепнеше Жулиан.

Така е по-добре, мислех си. Броях секундите, които ни деляха от вратата. Ако успеех да го отдалеча от това място, което му даваше само шепа празнота, може би все още имахме шанс. Оставих Жулиан да попие добре разрухата на мястото, да пречисти спомените си.

— Трябваше да се върнеш и да го видиш отново — казах аз. — Сега вече знаеш, че тук няма нищо. Това е просто една стара и необитаема къща, Жулиан. Да си вървим у дома.

Погледна ме пребледнял и кимна. Хванах го за ръката и тръгнахме по коридора, който водеше към изхода. Процепът светлина, която проникваше отвън, бе едва на пет-шест метра. Вече долавях мириса на плевелите и ситния дъждец във въздуха. Тогава усетих, че ръката на Жулиан се изплъзна от моята. Спрях и се обърнах, за да го видя замръзнал на място, впил поглед в мрака.

— Какво има, Жулиан?

Не ми отговори. Взираше се като омагьосан в гърлото на един тесен коридор, който водеше към кухненските помещения. Отидох натам и надникнах в мрака, одраскан от синия пламък на запалката. Вратата в края на коридора бе зазидана със стена от червени тухли, грубо слепени с хоросан, който избиваше като кръв през пролуките. Не разбирах напълно какво означаваше това, но усетих студ, от който чак дъхът ми секна. Жулиан бавно закрачи натам. Всички други врати по коридора — изобщо из цялата къща — бяха отворени, със свалени дръжки и ключалки. Всички освен тази. Преграда от червени тухли, скрита в дъното на мрачен, потаен коридор. Жулиан сложи длани върху алената глина.

— Жулиан, моля те, хайде да си вървим…

Ударът на юмрука му по тухлената стена изтръгна глухо ехо от другата страна. Стори ми се, че видях как му треперят ръцете, когато сложи запалката на пода и ми направи знак да се дръпна няколко крачки назад.

— Жулиан…

Първият ритник донесе дъжд от червеникав прах. Жулиан се нахвърли отново. Стори ми се, че чух как костите му изпращяха, но той не се смути. Удряше стената отново и отново, с яростта на затворник, който си пробива път към свободата. Юмруците и ръцете му вече кървяха, когато първата тухла се строши и падна от другата страна. С окървавени пръсти Жулиан се помъчи да разшири онази дупка в мрака. Пъхтеше от изтощение, обзет от някакъв бяс, на какъвто не бях допускала, че е способен. Една по една, тухлите поддаваха и накрая стената рухна. Жулиан се спря, плувнал в студена пот и с издрани ръце. Вдигна запалката и я сложи в края на една от тухлите. От другата страна се издигаше дървена врата с изображения на ангели, гравирани по нея. Жулиан погали дървените релефи, сякаш разчиташе някакви йероглифи. Вратата се отвори под натиска на ръцете му.

Синкав мрак, плътен и лепкав, струеше от другата страна. Малко по-нататък се долавяха очертанията на стълбище. Черни каменни стъпала се спускаха надолу и се губеха в сенките. Жулиан се обърна за миг и очите ни се срещнаха. Съзрях в неговите страх и отчаяние, сякаш долавяше какво се крие в мрака. Поклатих глава, отправяйки безмълвна молба да не слиза долу. Той се обърна, сразен, и се гмурна в тъмата. Надникнах през тухлената рамка и го видях да се спуска по стъпалата, като почти се олюляваше. Пламъкът трепкаше, превърнал се в прозрачносин полъх.

— Жулиан?

До мен достигна само тишина. Виждах сянката на Жулиан, замръзнал неподвижно в долния край на стълбата. Прекрачих тухления праг и слязох по стъпалата. Озовах се в правоъгълно помещение с мраморни стени. От него лъхаше силен, пронизващ студ. Двете надгробни плочи бяха покрити с воал от паяжини, който се разпадна като изгнила коприна под пламъка на запалката. Белият мрамор бе набразден с черни сълзи от влага, които изглеждаха като кръв, избила от пукнатините, оставени от длетото на гравьора. Плочите лежаха една до друга като здраво свързани проклятия.

      †                  †
ПЕНЕЛОПЕ АЛДАЯ      ДАВИД АЛДАЯ
   1902–1919            1919