Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (42)

41

През целия ден нямахме вести от Фермин. Баща ми настоя да отворим книжарницата както винаги и да представим на света фасада, показваща, че сме невинни и всичко си е постарому. Полицията бе сложила на пост един агент пред стълбището, а друг наблюдаваше Пласа де Санта Ана, подслонил се под портала на църквата като новоизлюпен светец. Гледахме ги как зъзнат от студ под силния дъжд, които валеше от зори, пъхнали ръце в джобовете на шлиферите си; с напредването на деня парата от дъха им ставаше все по-прозрачна. Неколцина съседи минаха покрай книжарницата, поглеждайки крадешком през витрината, но нито един купувач не се осмели да влезе.

— Мълвата сигурно вече се е разнесла — рекох.

Баща ми само кимна. Цяла сутрин не бе ми казал и една дума, изразяваше се само с жестове. Страницата с новината за убийството на Нурия Монфорт лежеше на тезгяха. На всеки двайсет минути той отиваше до нея и я препрочиташе с непроницаемо изражение. През целия ден трупаше гняв в себе си, без да му дава израз.

— Колкото и да четеш тази статия, тя няма да се превърне в истина — казах му аз.

Баща ми вдигна очи и ме изгледа сурово.

— Ти познаваше ли тази жена? Нурия Монфорт?

— Разговарял съм с нея няколко пъти.

Лицето на Нурия Монфорт бе обсебило мислите ми. От моята неискреност чак ми се гадеше. Още ме преследваха нейният мирис, докосването на устните й, образът на онова безупречно подредено бюро и очите й — тъжни и мъдри. „Няколко пъти.“

— Защо трябваше да разговаряш с нея? Какво общо имаше тя с теб?

— Беше стара приятелка на Жулиан Каракс. Посетих я, за да я разпитам какво си спомня за него. Това е всичко. Тя беше дъщеря на Исаак, пазителя. Той ми даде адреса й.

— Фермин познаваше ли я?

— Не.

— Как можеш да си сигурен в това?

— А ти как можеш да се съмняваш в него и да вярваш на тия лъжи? Фермин знаеше за тази жена само онова, което аз съм му разказал.

— И затова ли я е следял?

— Да.

— Защото ти си го помолил.

Не казах нищо. Баща ми въздъхна.

— Ти не разбираш, татко.

— Дума да няма. Не разбирам нито теб, нито Фермин, нито…

— Татко, всичко, което знаем за Фермин, показва, че това, дето го пише тук, е невъзможно.

— И какво всъщност знаем за Фермин, а? Първо на първо, оказва се, че дори не сме знаели истинското му име.

— Грешиш по отношение на него.

— Не, Даниел. Ти си този, който греши, и то в много неща. Кой ти е заръчал да се ровиш в живота на хората?

— Свободен съм да разговарям с когото си искам.

— Предполагам, че се чувстваш свободен и от последиците.

— Да не би да намекваш, че съм отговорен за смъртта на тая жена?

— Тая жена, както я наричаш, е имала име и фамилия, и ти си я познавал.

— Няма нужда да ми го припомняш — отвърнах със сълзи на очи.

Баща ми ме изгледа печално, клатейки глава.

— Мили Боже, дори не искам да си мисля как ли се чувства бедният Исаак — промълви той сякаш на себе си.

— Не съм виновен, че тя е мъртва — отроних едва чуто, като си мислех, че ако го повтарям достатъчно дълго, накрая може и да го повярвам.

Баща ми отиде в задната стая, като все така клатеше глава.

— Ти знаеш за какво си отговорен и за какво не си, Даниел. Понякога ми се струва, че вече не зная кой си.

Грабнах шлифера си и избягах на улицата, под дъжда, където никой не ме познаваше и не би могъл да ми разгадае душата.

 

 

Вървях безцелно, предал се на ледения дъжд. Крачех с наведена глава, влачейки със себе си образа на Нурия Монфорт, безжизнена, просната върху студената мраморна плоча, с тяло, осеяно с прободни рани. С всяка крачка градът около мен сякаш се стопяваше. Когато стигнах едно кръстовище на улица „Фонтанеля“, не спрях да погледна светофара. Едва когато силен порив на вятъра ме блъсна в лицето, се обърнах и видях стена от метал и светлина, която летеше към мен с голяма скорост. В последния момент един минувач зад гърба ми ме дръпна назад и ме откъсна от траекторията на автобуса. Взрях се в искрящото туловище, което профуча на сантиметри от лицето ми; сигурна смърт, отминала ме за част от секундата. Когато осъзнах какво всъщност е станало, минувачът, който ми бе спасил живота, вече се отдалечаваше по пешеходната пътека, престо един силует в сив шлифер. Останах закован на място, без дъх. През завесата на дъжда, която превръщаше всичко в мираж, забелязах, че моят спасител се е спрял на отсрещния тротоар и ме наблюдава под пороя. Беше третият полицай, Паласиос. Плътна стена от уличен трафик се плъзна между нас и когато погледнах отново, агент Паласиос вече не беше там.

Поех към дома на Беа, неспособен да чакам повече. Нужно ми бе да си припомня малкото добро, което носех у себе си, онова, което тя ми бе дала. Качих се тичешком по стълбите и спрях пред вратата на семейство Агилар, останал почти без дъх. Хванах мандалото и силно потропах три пъти. Докато чаках, се въоръжих със смелост и изведнъж осъзнах как изглеждам: прогизнал до мозъка на костите. Отметнах косата от челото си и си казах, че каквото има да става, вече е станало. Ако господин Агилар бе готов да ми счупи краката и да ми разбие лицето, колкото по-скоро, толкова по-добре. Похлопах отново и след малко чух стъпки, които се приближаваха към вратата. Шпионката се отвори донякъде. Тъмно, подозрително око се взря в мен.

— Кой е там?

Познах гласа на Сесилия, една от камериерките, които работеха при семейство Агилар.

— Даниел Семпере, Сесилия.

Шпионката се затвори и след няколко секунди се започна концертът от тракането на ключалките и резетата, които бронираха входа на жилището. Голямата врата бавно се отвори и аз бях приет от Сесилия, която бе с боне, униформа и свещник в ръка. Разтревоженото й изражение ми подсказа, че сигурно изглеждам като призрак.

— Добър ден, Сесилия. Тук ли е Беа?

Тя ме погледна неразбиращо. В познатия протокол на дома моето присъствие, което в последно време бе рядко и необичайно събитие, се свързваше единствено с Томас, стария ми училищен другар.

— Госпожица Беатрис не е тук…

— Излязла ли е?

Сесилия, която под престилката си носеше твърде плаха душа, само кимна.

— Знаеш ли кога ще се върне?

Камериерката сви рамене.

— Преди около два часа отиде с господин и госпожа Агилар на лекар.

— На лекар? Болна ли е?

— Не зная, млади господине.

— При какъв доктор отидоха?

— И това не зная, млади господине.

Реших да не мъча повече клетата камериерка. Отсъствието на родителите на Беа отвори пред мен други пътища за изследване.

— Ами Томас вкъщи ли е?

— Да, млади господине. Влезте, ще му кажа, че сте тук.

Влязох във вестибюла и зачаках. В други времена щях да отида направо в стаята на моя приятел, но толкова отдавна не бях идвал в тази къща, че се чувствах отново като чужд човек. Сесилия изчезна по коридора, обгърната в ореол от светлина, и ме изостави в мрака. Стори ми се, че чух гласа на Томас някъде далече, а после стъпки, които се приближаваха. Набързо скалъпих някакъв претекст, с който да оправдая пред приятеля си това неочаквано посещение. Ала фигурата, която се появи на прага на вестибюла, бе отново тази на Сесилия. Камериерката ме погледна съкрушено и насилената ми усмивка се стопи.

— Младият господин Томас казва, че е много зает и не може да ви приеме сега.

— Каза ли му кой съм? Даниел Семпере.

— Да, млади господине. Каза да ви предам да си вървите.

Усетих в стомаха си студ, от който чак дъхът ми секна.

— Съжалявам, млади господине — рече Сесилия.

Кимнах, без да зная какво да кажа. Камериерката отвори вратата на жилището, което до неотдавна бях смятал за мой втори дом.

— Иска ли младият господин чадър?

— Не, благодаря, Сесилия.

— Съжалявам, млади господине Даниел — повтори камериерката.

Усмихнах се немощно.

— Не се притеснявай, Сесилия.

Вратата се затвори и ме остави в сенките. Постоях няколко мига, после се повлякох надолу по стълбите. Дъждът плющеше все така неумолимо. Закрачих по улицата. На ъгъла се спрях и се обърнах за миг. Вдигнах поглед към апартамента на семейство Агилар. Силуетът на моя стар приятел Томас се изрязваше на прозореца на стаята му. Наблюдаваше ме, без да помръдне. Махнах му с ръка, но той не отвърна на поздрава ми. След няколко секунди се отдръпна навътре в стаята. Чаках почти пет минути с надеждата, че ще се появи отново, но напразно. Дъждът ми отне сълзите и аз си тръгнах, придружаван само от него.