Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (21)

20

Нурия Монфорт живееше в сенки. Тесен коридор водеше към трапезария, която служеше и за кухня, библиотека и кабинет. Мимоходом зърнах скромна спалня без прозорци. Това беше всичко. Останалата част от жилището се свеждаше до миниатюрна баня без вана и душ, от която се разнасяха какви ли не аромати, от мириса на готвено от бара долу до полъха от водопроводите, датиращи от началото на века. Този апартамент тънеше във вечен полумрак, подобно на тъмен балкон, увиснал сред обезцветени стени. Миришеше на черен тютюн, на студ и на отсъствия. Нурия Монфорт ме наблюдаваше, докато аз се преструвах, че не забелязвам окаяното състояние на дома й.

— Слизам на улицата, за да чета, понеже в апартамента няма почти никаква светлина — рече тя. — Съпругът ми обеща да ми подари настолна лампа, когато се върне у дома.

— Той заминал ли е?

— Микел е в затвора.

— Извинете, не знаех…

— Няма откъде да знаете. Не се срамувам да ви го кажа, защото мъжът ми не е престъпник. Последния път го задържаха, задето печаташе позиви за синдиката на металурзите. Оттогава минаха две години. Съседите мислят, че е заминал за Америка. Баща ми също не знае и не бих искала да научи.

— Не се безпокойте, няма да го научи от мен — казах.

Обгърна ни напрегнато мълчание; предположих, че тя вижда у мен шпионин, изпратен от Исаак.

— Сигурно ви е трудно да се грижите сама за къщата — глупаво изтърсих аз, колкото да запълня празнотата.

— Не е лесно. С преводите изкарвам, каквото мога, но със съпруг в затвора парите не стигат за нищо. Адвокатите ми изпиха кръвта и съм затънала в дългове до шия. Трудът на преводача е почти толкова зле платен, както и писателският.

Гледаше ме, сякаш очакваше някакъв отговор. Аз само се усмихнах кротко.

— Книги ли превеждате?

— Вече не. Напоследък почнах да превеждам формуляри, договори и митнически документи, защото се плащат много по-добре. За превод на литература се плаща оскъдно, макар и малко повече, отколкото ако си автор на такава. Домсъветът вече на няколко пъти се опита да ме изхвърли. Най-малкият проблем е, че изоставам с плащанията на разходите по поддръжка на сградата. Представете си само — жена, която говори чужди езици и носи панталони… Не един и двама ме обвиняват, че домът ми всъщност е таен бардак. То де да беше така…

Надявах се, че полумракът ще скрие изчервяването ми.

— Извинете. Не зная защо ви разказвам всичко това. Карам ви да се чувствате неудобно.

— Вината е моя, нали аз ви попитах.

Тя нервно се засмя. Тази жена излъчваше такава самота, която сякаш ме изгаряше.

— Приличате ми малко на Жулиан — рече тя изведнъж. — По погледа, по жестовете. И той правеше като вас. Гледа те, без да каже дума, и не можеш да го разбереш какво си мисли, та без да се усетиш, дрънкаш като глупак разни неща, които е по-добре да се премълчат… Мога ли да ви предложа нещо? Кафе с мляко?

— Няма нужда, благодаря. Не искам да ви притеснявам.

— Не ме притеснявате. Тъкмо щях да сваря и за себе си.

Нещо ми подсказа, че чашата кафе с мляко бе единственият й обед. Отново отклоних поканата й и я видях да се оттегля в един ъгъл на трапезарията, където имаше малка електрическа печка.

— Разположете се удобно — рече тя, обърната с гръб към мен.

Огледах се наоколо и се почудих как би могло да стане това. Кабинетът на Нурия Монфорт се състоеше от едно писалище, което заемаше ъгъла близо до балкона, пишеща машина „Ъндъруд“ с газена лампа до нея и лавица, претъпкана с речници и наръчници. Нямаше семейни снимки, но стената край писалището бе покрита с пощенски картички; всичките изобразяваха един мост, който си спомнях, че съм виждал някъде, но не можех да определя точно къде, може би в Париж или Рим. Под това стенно изложение от бюрото лъхаше почти натрапчива чистота и ред. Моливите бяха подострени и идеално подредени. Книжата и папките бяха строени в три симетрични редици. Когато се обърнах, осъзнах, че Нурия Монфорт ме наблюдава от прага на коридора. Гледаше ме мълчаливо, така, както човек гледа непознатите на улицата или в метрото. Запали цигара и остана на мястото си с лице, забулено от спирали синкав дим. Помислих си, че Нурия Монфорт против волята си излъчва нещо от чара на фаталните жени — същите, които поразяваха Фермин, когато изплуваха сред мъглите на някоя берлинска гара, обгърнати от ореол невъзможно ярка светлина; онзи тип жени, които сякаш се отегчаваха от собствената си красота.

— Няма много за разказване — започна тя. — Запознах се с Жулиан преди повече от двайсет години в Париж. По онова време работех за издателство „Кабестани“. Господин Кабестани бе закупил правата на неговите романи за жълти стотинки. Отначало работех в административния отдел на издателството, но когато господин Кабестани научи, че говоря френски, италиански и малко немски, ми възложи работата по закупуване на права и ме направи своя лична секретарка. Една от задачите ми бе да поддържам кореспонденцията с чуждестранните автори и издатели, с които нашата фирма имаше делови отношения, и именно така влязох във връзка с Жулиан Каракс.

— Баща ви ми каза, че сте били добри приятели.

— Баща ми навярно ви е казал, че сме имали авантюра или нещо от този род. Така е, нали? Според него аз търча след всичко, което носи панталони, сякаш съм разгонена кучка.

Откровеността и безцеремонните маниери на тази жена ме накараха да загубя ума и дума. Много време ми бе нужно, за да скалъпя приемлив отговор. Дотогава Нурия Монфорт се усмихваше на себе си и клатеше глава.

— Не му обръщайте внимание. Баща ми получи това впечатление от едно пътуване до Париж, което трябваше да предприема през 33-та, за да разреша едни дела на господин Кабестани с издателство „Галимар“. Прекарах една седмица в града, като се настаних в апартамента на Жулиан по простата причина, че господин Кабестани предпочиташе да си спести разноските за хотел. Сам виждате колко романтично, нали. Дотогава бях поддържала връзка с Жулиан Каракс само чрез писма, които обикновено бяха свързани с авторските права, коректурите и разни издателски въпроси. Онова, което знаех или си представях за него, бе дошло от четенето на ръкописите, които ни изпращаше.

— Той разказа ли ви нещо за живота си в Париж?

— Не. Жулиан не обичаше да говори за своите книги или за себе си. Стори ми се, че не се чувства щастлив в Париж. От друга страна, той създаваше впечатлението, че е от онези хора, които не могат да бъдат щастливи където и да било. Истината е, че така и не успях да го опозная добре — той просто не допускаше това. Беше много сдържан и понякога ми се струваше, че е изгубил интерес към света и към хората. Господин Кабестани го смяташе за много стеснителен и донякъде смахнат, но аз имах чувството, че Жулиан живее в миналото, окован от собствените си спомени. Жулиан живееше затворен в себе си, в книгите си и заради книгите си — като в луксозен затвор.

— Казвате това, сякаш сте му завиждали.

— Има и по-лоши тъмници от думите, Даниел.

Кимнах, без да съм съвсем сигурен какво имаше предвид.

— Жулиан говореше ли някога за тези спомени, за годините си в Барселона?

— Много рядко. През онази седмица, която прекарах в неговия дом в Париж, ми разказа нещичко за семейството си. Майка му била французойка, учителка по музика. Баща му имал магазин за шапки или нещо подобно. Зная, че е бил силно религиозен човек, много строг.

— Жулиан обясни ли ви какви са били отношенията му с него?

— Зная, че никак не са се разбирали. Работата имала дълбоки корени. Всъщност Жулиан заминал за Париж, защото в противен случай баща му щял да го прати в армията. Майка му обаче му обещала, че по-скоро ще го отведе далече от тоя човек, вместо да допусне това да се случи.

— Е, „тоя човек“ все пак е бил негов баща.

Нурия Монфорт се усмихна. Това бе просто намек за усмивка, който едва пролича в ъгълчетата на устните й и в печалния, уморен блясък на очите.

— Дори и да е бил, никога не се е държал като баща, нито пък Жулиан го е смятал за такъв. Веднъж ми призна, че преди сватбата си майка му имала авантюра с някакъв непознат, чието име никога не пожелала да разкрие. Именно този човек бил истинският баща на Жулиан.

— Това напомня началото на „Сянката на вятъра.“ Смятате ли, че ви е казал истината?

Нурия Монфорт кимна.

— Жулиан ми разказа, че израснал, наблюдавайки как шапкарят — така го наричаше той — обиждал и биел майка му. После влизал в стаята на Жулиан и му разправял, че е рожба на греха, че е наследил слабия и жалък характер на майка си и цял живот ще бъде неудачник, ще търпи провали, с каквото и да се захване…

— Изпитваше ли Жулиан ненавист към баща си?

— Тези чувства се охлаждат с времето. Никога не съм имала усещането, че Жулиан го мрази — макар че това навярно би било за предпочитане. Впечатлението ми беше, че тия сцени са го накарали да изгуби всякакво уважение към шапкаря. Жулиан говореше за това, сякаш то изобщо не го засягаше, сякаш бе част от едно минало, което бе оставил зад гърба си, ала такива неща никога не се забравят. Думите, с които се отравя сърцето на едно дете — било то от злоба, или от невежество — се загнездват в паметта като тумор и рано или късно му изгарят душата.

Запитах се дали говори от собствен опит и в съзнанието ми отново изникна образът на моя приятел Томас Агилар, който стоически изслушваше тирадите на височайшия си родител.

— На колко години е бил Жулиан, когато се е развивала тази история?

— На осем или десет, предполагам.

Въздъхнах.

— Щом пораснал достатъчно, за да влезе в армията, майка му го отвела в Париж. Мисля, че дори не се сбогували. Шапкарят така и не разбрал, че семейството му го е изоставило.

— Жулиан споменавал ли ви е някога за момиче на име Пенелопе?

— Пенелопе? Струва ми се, че не. Щях да си спомня.

— Тя му е била приятелка, докато още е живеел в Барселона.

Извадих снимката на Каракс и Пенелопе Алдая и й я подадох. Видях как лицето й грейна в усмивка при вида на един съвсем млад Жулиан Каракс. Носталгията и чувството на загуба просто я разкъсваха.

— Колко е младичък тук… Това ли е въпросната Пенелопе?

Кимнах.

— Много е хубава. Жулиан някак винаги успяваше да се обгради с красиви жени.

Като вас, помислих си.

— Знаете ли дали е имал много…?

Отново онази усмивка за моя сметка.

— Приятелки? Любовници? Нямам представа. Да ви кажа честно, никога не съм го чувала да говори за някоя жена, която да е имала място в живота му. Веднъж го попитах просто така, колкото да го подкача. Сигурно знаете, че той си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един вертеп. Попитах го дали не се изкушава, след като по цял ден е заобиколен от красиви и лесни жени. Той не намери шегата ми за смешна. Отвърна ми, че няма право да обича която и да е, че заслужава да бъде сам.

— А обясни ли ви защо?

— Жулиан никога не обясняваше.

— И все пак накрая, малко преди да се завърне в Барселона през 1936 г., Жулиан Каракс е щял да се ожени.

— Така разправяха.

— А вие съмнявате ли се в това?

Тя скептично сви рамене.

— Както ви казах, през всичките години на познанството ни Жулиан никога не ми е споменавал конкретна жена, камо ли пък някоя, за която да е искал да се жени. Историята за предполагаемата му женитба стигна до мен по-късно. Ньовал, последният издател на Каракс, разправил на Кабестани, че годеницата била с двайсет години по-възрастна от Жулиан — заможна вдовица с лошо здраве. Според Ньовал тази жена малко или много го издържала в продължение на години. Лекарите й давали шест месеца живот или година, в най-добрия случай. По думите на Ньовал, тя искала да се ожени за Жулиан, за да може той да наследи имуществото й.

— Ала брачната церемония така и не се е състояла.

— Ако изобщо е имало такъв план или такава вдовица.

— Доколкото зная, Жулиан е бил въвлечен в някакъв дуел в утрото на същия ден, когато трябвало да се сключи бракът. Знаете ли с кого или защо е щял да се дуелира?

— Ньовал предполагаше, че става дума за някой роднина на вдовицата. Далечен и алчен родственик, който хич не искал да види как наследството пада в ръцете на пришълец. Ньовал публикуваше предимно евтини романчета и подозирам, че този жанр му беше замаял главата.

— Виждам, че не вярвате особено на историята за сватбата и дуела.

— Не. Никога не съм вярвала.

— В такъв случай какво мислите, че е станало? Защо Каракс се е върнал в Барселона?

Тя тъжно се усмихна.

— И аз си задавам този въпрос вече седемнайсет години.

Нурия Монфорт си запали още една цигара. Предложи и на мен. Отказах, въпреки че се изкушавах да приема.

— Все пак сигурно си имате някаква теория? — предположих аз.

— Зная само, че през лятото на 1936 г., малко след като избухна войната, един служител на градската морга се обади в издателството, за да съобщи, че преди три дена са им докарали трупа на Жулиан Каракс. Бил открит мъртъв в някаква уличка на квартал Равал, облечен в дрипи и с куршум в сърцето. Имал у себе си една книга — екземпляр от „Сянката на вятъра“ — и паспорт. Печатът показвал, че е прекосил френската граница месец по-рано. Къде е бил през този отрязък от време, никой не знае. Полицията се свързала с баща му, но той отказал да се погрижи за тялото, като заявил, че няма син. След като изтекли два дена, през които никой не потърсил трупа, той бил заровен в общ гроб в гробището Монжуик. Не можах даже да му занеса цветя, защото никой не бе в състояние да ми каже точно къде е погребан. Служителят на моргата, който запазил книгата, открита в сакото на Жулиан, се сетил да позвъни в издателство „Кабестани“ няколко дена по-късно. Така узнах какво се е случило. Умът ми не го побираше. Ако Жулиан изобщо е имал в Барселона някого, към когото да се обърне, то това бях аз или, в краен случай, господин Кабестани. Ние бяхме единствените му приятели, ала той така и не ни съобщи, че се е върнал. Научихме, че е пристигнал в Барселона едва след смъртта му…

— Успяхте ли да откриете още нещо, след като получихте известието?

— Не. Това бяха първите месеци на войната и Жулиан съвсем не беше единственият безследно изчезнал. Никой вече не говори за това, но има множество безименни гробове като неговия. Да разпитваш бе все едно да си блъскаш главата в стената. С помощта на господин Кабестани, който по това време вече беше много болен, подадох оплакване в полицията и използвах всички възможни връзки. Единственият резултат от това бе посещението на един млад инспектор — зловещ и арогантен тип, който ми каза, че ще е най-добре да не задавам повече въпроси и да се постарая да възприема едно по-положително отношение, защото нашата страна била в разгара на кръстоносен поход. Точно такива бяха думите му. Казваше се Фумеро, само това си спомням. Сега като че ли е станал важна клечка. Често го споменават във вестниците. Може би и вие сте чували за него.

Преглътнах с мъка.

— Бегло.

— Повече не чух нищо за Жулиан — до момента, когато някакъв тип се свърза с издателството и пожела да закупи всички екземпляри от романите на Каракс, които бяха останали в склада ни.

— Лаин Кубер.

Нурия Монфорт кимна.

— Имате ли някаква представа кой беше този човек?

— Подозирам нещо, но не съм сигурна. През март 1936 г. — спомням си месеца, защото тогава тъкмо подготвяхме изданието на „Сянката на вятъра“ — някой се обади в издателството да пита за адреса на Жулиан. Каза, че му бил стар приятел и искал да го посети в Париж. Да му устрои изненада. Свързаха го с мен и аз му казах, че не съм упълномощена да давам такава информация.

— Той каза ли си името?

— Някой си Хорхе.

— Хорхе Алдая?

— Възможно е. Жулиан ми го бе споменавал неведнъж. Струва ми се, че бяха учили заедно в училището „Сан Габриел“ и Жулиан понякога говореше за него, сякаш е бил най-добрият му приятел.

— Знаехте ли, че Хорхе Алдая е бил брат на Пенелопе?

Нурия Монфорт се намръщи. Изглеждаше объркана.

— Дадохте ли на Алдая адреса на Жулиан в Париж? — попитах аз.

— Не. Имах някакво лошо предчувствие.

— А той как реагира?

— Присмя ми се, каза, че щял да го научи по някакъв друг начин, и затвори слушалката.

Нещо като че ли я глождеше. Започнах да подозирам накъде ще отиде разговорът ни.

— Все пак отново получихте вести от него, нали?

Тя кимна нервно.

— Както тъкмо ви разправях, малко след изчезването на Жулиан онзи човек се появи в издателство „Кабестани“. По това време господин Кабестани вече не бе в състояние да работи и най-големият му син се бе нагърбил с фирмата. Посетителят, Лаин Кубер, предложи да закупи цялата останала наличност от романите на Жулиан. Помислих си, че навярно става дума за някаква безвкусна шега. Лаин Кубер беше персонаж от „Сянката на вятъра“.

— Дяволът.

Нурия Монфорт кимна.

— Вие всъщност успяхте ли да видите този Лаин Кубер?

Тя поклати глава и запали третата си цигара.

— Не. Чух обаче част от разговора му със сина в кабинета на господин Кабестани.

Изречението някак остана да виси във въздуха, сякаш тя се боеше да го завърши или не знаеше точно как да го направи. Цигарата трепереше между пръстите й.

— Неговият глас — рече тя. — Това бе гласът на човека, който се обади по телефона и се представи като Хорхе Алдая. Синът на Кабестани, нагъл глупак, се опита да му измъкне по-голяма сума. Така нареченият Кубер каза, че трябва да обмисли офертата. Същата нощ складът на издателството в Пуебло Нуево бе подпален и книгите на Жулиан изгоряха с него.

— С изключение на онези, които вие сте спасили и сте скрили в Гробището на забравените книги.

— Точно така.

— Имате ли някаква идея защо някой би искал да изгори всички книги на Жулиан Каракс?

— Защо изобщо се горят книги? От глупост, от невежество, от омраза… един Господ знае.

— И все пак какво мислите вие? — настоях аз.

— Жулиан живееше в книгите си. Трупът, озовал се в моргата, бе само една част от него. Душата му е в неговите истории. Веднъж го попитах от кого черпи вдъхновение, за да създава героите си, и той ми отговори: от никого. Всичките му герои представлявали самия него.

— Значи ако някой е искал да го унищожи, би трябвало да унищожи тези истории и тези герои, нали така?

На лицето й отново се появи обезсърчената усмивка — израз на поражение и умора.

— Напомняте ми Жулиан — рече тя. — Преди да изгуби вярата си.

— Вярата си в какво?

— Във всичко.

Приближи се в сумрака и улови ръката ми. Мълчаливо помилва дланта ми, сякаш искаше да разчете линиите на кожата ми. Ръката ми се разтрепери от докосването й. Улових се, че мислено проследявам контурите на тялото й под старите, взети назаем дрехи. Желаех да я докосна, да усетя пулса, който пламтеше под кожата й. Погледите ни се бяха срещнали и аз чувствах с абсолютна сигурност, че тя знае какво си мисля. Усещах, че е по-самотна от когато и да било. Вдигнах очи и срещнах нейния спокоен, открит поглед.

— Жулиан умря сам, убеден, че никой няма да си спомни за него или за книгите му и че животът му е бил без значение — рече тя. — Щеше да му е приятно да знае, че някой е пожелал да го опази жив, че го е помнел. Често казваше, че съществуваме само докато някой си спомня за нас.

Обзе ме почти болезнено желание да целуна тази жена, страст, каквато не бях изпитвал дотогава, дори когато извиквах в мислите си призрака на Клара Барсело. Тя отгатна това по погледа ми.

— Късно е, Даниел, май е време да си вървите — промълви.

Част от мен желаеше да остане, да се изгуби в странната интимност на полумрака с тази непозната и да я слуша как разправя, че моите жестове и мълчания й напомнят за Жулиан Каракс.

— Да — смотолевих аз.

Тя кимна безмълвно и ме изпрати до прага. Коридорът ми се видя безкраен. Сетне ми отвори вратата и излезе на площадката.

— Ако видите баща ми, кажете му, че съм добре. Излъжете го.

Сбогувах се полугласно, като й благодарих за отделеното време и вежливо протегнах ръка. Нурия Монфорт пренебрегна този формален жест. Тя сложи ръце на раменете ми, наведе се и ме целуна по бузата. Гледахме се мълчаливо и този път се осмелих да потърся устните й, почти разтреперан. Стори ми се, че те леко се разтвориха и че пръстите й потърсиха лицето ми. В последния момент Нурия Монфорт се отдръпна и сведе очи.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите, Даниел — прошепна тя.

Стори ми се, че ще се разплаче, но преди да смогна да кажа нещо, затвори вратата. Останах на площадката; неподвижен, усещах присъствието й от другата страна и се питах какво ли е станало вътре. Отсреща шпионката на вратата на съседката примигваше. Махнах й с ръка за поздрав и се спуснах по стълбите. Когато излязох на улицата, дълбоко в душата си все още усещах лицето, гласа и уханието на Нурия Монфорт. Носех със себе си допира на устните й и диханието й върху кожата си, докато вървях из улиците, пълни с безлични хора, наизлезли от кантори и магазини. Когато излязох на улица „Кануда“, ме връхлетя един леден вятър, който проряза околната глъч. Приветствах с благодарност студения въздух по лицето си и поех към университета. Пресякох Рамблас, проправих си път към улица „Талерс“ и се изгубих в нейния тесен каньон от сенки, ала все още се чувствах впримчен в онази тъмна трапезария, в която сега си представях как Нурия Монфорт седи сама в здрача и безмълвно подрежда своите моливи, папки и спомени — с очи, отровени от сълзи.