Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (11)

10

Исаак метна на раменете ми две тънки одеяла и ми подаде чаша с някаква димяща смес, която миришеше на топъл шоколад с ликьор.

— Тъкмо ми разправяхте за Каракс…

— Няма много за разправяне. Най-напред чух за него от Тони Кабестани, издателя. Това беше преди двайсет години, когато издателството още съществуваше. Щом се върнеше от своите пътувания до Лондон, Париж или Виена, Кабестани винаги се отбиваше тук да си побъбрим. Понеже и двамата бяхме овдовели, все се жалваше, че сега сме женени за книгите, аз — за антикварните, а той — за счетоводните. Бяхме добри приятели. При едно от посещенията си ми разказа, че тъкмо е закупил за няколко гроша правата да издаде на испански романите на някой си Жулиан Каракс, барселонец, които живеел в Париж. Това трябва да е било през ’28-ма или ’29-та година. Както изглежда, Каракс нощно време работел като пианист в един жалък бордей на Плас Пигал, а денем пишел на мизерен таван в квартал Сен Жермен. Париж е единственият град на света, където да умираш от глад все още се смята за изкуство. Каракс бе публикувал във Франция няколко романа, които във финансово отношение се оказали пълен крах. В Париж никой не давал за него и пукната пара, а Кабестани обичаше да купува на безценица.

— В такъв случаи на испански ли е пишел Каракс, или на френски?

— Кой знае, вероятно и на двата езика. Майка му била французойка, учителка по музика, струва ми се, и той от деветнайсет или двайсетгодишна възраст живеел в Париж. Кабестани казваше, че получавал ръкописите от Каракс на испански. За него беше все едно дали са превод или оригинал. Любимият език на Кабестани бяха парите, за другото не се кахъреше. Той смяташе, че с повечко късмет може би ще успее да пласира няколко хиляди бройки от романите на Каракс на испанския пазар.

— И успя ли?

Исаак сбърчи чело, докато ми наливаше още малко от подкрепителния си плач.

— Струва ми се, че най-много му провървя с „Червената къща“, от която продаде около деветдесет бройки.

— Ала все пак е продължил да издава Каракс, макар и на загуба — отбелязах аз.

— Така е. Честно казано, не зная защо. Кабестани далеч не беше романтик. Но може би всеки човек си има своите тайни… Между ’28-ма и ’36-та година публикува осем романа на Каракс. Всъщност Кабестани печелеше главно от катехизиси и от една серия розови романчета, чиято главна героиня бе някаква провинциална девойка, Виолета Ла Фльор — те се продаваха като топъл хляб по павилионите. Предполагам, че е издавал романите на Каракс само за удоволствие и за да оборва Дарвин.

— Какво стана с господин Кабестани?

Исаак въздъхна и вдигна очи нагоре.

— Какво да стане — възрастта връчва фактура на всички ни. Разболя се и го налегнаха парични проблеми. През 1936 г. големият му син пое издателството, ала той беше от ония, дето не могат да прочетат дори номера на долните си гащи. Фирмата рухна за по-малко от година. За щастие Кабестани не доживя да види какво направиха наследниците му с плода на дългогодишния му труд, нито пък какво направи войната с цялата страна. Една емболия го отнесе в нощта на Вси Светии, с кубинска пура в устата и двайсет и петгодишна девойка на коленете. Синът му беше замесен от друго тесто. Арогантен, както само кретените могат да бъдат. Първата му велика идея бе да се опита да продаде наличните книги от каталога на издателството, наследството на баща му, за да бъдат претопени в хартиена маса. Някакъв приятел, друг нехранимайко с къща в Калдетас и „Бугати“^[1], успял да го убеди, че хората ще купуват на поразия любовни фоторомани и „Моята борба“, и че ще е нужна сума ти целулоза, за да се задоволи търсенето.

— И успя ли да го направи?

— Не му стигна времето. Малко след като пое юздите на издателството, някакъв тип се появил в дома му и му направил много щедра оферта. Искал да закупи всички романи на Жулиан Каракс, които все още били в наличност, и предлагал да плати за тях цена, три пъти надхвърляща пазарната им стойност.

— Стига, не ми казвайте нищо повече. Искал е да ги изгори — промълвих аз.

Исаак се усмихна, учуден.

— Ами да. Пък аз ви помислих за глупавичък, понеже толкова разпитвахте и не знаехте нищо.

— Кой е бил този човек? — попитах.

— Някой си Обер или Кубер, не си спомням добре.

— Лаин Кубер?

— Познато ли ви звучи?

— Това е името на един герой от „Сянката на вятъра“, последния роман на Каракс.

Исаак свъси вежди.

— Литературен герой?

— В романа Лаин Кубер е името, което използва дяволът.

— Малко театрално, бих казал. Но, който и да е бил, поне е имал чувство за хумор — отсъди Исаак.

Тъй като споменът от срещата ми с оня тип беше още съвсем пресен, не виждах нищо забавно в цялата работа, но реших да запазя мнението си за по-подходящ случай.

— А лицето на този Кубер, или както там му е името, било ли е обгорено, обезобразено?

Исаак ме погледна с отчасти шеговита, отчасти загрижена усмивка.

— Нямам ни най-малка представа. Човекът, който ми разказа всичко това, не го е видял лично, а го е узнал, защото на следващия ден Кабестани младши го разправил на секретарката си. За обгорени лица нищо не ми спомена. Сигурен ли сте, че тая идея не ви е хрумнала от някой радиосериал?

Поклатих глава, решен да сменя темата.

— И как завършило всичко? Синът на издателя продал ли е книгите на Кубер? — попитах.

— Тъпоумният негодник решил да изхитрува. Поискал още по-голяма сума от предложената и Кубер оттеглил офертата си. Няколко дена по-късно складът на издателство „Кабестани“ в Пуебло Нуево се подпалил и изгорял до основи малко след полунощ. При това съвсем безплатно.

Въздъхнах.

— И какво станало с книгите на Каракс? Навярно са унищожени?

— Почти всички. За щастие, секретарката на Кабестани, когато дочула за онова предложение, била обзета от някакво предчувствие и на своя глава отишла в склада и си прибрала по един екземпляр от всяко заглавие на Каракс. Именно тя поддържаше цялата кореспонденция с автора и с годините между тях се бе завързало известно приятелство. Казваше се Нурия и май беше единственият човек в издателството, а вероятно и в цяла Барселона, който четеше романите на Каракс. Нурия по начало има слабост към изгубените каузи. От малка прибираше разни животинки от улицата и ги носеше вкъщи. С течение на времето премина към осиновяване на неудачни романисти, навярно защото баща й искаше да бъде такъв, а никога не го постигна.

— Вие май я познавате много добре.

Исаак пак ми показа онази своя усмивка на куцо дяволче.

— Даже по-добре, отколкото си мисли. Тя ми е дъщеря.

Умълчах се, загризан от съмнение. Колкото повече се разгръщаше тази история, толкова по-объркан се чувствах.

— Доколкото ми е известно, Каракс се е завърнал в Барселона през 1936 г. Някои казват, че тук е умрял. Останали ли са негови роднини в града? Някой, който би могъл да знае нещо за него?

Исаак въздъхна.

— Един Господ знае. Мисля, че родителите му се били разделили още преди много време. Майката заминала за Южна Америка, където се омъжила повторно. Доколкото зная, с баща си Каракс прекъснал връзка, след като се установил в Париж.

— Защо?

— Знам ли. Хората си усложняват живота, сякаш не е достатъчно сложен и без това.

— Дали е още жив?

— Надявам се. Беше по-млад от мен, но вече излизам рядко, а от години съм престанал да чета некролози, защото познатите ми мрат като мухи, от което човек наистина се стряска. Сигурен съм обаче, че Каракс бе фамилното име на майката. Фамилията на бащата беше Фортуни. Държеше един магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио, и доколкото зная, не се разбираше особено със сина си.

— Възможно ли е тогава при завръщането си в Барселона Каракс да се е изкушил да посети дъщеря ви Нурия, щом не е бил в добри отношения с баща си, а с нея го е свързвало някакво приятелство?

Исаак се изсмя горчиво.

— По всяка вероятност съм последният човек, с когото би споделила това. В края на краищата, аз съм й баща. Зная, че веднъж, през ’32-ра или ’33-та година, Нурия отиде в Париж по работа, свързана с издателството, и отседна в дома на Жулиан Каракс за две седмици. Това ми го каза Кабестани, защото тя самата твърдеше, че била в хотел. По онова време дъщеря ми не беше омъжена и аз надушвах, че е завъртяла главата на Каракс. Моята Нурия е от онези, които разбиват сърца, стига само да влязат в някой магазин.

— Значи са били любовници?

— Ама вие май си падате по розовите романи, а? Вижте, никога не съм се месил в личния живот на Нурия, защото и моят не е образцов. Ако някой ден имате дъщеря — подобен късмет никому не пожелавам, защото житейско правило е, че рано или късно ще му разбие сърцето — та значи, ако някой ден имате дъщеря, ще почнете неволно да делите мъжете на два вида: едни, които подозирате, че лягат с нея, и други, които не подозирате. А които отрича, че това е така, лъже най-безсрамно. Аз надушвах, че Каракс е от първите и затова ми беше все едно дали е гений или жалък нещастник, за мен винаги си оставаше един безсрамен тип.

— Може пък да сте се заблуждавали.

— Не се обиждайте, но още сте много млад и знаете за жените толкова, колкото аз знам да правя пасти от марципан.

— Не е лъжа — съгласих се аз. — А какво стана с книгите, които дъщеря ви отнесе от склада?

— Те са тук.

— Тук?

— А според вас откъде се е взела тази книга, която открихте в деня, когато ви доведе баща ви?

— Не разбирам.

Ами всъщност е доста просто. Една нощ, броени дни след пожара в склада на Кабестани, дъщеря ми Нурия се появи тук. Беше притеснена. Каза, че някой я следял и се бояла, че тъй нареченият Кубер иска да сложи ръка на книгите, за да ги унищожи. Нурия сподели, че е дошла да скрие книгите на Каракс. Влезе в голямата зала и ги скри в лабиринта от рафтове, като човек, който заравя съкровище. Не я попитах къде ги е оставила, пък и тя не ми каза. Преди да си отиде, рече, че щом успее да намери Каракс, ще се върне за тях. Стори ми се, че още е влюбена в него, но си премълчах. Попитах я дали го е виждала наскоро, дали знае нещо за него. Отвърна, че от месеци нямала никаква вест, всъщност откакто й изпратил окончателните корекции на ръкописа на последната си книга от Париж. Не бих могъл да кажа дали ме излъга. Зная само, че оттогава Нурия никога вече не получи вест от Каракс и книгите си останаха тук да събират прах.

— Мислите ли, че дъщеря ви би се съгласила да разговаря с мен за всичко това?

— Вероятно да, но не зная дали ще може да ви каже нещо, което вашият покорен слуга да не ви е казал вече. Имайте предвид, че много вода изтече оттогава. И истината е, че с нея не се погаждаме толкова добре, колкото бих искал. Виждаме се веднъж месечно. Обядваме наблизо и после тя си отива, както е дошла. Зная, че преди години се омъжи за едно добро момче — журналист и, право да си кажа, малко вятърничав, от ония, дето все се набъркват в разни политически интриги, но иначе добър по душа. Сключи граждански брак, без да кани никого. Аз научих месец по-късно. Никога не ме е запознавала със съпруга си. Микел му е името, или нещо подобно. Предполагам, че тя не се гордее особено с баща си, и не я виня. Сега вече е друга жена. Представете си, научи се даже да плете и ми казват, че е престанала да се облича като Симон дьо Бовоар. Скоро навярно ще науча, че съм станал дядо. От години дъщеря ми работи вкъщи като преводачка от френски и италиански. Наистина, не зная откъде го извади тоя талант — със сигурност не от баща си. Дайте да ви напиша адреса й, макар че не знам дали е особено добра идея да й кажете, че ви пращам аз.

Исаак надраска нещо в полето на страница от стар вестник и ми подаде изрезката.

— Благодаря ви. Никога не се знае, може би тя ще си спомни нещо…

Той се усмихна с известна тъга.

— Като малка помнеше всичко. Всичко. После децата порастват и вече не знаеш нито какво мислят, нито какво чувстват. И така трябва да бъде, предполагам. Не разправяйте на Нурия какво съм споделил с вас, а? Нека казаното тук да си остане между нас.

— Бъдете спокоен. Смятате ли, че тя още мисли за Каракс?

Исаак изпусна дълга въздишка и сведе поглед.

— Знам ли. Нямам представа дали наистина го е обичала. Тия работи всеки си ги къта в сърцето, а тя сега е омъжена жена. Аз на вашите години имах една годеница, Тересита Боадас се казваше, която шиеше престилки в текстилната фабрика „Сантамария“ на улица „Комерсио“. Тя беше на шестнайсет, с две години по-малка от мен, и беше първата жена, в която се влюбих. Хич не ме гледайте така, знам какво си мислите вие, младите — че старците никога не сме се влюбвали. Бащата на Тересита имаше количка за лед на пазара Борне и беше ням по рождение. Хабер си нямате каква уплаха преживях в деня, когато му поисках разрешение да се оженя за дъщеря му, а той пет минути стоя вторачен в мен, без да обели дума и с кирката за лед в ръка. Две години пестих, за да купя венчална халка, когато Тересита се разболя. Прихванала нещо в цеха, тъй ми рече. За шест месеца угасна от туберкулоза. Още си спомням как стенеше немият в деня, когато я погребахме в гробището на Пуебло Нуево.

Исаак потъна в дълбоко мълчание. Не смеех даже да дишам. След малко вдигна поглед и ми се усмихна.

— И таз добра, че това беше преди петдесет и пет години. Но ако трябва да съм искрен, и ден не минава, в който да не си спомня за нея, за разходките ни до руините от Световното Изложение през 1888 г. и за смеха й, когато й четях стихотворенията, които пишех в задната стая на бакалницата за колбаси и колониални стоки на чичо ми Леополдо. Спомням си даже лицето на една циганка, която ни гледа на ръка на плажа Богател и предрече, че ще си останем завинаги заедно. В известен смисъл това не бе лъжа. Тъй че какво да ви кажа? Да, мисля, че Нурия още си спомня за този мъж, макар и да не го споменава. И тъкмо това никога няма да простя на Каракс. Вие сте още много млад, но аз знам как боли от тия неща. Ако искате да знаете мнението ми, Каракс беше крадец на сърца и отнесе сърцето на дъщеря ми или в гроба, или в пъкъла. Само за едно ви моля, в случай че я видите и разговаряте с нея: да ми кажете как е тя. Разберете дали е щастлива — и дали е простила на баща си.

Малко преди зазоряване, понесъл само един светилник, Исаак ме въведе за втори път в Гробището на забравените книги. Когато се озовах там, си представих как дъщеря му е вървяла из същите тъмни и безкрайни коридори, водена от същата решимост, която тласкаше и мен: да спаси книгата. Отначало имах чувството, че си спомням маршрута, по който бях минал при първото си посещение на това място, стиснал ръката на баща си. Скоро обаче разбрах, че поради криволиците на лабиринта коридорите образуват извивки и спирали, които беше непосилно да запомниш. Три пъти се опитах да мина по един път, който уж бях запаметил, но и трите пъти лабиринтът ме върна в началната точка. Исаак ме чакаше там с усмивка.

— Смятате ли някой ден да се върнете за книгата? — попита той.

— Разбира се.

— В такъв случай навярно няма да е зле да прибегнете до малка хитрост.

— Хитрост ли?

— Младежо, май много-много не ви сече пипето, а? Спомнете си за Минотавъра.

Трябваха ми няколко секунди, за да схвана предложението му. Исаак измъкна от джоба си едно вехто джобно ножче и ми го подаде.

— Оставете по един малък белег на всеки завой, резка, която само вие да познавате. Това е старо дърво и по него има толкова драскотини и бразди, че никой няма да забележи вашите, освен ако не знае какво търси…

Последвах съвета му и отново навлязох в сърцето на лабиринта. Всеки път, когато променях посоката си, се спирах, за да издълбая по едно К и едно С на рафтовете откъм страната на коридора, по който бях избрал да вървя. Двайсет минути по-късно вече се бях изгубил напълно в недрата на кулата и мястото, на което щях да погреба книгата, ми се разкри съвсем случайно. Отдясно съзрях редица томове за освобождаване на имущество от амортизация, излезли от перото на знаменития Ховелянос^[2]. В моите юношески очи такъв камуфлаж би разубедил дори най-лукавите умове. Извадих няколко от книгите и разгледах втората редица, скрита зад тези стожери от гранитна проза. Сред облачета прах няколко комедии от Моратин^[3] и едно новичко издание на „Курнал и Гуелфа“^[4] стояха редом с „Богословско-политически трактат“ на Спиноза. В изблик на остроумие реших да заточа Каракс между един годишник със съдебни решения от гражданските трибунали в Жерона, издаден през 1901 г., и колекция романи на Хуан Валера. За да освободя място, реших да взема сборника с поезия от Златния век, които ги разделяше, и на негово място пъхнах „Сянката на вятъра“. Сбогувах се с романа с едно намигване и отново върнах на мястото й антологията на Ховелянос, възстановявайки стената на първата редица от книги.

Тръгнах си оттам без повече церемонии, като се ръководех от знаците, които бях оставил на идване. Докато изминавах цели тунели с книги в полумрака, не можех да се отърся от едно чувство на тъга и униние, което ме сковаваше. Не можех да прогоня мисълта, че ако аз — по чиста случайност — бях открил цяла вселена в една-единствена книга, изгубена сред безкрая на този некропол, то десетки хиляди други щяха да останат неизвестни, забравени за вечни времена. Почувствах се заобиколен от милиони пренебрегнати страници, от останали без собственик вселени и души, които тънеха в океан от мрак, докато светът, пулсиращ отвъд тези стени, ден след ден неусетно губеше паметта си и колкото повече забравяше, за толкова по-мъдър се смяташе.

 

 

Вече се развиделяваше, когато се върнах у дома на улица „Санта Ана“. Предпазливо отворих вратата и се шмугнах вътре, без да паля лампата. От вестибюла се виждаше трапезарията в дъното на коридора; масата все още бе с празничната си украса. Тортата си стоеше там, недокосната, и хубавите съдове все така чакаха вечерята. Силуетът на баща ми се очертаваше неподвижен в креслото, обърнато към балкона. Беше буден и все още с официалния си костюм. Спирали дим лениво се виеха от една цигара, която той държеше между показалеца и безименния си пръст, сякаш беше писалка. От години не го бях виждал да пуши.

— Добро утро — промълви той, гасейки цигарата в един пепелник, препълнен с наполовина изпушени угарки.

Гледах го и не ми идваше наум какво да кажа. Неговият поглед оставаше скрит, тъй като стоеше срещу светлината.

— Клара се обади няколко пъти снощи, час или два след като ти излезе — рече той. — Стори ми се много загрижена. Остави съобщение да й се обадиш, независимо колко е часът.

— Не мисля повече да се виждам с Клара или да разговарям с нея — отвърнах.

Баща ми само кимна мълчаливо. Отпуснах се в един от столовете на трапезарията. Не смеех да вдигна поглед.

— Ще ми кажеш ли къде беше?

— Обикалях насам-натам.

— Изплаши ме до смърт.

В гласа му нямаше гняв, нито дори упрек, единствено умора.

— Знам. И съжалявам — отговорих аз.

— Какво е станало с лицето ти?

— Подхлъзнах се в дъжда и паднах.

— Тоя дъжд трябва да е имал добро дясно кроше. Сложи си нещо на лицето.

— А, това е дреболия. Дори не го усещам — излъгах. — Имам нужда само да се наспя. Направо съм капнал.

— Преди да си легнеш, поне си отвори подаръка — рече баща ми.

Посочи увития в целофан пакет, който бе оставил снощи на масата в трапезарията. Поколебах се за миг. Баща ми кимна. Взех пакета и го претеглих на ръка. После му го подадох, без да го отворя.

— Най-добре ще е да го върнеш в магазина. Не заслужавам никакъв подарък.

— Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на получаващия — отвърна баща ми. — Пък и вече не може да се върне. Хайде, отвори го.

Скъсах грижливо увитата опаковка в утринния здрач. Пакетът съдържаше кутийка от гравирано, лъскаво дърво с позлатени нитове. Усмивката ми грейна още преди да я отворя. Разтвори се с изящен звук, досущ като часовников механизъм. Отвътре кутийката бе облицована с тъмносиньо кадифе. Прочутата „Монблан Майщерщюк“ на Виктор Юго почиваше в центъра й с ослепително сияние. Взех я в ръце и я разгледах на светлината, която идваше от балкона. Върху златната щипка на запушалката й бе гравиран един надпис:

Даниел Семпере, 1950

Зинал от изумление, погледнах към баща си. Мисля, че никога не го бях виждал тъй щастлив, както ми се стори в онзи миг. Без излишни приказки той стана от креслото и силно ме прегърна. Усетих, че гърлото ми се свива и по липса на подходящи думи направо си глътнах езика.