Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (12)

11

През онази година есента покри Барселона с пелерина от окапала шума, която кръжеше из улиците като захвърлена змийска кожа. Споменът за онази далечна нощ, когато навърших шестнайсет, бе охладил мислите ми, или може би животът бе решил да ми отпусне година, в която да си отдъхна от моите комични терзания, за да започна да съзрявам. С изненада установих, че почти не мисля за Клара Барсело, за Жулиан Каракс или за онзи урод без лице, който миришеше на изгоряла хартия и се обявяваше за герой, излязъл от страниците на книга. Когато дойде ноември, вече бях живял цял месец трезво и разсъдливо, без да се доближа ни веднъж до Пласа Реал и да чакам като просяк да зърна Клара на прозореца. Заслугата за това, трябва да призная, не беше изцяло моя. Търговията с книгите се беше оживила и с баща ми не смогвахме да се отървем от работа.

— Както сме я подкарали, ще трябва да наемем още един човек, за да ни помага в търсенето на поръчките — отбеляза баща ми. — Нужен ни е някои много специален тип — наполовина детектив, наполовина поет, които да не взима скъпо и да не се плаши от невъзможни мисии.

— Струва ми се, че познавам един подходящ кандидат — отвърнах аз.

 

 

Намерих Фермин Ромеро де Торес на обичайното му място под сводовете на улица „Фернандо“. Просякът тъкмо се опитваше да сглоби първата страница на понеделнишкия вестник от парчета, измъкнати от боклукчийска кофа. Водещата новина за деня възхваляваше общественото строителство и благоустройство.

— Мили Боже! Още един язовир? — чух го да възклицава. — Тия фашисти накрая ще превърнат всички ни в народ от монахини и жаби.

— Добър ден — меко се обадих аз. — Помните ли ме?

Просякът вдигна поглед и след миг лицето му се озари от широка усмивка.

— Хей, да не ме лъжат очите ми? Как я карате, приятелю? Нали ще пийнете глътчица червено вино?

— Днес аз черпя — рекох. — Имате ли апетит?

— Е, не бих отказал една хубава яхния с миди, но съм готов да ям всичко, с което ме замерят.

Докато вървяхме към книжарницата, Фермин Ромеро де Торес ми разправи какви ли не скиталчества, които бе преживял през изминалите седмици с едничката цел да се изплъзне от силите на Държавна сигурност и най-вече от своето проклятие — някой си инспектор Фумеро, с когото явно го свързваше дълъг летопис от конфликти.

— Фумеро ли? — попитах аз. Сетих се, че така се казвал и войникът, убил бащата на Клара Барсело в крепостта Монжуик в началото на войната.

Човечецът кимна, блед и покрусен. Изглеждаше недохранен, мръсен и направо вонеше от месеците живот, прекарани на улицата. Клетникът нямаше никаква представа къде го водя и долових в очите му известна боязън, сетне нарастваща тревога, които се мъчеше да скрие зад неспирното си дърдорене. Когато стигнахме до дюкяна, той ми хвърли угрижен поглед.

— Моля, заповядайте. Това е книжарницата на баща ми, с когото искам да ви запозная.

Просякът се превърна в кълбо от нечистотия и нерви.

— Не, не, дума да не става, не съм за пред хора, а това е порядъчна фирма; ще ви изложа…

Баща ми се подаде на вратата, огледа набързо просяка, а после ми хвърли кос поглед.

— Тате, това е Фермин Ромеро де Торес.

— На вашите услуги — рече просякът, почти разтреперан.

Баща ми се усмихна ведро и му подаде ръка. Човекът не се осмели да я стисне, засрамен от външността си и от мръсотията, която покриваше кожата му.

— Е, аз по-добре да си вървя и да ви оставя — замънка той.

Баща ми внимателно го хвана за лакътя.

— Нищо подобно, моят син ми каза, че ще обядвате с нас.

Просякът ни изгледа, смаян и уплашен.

— Защо не влезете вкъщи и не си вземете една хубава гореща вана? — рече баща ми. — После, ако искате, ще се спуснем до Кан Соле.

Фермин Ромеро де Торес изпелтечи нещо неразбираемо. Баща ми, все така усмихнат, го поведе към вратата и практически трябваше едва ли не да го влачи по стълбите към апартамента, докато аз затварях дюкяна. С голямо сладкодумие и подмолни тактики успяхме да го вкараме в банята и да свалим дрипите му. Гол напомняше фотография от войната и трепереше като оскубано пиле. Имаше дълбоки следи от наранявания по китките и глезените, а торсът и гърбът му бяха покрити с такива страшни белези, че беше мъка да го гледаш. Баща ми и аз се спогледахме ужасено, но не казахме нищо.

Просякът се остави да го измием като дете, уплашено и треперещо. Докато търсех чисти дрехи в раклата, за да го облечем, чувах гласа на баща ми, който говореше неспирно. Намерих един костюм, който баща ми вече не носеше, една стара риза и някакво долно бельо. От предишното облекло на просяка дори обувките не можеха да влязат в употреба. Избрах един чифт, който баща ми обуваше много рядко, защото му бяха тесни. Завих дрипите във вестник, включително едни панталони, които на вид и цвят бяха досущ като пушена шунка, и ги хвърлих в боклукчийската кофа. Когато се върнах в банята, баща ми тъкмо бръснеше Фермин във ваната. Блед и ухаещ на сапун, той изглеждаше с двайсет години по-млад. Вече си личеше, че са се сприятелили; Фермин Ромеро де Торес, навярно под въздействието на солите за вана, си беше развързал езика.

— Повярвайте ми, господин Семпере, сам животът пожела да направя кариера в света на международната интрига, а иначе хуманитарните науки ми лежаха на сърцето. От дете усещах зова на поезията и исках да съм Софокъл или Вергилий, че от трагедията и мъртвите езици чак кожата ми настръхва. Баща ми обаче — мир на праха му — беше един ограничен твърдоглавец и все му се щеше едно от децата му да влезе в Цивилната гвардия^[1], а в Бенемерита не биха приели никоя от седемте ми сестри, въпреки проблема с лицевото окосмяване, типичен за жените в моето семейство по майчина линия. На смъртния си одър моят родител ме накара да се закълна, че ако не успея да нахлупя тривърхата гвардейска шапка, ще стана поне чиновник и ще изоставя всяко желание да следвам призванието си — лириката. Аз съм старомоден и смятам, че човек трябва да слуша баща си, та дори и да е магаре, нали ме разбирате. Но даже и при това положение не мислете, че съм презрял грижите за интелекта в приключенските си години. Чел съм на поразия и бих могъл да ви изрецитирам наизуст избрани фрагменти от „Животът е сън“^[2].

— Хайде, шефе, облечете тия дрехи, ако обичате; тук вашата ерудиция е извън всяко съмнение — обадих се аз, за да избавя баща си от това многословие.

Погледът на Фермин Ромеро де Торес искреше от признателност. Той излезе от ваната, целият сияещ. Баща ми го загърна с хавлиена кърпа. Просякът се смееше от неподправеното удоволствие от допира на чистата тъкан до кожата му. Помогнах му да си облече дрехите, които сигурно му бяха с десет номера по-големи. Баща ми си свали колана и ми го подаде, за да препаша Фермин.

— Сега сте направо като картина — рече баща ми. — Нали, Даниел?

— Всеки би го взел за киноартист.

— А, оставете тая работа, не съм вече, каквото бях. Какви мускули имах — същи Херкулес, но ги изгубих в затвора и оттогава…

— Че защо, на мен ми приличате на Шарл Боайе^[3], поне във фигурата — възрази баща ми. — Което ми напомня, че исках да ви предложа нещо.

— За вас, господин Семпере, човек убивам, ако трябва. Само ми кажете името и ще го ликвидирам тоя тип, без да се мъчи.

— Чак дотам няма да стигнем. Имах предвид работа в книжарницата. Става дума за търсене на редки книги за нашите клиенти. Това е, кажи-речи, литературна археология; за тази цел трябва да се познават колкото класиците, толкова и основните техники на черната борса. Засега не мога да ви плащам много, но ще се храните на нашата трапеза и, докато ви намерим добър пансион, ще се настаните у нас, ако ви е удобно.

Просякът изгледа и двама ни, направо онемял.

— Какво ще кажете? — попита баща ми. — Присъединявате ли се към екипа?

Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес се канеше да отговори нещо, но не можа, защото в този миг избухна в плач.

 

 

С първата си заплата Фермин Ромеро де Торес си купи великолепна шапка и чифт галоши, и настойчиво покани баща ми и мен на супа с волска опашка, каквато сервираха в понеделниците в един ресторант на две пресечки от Пласа Монументал. Баща ми му беше намерил стая в един пансион на улица „Хоакин Коста“; там, благодарение на приятелството на нашата съседка Мерседитас с хазяйката, можехме да избегнем попълването на искания от полицията документ за наемателите, така че Фермин Ромеро де Торес да не бъде надушен от инспектор Фумеро и неговите хора. Понякога си спомнях за страшните белези, с които бе нашарено тялото му. Изкушавах се да го разпитам за тях, опасявайки се, че инспектор Фумеро би могъл да има пръст в тая работа, но нещо в погледа на клетия човек ми подсказваше, че е по-добре да не засягам темата. Някои ден сам щеше да ни разкаже, когато сметнеше за уместно. Всяка сутрин точно в седем Фермин ни чакаше на вратата на книжарницата, с безупречна външност и вечно засмян, готов да работи дванайсет или повече часа, без да спира. Бе открил у себе си страст към шоколада и рулцата със сладко, която не отстъпваше на възторга му от великите автори на гръцката трагедия, и поради това малко бе наддал на тегло. Бръснеше се като господинчо, приглаждаше си косата назад с брилянтин и си беше пуснал тъничък мустак, за да е в крак с модата. Месец след като излезе от онази вана, бившият просяк беше направо неузнаваем. Ала колкото и да бе зрелищна тази трансформация, онова, с което Фермин Ромеро де Торес наистина ни изуми, бяха уменията му на бойното поле. Оказа се, че детективските му инстинкти, които бях приписал на трескави измислици, се отличават с хирургическа прецизност. В неговите ръце и най-необичайните поръчки се разрешаваха за дни, ако не и за часове. Нямаше заглавие, което да не познава, нито хитрост, до която да не прибегне, за да го купи на добра цена. Със сладки приказки и винаги под измислена самоличност се промъкваше в личните библиотеки на херцогините на Авенида Пиърсън и разни дилетанти, запалени по конната езда, и сполучваше да ги убеди да му подарят търсените книги или да му ги продадат на безценица.

Трансформацията на просяка в образцов гражданин изглеждаше същинско чудо — една от онези истории, които свещениците в бедните енории разказват с такава наслада, за да илюстрират безкрайното Божие милосърдие; истории, прекалено съвършени, за да са истина, досущ като рекламите на стимуланти за коса, окачени по трамваите. Един неделен ден, три месеца и половина след като Фермин започна работа в книжарницата, телефонът в дома ни на улица „Санта Ана“ ни събуди в два часа сутринта. Беше хазяйката на пансиона, където бе отседнал нашият детектив. С пресеклив от вълнение глас тя ни обясни, че господин Ромеро де Торес се е заключил в стаята си отвътре, крещи като луд, удря по стените и се кълне, че ако някой влезе, ще си пререже гърлото със счупена бутилка.

— Не викайте полиция, моля. Ей сегичка идваме.

Отправихме се с възможно най-голяма бързина към улица „Хоакин Коста“. Беше студена нощ, с режещ вятър и катраненочерно небе. Минахме тичешком пред два стари приюта, „Каса де ла Мисерикордия“ и „Каса де ла Пиедад“, без да обръщаме внимание на погледите и шепота, долитащ от тъмните колонади, които миришеха на оборски тор и въглища. Стигнахме до ъгъла на улица „Ферландина“. „Хоакин Коста“ се простираше като процеп между редица почернели кошери и полека се стопяваше в мрака на Равал. По-големият син на хазяйката на пансиона ни чакаше на улицата.

— Повикахте ли полиция? — попита баща ми.

— Още не — отвърна момчето.

Тичешком се качихме по стълбите. Пансионът се намираше на седмия етаж и стълбата представляваше мръсна спирала, едва видима под охровата светлина на голите и уморени крушки, висящи от един оголен кабел. Доня Енкарна, вдовица на един ефрейтор от Цивилната гвардия и хазяйка на пансиона, ни посрещна на вратата на жилището, облечена в небесносин пеньоар и комплект ролки за коса в тон с него.

— Вижте, господин Семпере, това е почтен и порядъчен дом. Имам предложения в излишък и няма защо да търпя такива изпълнения — заяви тя, докато ни водеше през един тъмен коридор, който миришеше на влага и амоняк.

— Разбирам, разбирам — мънкаше баща ми.

Виковете на Фермин Ромеро де Торес раздираха стените в дъното на коридора. От полуотворените врати се подаваха изпити и уплашени лица, лица на обитатели на пансион, свикнали с водниста супа.

— Хайде, отивайте да спите, мамка му, това да не ви е театър? — кресна доня Енкарна вбесено.

Спряхме се пред вратата на стаята на Фермин. Баща ми почука лекичко с кокалчетата на пръстите си.

— Фермин? Там ли сте? Аз съм, Семпере.

От воя, който прониза стената, чак сърцето ми изстина. Даже доня Енкарна изгуби самообладанието си на матрона и притисна ръце към сърцето си, скрито под пищните гънки на обилната й гръд.

Баща ми извика отново:

— Фермин? Хайде, отворете ми.

Нашият приятел нададе нов вой, като се блъскаше в стените и крещеше мръсотии до прегракване. Баща ми въздъхна.

— Имате ли ключ от тази стая?

— Ама разбира се.

— Дайте ми го.

Доня Енкарна се поколеба. Останалите наематели пак се бяха подали в коридора с побелели от ужас лица. Виковете се чуваха навярно чак до щаба на армията.

— А ти, Даниел, тичай да доведеш доктор Баро — съвсем наблизо е, на „Риера Алта“ №12.

— Чуйте, няма ли да е по-добре да извикаме свещеник? На мен тая работа ми прилича на обсебване — предложи доня Енкарна.

— Не. Един лекар ще свърши работа. Хайде, бягай, Даниел. А вие ми дайте ключа, моля ви.

 

 

Доктор Баро беше стар ерген с упорито безсъние, който нощно време четеше Зола и гледаше триизмерни снимки на полуоблечени госпожици, за да прогонва скуката. Беше редовен клиент на книжарницата на баща ми и сам се определяше като второразреден шарлатанин, но като диагностик бе по-добър от половината нафукани лекари с елегантни кабинети на улица „Мунтанер“. Голяма част от клиентелата му се състоеше от стари фльорци от квартала и разни нещастници, които едва успяваха да му плащат, но той се грижеше за тях без оглед на това. Неведнъж го бях чувал да казва, че светът е нощно гърне, и че едничкото му желание, за да умре в мир, е футболният тим на Барселона да спечели купата на лигата поне веднъж.

Отвори ми вратата по халат, миришеше на вино и от устните му висеше угаснала цигара.

— Даниел?

— Баща ми ме праща. Спешно е.

Когато се върнахме в пансиона, заварихме доня Енкарна да ридае от чиста уплаха, останалите наематели бяха добили цвета на стара восъчна свещ, а в един от ъглите на стаята баща ми държеше в прегръдките си Фермин Ромеро де Торес. Фермин беше гол, плачеше и трепереше от ужас. В стаята цареше пълен хаос, стените бяха оплескани с кръв или може би изпражнения — не можех точно да определя. Доктор Баро бързо се ориентира в ситуацията и с жест показа на баща ми, че трябва да сложат Фермин да легне в кревата. Помогна им синът на доня Енкарна, който се опитваше да стане боксьор. Фермин стенеше и се гърчеше, сякаш някакви паразити гризяха вътрешностите му.

— Ама какво му е на тоя клетник, мили Боже? Какво му е? — току проплакваше доня Енкарна, застанала на прага, и клатеше глава.

Докторът му премери пулса, прегледа зениците му с фенерче и без да отрони дума, се зае да приготвя инжекция от един флакон, който носеше в куфарчето си.

— Дръжте го. От това ще заспи. Даниел, помогни ни.

Четиримата с общи усилия успяхме да обездвижим Фермин, който силно се разтърси, когато усети убождането от иглата в бедрото си. Мускулите му се стегнаха като стоманени въжета, но само след няколко секунди очите му се замъглиха и тялото му се отпусна неподвижно.

— Внимавайте, че тоя човек е много слабичък, да не го уморите с вашите лекарства? — обади се доня Енкарна.

— Не се тревожете, просто е заспал — отвърна докторът, докато разглеждаше белезите, с които бе покрито мършавото тяло на Фермин.

Видях го да клати глава мълчаливо.

— Копелета — промърмори той.

— От какво са тези белези? — попитах аз. — От порязване ли?

Доктор Баро пак поклати глава, без да вдига поглед. Намери едно одеяло сред бъркотията и зави пациента си.

— Това са изгаряния. Този човек е бил изтезаван — обясни той. — Такива следи остават от поялник.

Фермин спа цели два дни. Когато дойде на себе си, не помнеше нищо; само му се струваше, че преди известно време се е събудил в тъмна килия и оттам нататък спомените му се губеха. Толкова бе засрамен от държането си, че чак падна на колене да иска прошка от доня Енкарна. Закле се, че ще пребоядиса пансиона и понеже знаеше, че е много набожна, обеща да поръча да отслужат десет литургии за нея в църквата на Белен.

— Сега важното е да се оправите, и повече не ме плашете така, че съм стара вече за такива работи.

Баща ми плати щетите и помоли доня Енкарна да даде още един шанс на Фермин. Тя се съгласи на драго сърце. По-голямата част от наемателите й бяха безимотни и сам-сами на света, също като нея. Когато уплахата й премина, тя даже се привърза още повече към Фермин и го накара да й обещае, че ще взима хапчетата, които доктор Баро му беше предписал.

— Заради вас, доня Енкарна, и тухла ще глътна, ако трябва.

С времето всички почнахме да се държим така, сякаш сме забравили случката, но никога вече не си позволих да гледам несериозно на историите за инспектор Фумеро. След онзи инцидент започнахме почти всяка неделя да водим Фермин на следобедна закуска в кафене „Новедадес“, за да не го оставяме сам. После отивахме пеша до кино „Фемина“ на ъгъла на улица „Дипутасион“ и Пасео де Грасия. Един от разпоредителите беше приятел на баща ми и ни пускаше да се вмъкнем през аварийния изход на партера по средата на кинопрегледа, винаги в момента, когато Генералисимусът режеше лентата при освещаването на някое ново водохранилище — нещо, което здравата опъваше нервите на Фермин Ромеро де Торес.

— Какъв срам! — негодуваше той.

— Не обичате ли киното, Фермин?

— Между нас казано, равнодушен съм към седмото изкуство. По мое мнение то е само храна за оскотялото простолюдие, от която то затъпява още повече. По-лошо е даже от футбола и от коридата. Кинематографията се роди като средство за развлечение на невежите маси и петдесет години по-късно не се е променила много.

Това резервирано отношение се промени коренно в деня, когато Фермин Ромеро де Торес откри Карол Ломбард^[4].

— Какви гърди, Иисусе, Богородице и свети Йосифе, какви гърди! — провикна се той като луд насред прожекцията. — Това не са цици, това са две платноходки!

— Млъкнете, свиня такава, или ей сега ще викна управителя — изфъфли един глас като от изповедалня на няколко редици зад нас. — Ей, срам нямат тия хора! В каква свинска страна живеем!

— Май ще е по-добре да говорите по-тихичко, Фермин — посъветвах го аз.

Фермин Ромеро де Торес не ме слушаше. Беше се изгубил в мекото полюшване на онова чудно деколте, с възторжена усмивка и очи, запленени от сладката отрова на цветното кино. След филма, докато се връщахме по Пасео де Грасия, забелязах, че нашият библиографски детектив все още е в транс.

— Май ще трябва да ви намерим жена — рекох. — Една жена ще ви разведри живота, ще видите.

Фермин Ромеро де Торес въздъхна, съзнанието му все още не можеше да се откъсне от онези прелести, които сякаш оборваха закона за гравитацията.

— От опит ли говорите, Даниел? — невинно попита той.

Аз само се усмихнах, знаейки, че баща ми ме наблюдава с ъгълчето на окото.

От този ден нататък Фермин Ромеро де Торес стана страстен любител на седмото изкуство и искаше да ходи на кино всяка неделя. Баща ми предпочиташе да си стои вкъщи и да чете, но Фермин не пропускаше прожекция. Купуваше планина от шоколадови бонбони, сядаше на седемнайсетия ред и лакомо ги поглъщаше, докато чакаше звездната поява на моментната знаменитост. Сюжетът хич не го вълнуваше и не спираше да бърбори, докато някоя дама с пищни атрибути не изпълнеше екрана.

— Мислех си за онова, дето ми го казахте оня ден — че трябва да си намеря жена — рече ми Фермин Ромеро де Торес. — Може би имате право. В пансиона дойде един нов наемател, бивш семинарист от Севиля, много духовит; от дъжд на вятър си води разни засукани женички. Ей, как се е подобрил тоя народ! Не знам как го прави — доста е слабичко момчето, нищо и никакво наглед, ама може би ги омайва с молитви. Понеже е наел съседната стая, всичко се чува при мен и ако се съди по звуковите ефекти, монахът трябва да е цял артист. Ех, какво може да направи една униформа! А вие какви жени харесвате, Даниел?

— Да си призная, не знам много за жените.

— Че то никой не знае, ни Фройд, ни те самите, ама тая работа е като електричеството — няма нужда да знаеш как действа, за да си опариш пръстите. По-смело, разкажете ми. Как ви харесват? Според мен, да ме прощават, ама една жена трябва да има налети форми, да има къде да се хване човек; а на вас, като ви гледам, май ви се нравят слабичките. Това е една гледна точка, която дълбоко уважавам, не ме разбирайте криво.

— Ако трябва да бъда откровен, нямам голям опит с жените. По-точно никакъв.

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа внимателно, заинтригуван от това аскетично изявление.

— Мислех, че оная нощ, когато ви бяха цапардосали…

— Ако от всичко болеше само колкото от шамар…

Фермин като че ли прочете мислите ми и се усмихна съучастнически.

— Ами вижте, не се кахърете, защото най-хубавото при жените е да ги откриваш. Нищо не може да се сравни с първия път. Човек не знае какво е животът, докато не съблече жена за пръв път. Копче по копче, сякаш белиш бая горещ картоф в зимна нощ. Аааах…

След няколко секунди Вероника Лейк^[5] се появи на сцената и Фермин се озова в друго измерение. Възползвайки се от едни кадри, в които чаровницата не бе на екрана, Фермин заяви, че ще посети щанда на лакомства в коридора, за да се подкрепи. След като бе гладувал месеци наред, моят приятел ядеше без мярка, но благодарение на светкавичния си метаболизъм никога не изгуби напълно онзи изпосталял, недохранен следвоенен вид. Останах сам, като почти не следях действието на екрана. Ще излъжа, ако кажа, че мислех за Клара. Мислех само за тялото й, тръпнещо под тласъците на учителя по музика, искрящо от пот и наслада. Откъснах поглед от екрана и тъкмо тогава забелязах зрителя, който бе влязъл току-що. Видях как силуетът му се придвижи към центъра на партера, шест реда преди мен, и седна. Кината са пълни със самотници, мина ми през ум. Също като мен.

Опитах се да се съсредоточа в действието, чиято нишка бях изгубил. Красавецът на екрана, циничен детектив, ала с добро сърце, тъкмо обясняваше на един второстепенен герой защо жените като Вероника Лейк са гибел за всеки истински мъж, ала все пак не ти остава нищо друго, освен да ги обичаш отчаяно и да загинеш, сразен от коварството им. Фермин Ромеро де Торес, който полека се превръщаше във вещ критик, наричаше тоя сорт филми „историята за богомолката“. Според него това бяха само фантазии на женомразци, предназначени за страдащи от запек чиновници и посърнали от скука набожни женоря, които си мечтаят да се отдадат на порока и да водят живот на най-долни развратници. Усмихнах се при мисълта за бележките под линия, които би направил моят приятел, критикът, ако не бе отишъл на рандеву с щанда за лакомства. Усмивката ми замръзна изведнъж. Зрителят, седнал шест реда пред мен, се бе обърнал и ме гледаше втренчено. Мъглявият сноп от прожектора пронизваше мрака на киносалона — повей от примигваща светлина, която едва рисуваше по екрана линии и цветни петна. Незабавно познах Кубер, мъжа без лице. Очите без клепки искряха със стоманен поглед. Устата без устни, ухилена, се облизваше в тъмното. Усетих как ледени пръсти сграбчват сърцето ми. Двеста цигулки гръмко засвириха на екрана, чуха се изстрели, викове и сцената се стопи в чернота. За миг партерът потъна в пълен мрак и усещах единствено пулса, който отекваше като удари с чук в слепоочията ми. На екрана бавно изплува нова сцена и мракът на салона се разсея в пара от синкав и пурпурен здрач. Човекът без лице бе изчезнал. Обърнах се и видях един силует да се отдалечава по коридора, разминавайки се с Фермин Ромеро де Торес, който тъкмо се връщаше от своето гастрономическо сафари. Приятелят ми намери нашия ред и пак седна на мястото си. Подаде ми шоколадче с пълнеж и ме изгледа дискретно.

— Даниел, пребледнял сте като кълка на монахиня. Добре ли сте?

Невидим дъх се носеше из партера.

— Мирише странно — отбеляза Фермин. — Като кисела пръдня на нотариус или прокурор.

— Не. Мирише на изгоряла хартия.

— Хайде, хапнете един лимонов сладкиш „Сугус“ и всичко ще ви мине.

— Не ми се яде.

— Ами вземете го все пак, че човек никога не знае кога един „Сугус“ ще го избави от беда.

Прибрах сладкиша в джоба на сакото си и преплавах през остатъка от филма, без да обръщам внимание нито на Вероника Лейк, нито на жертвите на нейния фатален чар. Фермин Ромеро де Торес напълно се бе отдал на зрелището и на своите шоколадчета. Когато прожекцията свърши и запалиха лампите, имах чувството, че съм се събудил от лош сън и се изкушавах да приема появата на оня тип в партера като илюзия, трик на паметта. Беглият му поглед в мрака обаче бе достатъчен, за да схвана посланието му. Не бе забравил нито за мен, нито за нашия договор.