Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (27)

26

Почти наближаваше пладне, когато стигнахме до Пасео де ла Бонанова, всеки унесен в собствените си мисли. Никак не се съмнявах, че Ферминовите се въртяха около зловещата поява на инспектор Фумеро в тази история. Гледах го изкосо и забелязах, че е огорчен и разкъсван от тревога. По небето като кръв се бе плиснало було от тъмночервени облаци, осеяно с тресчици светлина с цвят на окапали листа.

— Ако не побързаме, як дъжд ще ни заплющи — казах аз.

— Все още не. Тези облаци имат цвят на нощ, цвят на натъртено. Те са от ония, дето изчакват.

— Само не ми казвайте, че разбирате и от облаци.

— От живота на улицата човек научава повече неща, отколкото би искал да знае. Само от мисълта за Фумеро ме налегна вълчи глад. Какво ще кажете да влезем в бара на Пласа де Сария и да видим сметката на два сандвича с повечко лук?

Тръгнахме към площада, където цял рояк от възрастни хорица ухажваше местното ято гълъби; животът им бе сведен до игра на трохи и очакване. Намерихме си маса близо до входа на бара, където Фермин омете двата сандвича, неговия и моя, халба бира, две шоколадчета и тройно кафе с ром. За десерт си взе сладкиш „Сугус“. На съседната маса един мъж току поглеждаше към моя приятел над ръба на вестника си, като вероятно си мислеше същото, което мислех и аз.

— Не знам къде побирате всичко това, Фермин.

— В моето семейство всички винаги сме имали ускорен метаболизъм. Сестра ми Хесуса, мир на праха й, беше в състояние да изяде тортиля с кървавица, шест яйца и пресен чесън към средата на следобеда и после да се отличи като казак на вечеря. Викаха й „Черното дробче“, защото страдаше от халитозис^[1]. Бедничката. Знаете ли, беше същата като мен. Същото личице и същата изящна фигура с доста малко месо по нея. Един доктор от Касерес веднъж казал на майка ми, че фамилията Ромеро де Торес сме липсващото звено между човека и рибата чук, защото деветдесет процента от организма ни е хрущял, съсредоточен най-вече в носа и външното ухо. Хесуса често я бъркаха с мен в селото, защото никога не й пораснаха гърди и взе да се бръсне преди мен, горката. Умря от охтика на двайсет и две, закоравяла девственица и тайно влюбена в един престорено набожен свещеник, който винаги й казваше, щом я срещнеше на улицата: „Здравей, Фермин, я какъв напет младеж си станал.“ Ирониите на живота!

— Липсват ли ви?

— Кои, роднините ли?

Фермин сви рамене. На лицето му бе застинала носталгична усмивка.

— Знам ли? Малко неща са по-лъжливи от спомените. Я вижте отчето… Ами вие? Липсва ли ви майка ви?

Наведох очи.

— Много.

— Знаете ли какво си спомням най-ясно за моята? — попита Фермин. — Миризмата й. Винаги миришеше на чисто, на сладка питка. Нямаше значение дали е работила цял ден на полето или е облечена със същите дрипи, носени цяла седмица. Винаги миришеше на най-хубавите неща на тоя свят. И имайте предвид, че беше много недодялана. Ругаеше като каруцар, но ухаеше като приказна принцеса. Или поне така ми се струваше на мен. Ами вие? Какво си спомняте най-добре за вашата майка, Даниел?

Поколебах се за миг, мъчейки се да уловя думи, които не можех да изрека.

— Нищо. От години не мога да си я спомня. Нито лицето й, нито гласа, нито миризмата. Изгубих ги в деня, в който открих Жулиан Каракс, и оттогава не са се връщали при мен.

Фермин ме наблюдаваше предпазливо, като явно претегляше думите си.

— Нямате ли нейни снимки?

— Никога не съм имал желание да ги гледам — отвърнах.

— И защо не?

Не бях споделял това с никого, дори с баща ми или Томас.

— Защото се боя. Боя се да потърся снимка на майка ми и да открия в нея една непозната. Сигурно ви се вижда глупаво.

Фермин поклати глава.

— Значи затова си мислите, че ако успеете да разбулите загадката на Жулиан Каракс и да го избавите от забравата, лицето на майка ви ще се завърне при вас?

Погледнах го безмълвно. В погледа му нямаше нито ирония, нито оценка. За миг Фермин Ромеро де Торес ми се видя най-мъдрият и трезвомислещ човек във вселената.

— Може би — отвърнах аз, без да се замислям.

Точно по пладне се качихме на един автобус, който щеше да ни върне пак в центъра. Седнахме отпред, тъкмо зад водача. Фермин се възползва от това обстоятелство, за да завърже с него дебат за многото подобрения, технически и козметични, които забелязвал в обществения транспорт в сравнение с последния път, когато го бе използвал — някъде около 1940 г. — особено що се отнася до табелите като тази с надписа: „Забранени плюенето и нецензурният език.“ Фермин изгледа накриво табелата и реши да й отдаде дължимото със звучна храчка. Това ни спечели изпепеляващите погледи на трио благочестиви дами, които пътуваха като боен отряд в задната част на автобуса, всяка от тях въоръжена с требник.

— Дивак — промърмори светицата от източния фланг, която поразително приличаше на официалния портрет на генерал Ягуе^[2].

— Ей ги на — рече Фермин. — Три светици има моята Испания. Света Досада, Света Вода Ненапита, Света Превзетост. Всички заедно превърнахме тая страна във виц.

— Как не — съгласи се водачът. — При Асаня бяхме по-добре. А за трафика да не говорим. Направо е отвратителен.

Един мъж, седнал по-назад, се изсмя, явно наслаждавайки се на размяната на мнения. Разпознах в него човека, който бе седял на съседната маса в бара. Изражението му като че ли подсказваше, че е на страната на Фермин и с нетърпение чака да види как той ще даде урок на лицемерките. Погледите ни се срещнаха за миг. Мъжът ми се усмихна дружелюбно и се върна към вестника си с вял интерес. Когато стигнахме до улица „Гандушер“, забелязах, че Фермин се е свил на клъбце под шлифера си и дреме с отворена уста и блажено изражение. Автобусът се плъзгаше покрай богаташките имения на Пасео де Сан Хервасио, когато Фермин изведнъж се събуди.

— Сънувах отец Фернандо — каза той. — Само че в моя сън беше облечен като централен нападател на „Реал Мадрид“, а до него стоеше купата на лигата, блеснала като Светия Граал.

— Какво ще рече това? — попитах аз.

— Ако Фройд има право, навярно ще рече, че светията тайничко ни е вкарал гол.

— На мен ми се видя честен човек.

— Не може да се отрече. Навярно дори по-честен, отколкото е добре за него. Свещениците със заложби на светци накрая ги пращат до един в мисиите, за да се види кое ще ги изяде по-напред — комарите или пираните.

— Преувеличавате.

— Каква блажена наивност, Даниел. Сигурно вярвате и във феята на млечните зъбчета. Ако не сте съгласен, ще ви дам само един пример: тая измишльотина за Микел Молинер, която ви е разправила Нурия Монфорт. Струва ми се, че въпросната женичка ви е надърдорила повече опашати лъжи и от уводната страница на „Л’Осерваторе Романо“. Излиза, че е женена за приятел на Алдая и Каракс от детските им години — ама че съвпадение. Отгоре на всичко имаме и Хасинта, добрата бавачка, чиято история може и да е вярна, но подозрително напомня последно действие от пиеса на Алехандро Касона^[3]. Да не говорим за звездната поява на Фумеро в ролята на главорез.

— Значи мислите, че отец Фернандо ни е излъгал?

— Не. Съгласен съм с вас, че изглежда честен, но униформата има голяма тежест и нищо чудно да си е премълчал някоя заупокойна молитва, тъй да се каже. Мисля, че ако ни е излъгал, то е било по-скоро от приличие или желание да скрие нещо, отколкото от злонамереност или проклетия. Освен това не ми се вижда способен да съчини такава заплетена история. Ако умееше да лъже по-добре, нямаше да преподава алгебра и латински; вече щеше да се шири в епархията, с кардиналски кабинет и пандишпанчета за кафенцето.

— В такъв случай какво предлагате да направим?

— Рано или късно ще трябва да изровим мумията на ангелската бабка, да я хванем за глезените и хубаво да я разтръскаме, за да видим какво ще изпада. Засега ще използвам някои връзки, за да видя какво мога да науча за тоя Микел Молинер. А няма да е излишно да държим под око и Нурия Монфорт. Тя комай ще се окаже онова, което покойната ми майка наричаше „стара лисица“.

— Не сте прав за нея — възразих аз.

— На вас трябва само да ви покажат две хубави цици и ще повярвате, че сте видели Света Тереза — за което на вашите години има оправдание, но не и цяр. Оставете тая работа на мен, Даниел, че уханието на вечната жена вече не ми замайва главата така, както на вас. На моята възраст кръвният поток към мозъка надделява над онзи, който тече към нежните части.

— Я кой го казва!

Фермин извади портмонето си и започна да си брои парите.

— Че вие имате цяло състояние — казах аз. — Това все от тазсутрешното ресто ли е?

— Отчасти. Останалото са законно придобити средства. Днес ще изведа моята Бернарда, а на тази жена нищичко не мога да откажа. Ако трябва, ще ограбя Централната испанска банка, за да задоволя всичките й прищевки. А вие какви планове имате за остатъка от деня?

— Нищо особено.

— Ами онова момиченце?

— Кое момиченце?

— Малката русалка. За сестрата на Агилар говоря, коя друга?

— Не зная.

— Знаете, знаете, ама да си кажем правичката, нямате яко дупе, за да хванете бика за рогата.

При тези думи кондукторът се приближи до нас с уморено изражение, дъвчейки клечка за зъби, която въртеше между зъбите си със сръчност на фокусник.

— Прощавайте, но онези дами там искат да знаят дали бихте могли да използвате по-приличен език.

— Майната им — отвърна Фермин на висок глас.

Кондукторът се обърна към трите матрони и сви рамене, за да покаже, че вече е направил, каквото е било по силите му и не е склонен да премине към ръкопашен бой заради въпрос от семантично благоприличие.

— Хората, които си нямат живот, винаги трябва да се бъркат в живота на другите — тихо рече Фермин. — Та за какво говорех?

— Затова, че ми липсва кураж.

— Именно. Хроничен случай. Чуйте ми думата и вървете след вашето момиче, че животът си лети, особено тая част от него, която си струва да се живее. Чухте вече какво ви каза свещеникът. Докато го зърнеш, вече е отлетял.

— Но тя не е мое момиче.

— Ами спечелете я, преди да я е грабнал някой друг, особено малкият оловен войник.

— Говорите за Беа, сякаш е някакъв трофей.

— Не, сякаш е благословия — поправи ме Фермин. — Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети — това са трите й най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.

Прекарах остатъка от пътуването в размисъл над тази перла на философията, докато Фермин пак се отдаде на дрямка — занимание, за което притежаваше наполеоновски талант. Слязохме от автобуса на ъгъла на Гран Виа и Пасео де Грасия под едно пепеляво небе, което сякаш бе погълнало цялата светлина. Закопчавайки шлифера си чак догоре, Фермин заяви, че поема с най-голяма бързина към своя пансион, за да се издокара за срещата си с Бернарда.

— Разберете, че при такава скромна външност като моята човек трябва да отдели най-малко деветдесет минути, за да изглежда добре. Хората по дрехите и те посрещат, и те изпращат; това е печалната истина за тия лекомислени времена. Vanitas peccata mundi.^[4]

Видях го да се отдалечава по Гран Виа, една скица на човечец, загърнат в сивия си шлифер, който пърхаше на вятъра като прокъсано знаме. Тръгнах към къщи, където смятах да вербувам някоя хубава книга и да се скрия от света. Когато подминах ъгъла на Пуерта дел Анхел и улица „Санта Ана“, сърцето ми се преобърна. Фермин, както винаги, имаше право. Съдбата ме чакаше пред книжарницата в костюм от сива вълна, нови обувки и копринени чорапи, като внимателно изучаваше отражението си във витрината.

— Баща ми мисли, че съм отишла на литургията от дванайсет часа — каза Беа, без да откъсва поглед от собствения си образ.

— Все едно, че си там. На по-малко от двайсет метра оттук, в църквата „Санта Ана“, отслужват литургия още от девет часа сутринта.

Говорехме като двама непознати, спрели се случайно пред някаква витрина; всеки се опитваше да зърне очите на другия, отразени в стъклото.

— Работата не е за шега. Трябва да си взема църковна листовка, за да видя за какво е ставало дума в проповедта. Той после ще ми иска подробно резюме.

— Баща ти мисли за всичко.

— Закле се, че ще ти счупи краката.

— Преди това ще трябва да научи кой съм. И докато краката ми са читави, мога да тичам по-бързо от него.

Беа ме наблюдаваше напрегнато, поглеждайки през рамо към минувачите, които се плъзгаха зад гърбовете ни, обгърнати в сивота и вятър.

— Няма нищо смешно — рече тя. — Той говори съвсем сериозно.

— Не се смея, напротив, умирам от страх. Просто се радвам, че те виждам.

Бегла, нервна, едва загатната усмивка.

— Аз също — призна Беа.

— Казваш го така, сякаш става дума за някаква болест.

— Още по-лошо. Мислех си, че ако те видя пак на дневна светлина, може би ще ми дойде акълът.

Почудих се дали това е комплимент или присъда.

— Не бива да ни забелязват заедно, Даниел. Не и така, насред улицата.

— Ако искаш, можем да влезем в книжарницата. В задната стая има кафеник и…

— Не. Не искам никой да ме вижда да влизам или да излизам оттук. Ако някой ме види, че говоря с теб сега, винаги мога да кажа, че случайно съм се натъкнала на най-добрия приятел на брат ми. Но ако ни видят заедно повече от веднъж, ще събудим подозрения.

Въздъхнах.

— Че кой ще ни види? Кой го е грижа какво правим?

— Хората винаги забелязват неща, които не им влизат в работата, а баща ми познава половин Барселона.

— Тогава защо дойде да ме чакаш тук?

— Не съм дошла да те чакам. Дошла съм на литургия, забрави ли? Ти сам го каза. На двайсет метра оттук…

— Плашиш ме, Беа. Лъжеш по-добре и от мен.

— Ти не ме познаваш, Даниел.

— И брат ти казва същото.

Погледите ни се срещнаха в отражението.

— Онази нощ ти ми показа нещо, което не бях виждала преди — промълви Беа. — Сега е мой ред.

Заинтригуван, свъсих вежди. Беа отвори чантата си, извади една сгъната на две картичка и ми я подаде.

— Ти не си единственият човек в Барселона, който знае разни тайни, Даниел. Имам една изненада за теб. Ще те чакам на този адрес в четири часа днес. Никой не бива да знае, че сме се уговорили да се срещнем там.

— Как ще разбера дали съм намерил точното място?

— Ще разбереш.

Погледнах я изкосо, като се молех това да не е някаква шега.

— Ако не дойдеш, ще разбера — рече Беа. — Ще разбера, че не искаш да ме виждаш повече.

Без да ми остави дори секунда за отговор, Беа се обърна и бързо закрачи към Рамблас. Останах си така, с картичката в ръка и застинали на устните думи, като я следвах с поглед чак докато силуетът й се стопи в сивия здрач, който предхождаше бурята. Отворих картичката. От вътрешната й страна със синьо бе изписан адрес, който добре познавах.

Авенида дел Тибидабо, 32