Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (64)

1956
Мартенски води

Беа и аз се оженихме в църквата „Санта Ана“ два месеца по-късно. Господин Агилар, който все още разговаряше с мен едносрично и навярно ще продължи да го прави до края на времената, ми даде ръката на дъщеря си поради невъзможността да получи главата ми на тепсия. Изчезването на Беа бе угасило гнева му и сега той като че ли живееше в постоянен страх, примирен, че собственият му внук скоро ще ми вика „татко“ и че животът — посредством един нехранимайко, закърпен след куршумена рана — му открадва дъщерята, която той въпреки бифокалните си очила виждаше като момиченцето от деня на първото й причастие и нито ден по-възрастна. Седмица преди церемонията бащата на Беа се появи в книжарницата, за да ми подари една златна игла за вратовръзка, която бе принадлежала на неговия баща, и да ми стисне ръката.

— Беа е единственото хубаво нещо, което съм направил през живота си — рече той. — Да ми я пазиш!

Баща ми го изпрати до вратата и се загледа след него, докато господин Агилар се отдалечаваше по улица „Санта Ана“ с онази меланхолия, която размеква мъжете, остаряващи едновременно, без някой да им е поискал разрешение.

— Не е лош човек, Даниел — рече той. — Всички обичаме посвоему.

Доктор Мендоса, който се съмняваше в способността ми да се задържа на крака повече от половин час, ме бе предупредил, че шетнята около една сватба и всички приготовления, свързани с нея, не са най-доброто лекарство за човек, който за малко не е оставил сърцето си в операционната зала.

— Не се тревожете — успокоих го аз. — Не ми позволяват и пръста си да мръдна.

Не го лъжех. Фермин Ромеро де Торес се бе наложил като абсолютен диктатор и отговорно лице на церемонията, гощавката и всички съпътстващи мероприятия. Когато енорийският свещеник узнал, че булката ще отиде бременна пред олтара, категорично отказал да извърши обреда и заплашил, че ще призове духовете на Светата инквизиция, за да осуетят събитието. Фермин побеснял и го измъкнал насила от църквата, като викал на всеослушание, че този човек е недостоен за расото си и за енорията; освен това се заклел, че ако свещеникът дръзне само да повдигне вежда, той лично щял да предизвика такъв скандал в епархията, че в най-добрия случай щели да заточат отеца на Гибралтарската скала да евангелизира маймуните. Неколцина минувачи аплодирали сцената, а продавачът на цветя на площада подарил на Фермин един бял карамфил, който се мъдреше на ревера му, докато листенцата му не добиха същия цвят като яката на ризата му. При тази неудобна ситуация и липса на свещеник Фермин се видял принуден да отиде в училище „Сан Габриел“ и да вербува отец Фернандо Рамос, който в живота си не бе извършвал венчална церемония и чиято специалност бяха латинският, тригонометрията и гимнастиката — в този порядък.

— Ваше Високопреосвещенство, младоженецът е много слаб и не мога да му поднасям други огорчения. Той вижда у вас едно превъплъщение на великите отци на Майката Църква, там, във висините, редом със свети Тома, свети Августин и Девата от Фатима. Може и да не му личи, но момчето е много набожно, досущ като мен. Същински мистик! Ако му кажа, че не сте се съгласили, нищо чудно да се наложи да извършим погребение вместо сватба.

— Добре, щом поставяте така въпроса.

Както ми разказаха впоследствие — защото аз самият не си спомням, пък и сватбите винаги се отпечатват по-добре в паметта на другите, — преди венчавката Бернарда и дон Густаво Барсело (следвайки подробните инструкции на Фермин) напоили добре клетия свещеник с мускатово вино, за да го избавят от сценичната му треска. Когато дойде време да изпълни задълженията си, отец Фернандо с лице, озарено от блажена усмивка и много приятна руменина, реши — нарушавайки своеволно протокола — да замести прочита на не знам кое Писмо до коринтяните с любовен сонет, творба на някой си Пабло Неруда. Неколцина от гостите на господин Агилар идентифицираха въпросния поет като заклет комунист и болшевик, докато други потърсиха в требника тези стихове с рядка езическа красота, чудейки се дали не са станали свидетели на първите ефекти на задаващия се вселенски събор.

В нощта преди сватбата Фермин, архитект на събитието и церемониалмайстор, заяви, че ми е организирал ергенска вечер, на която сме били поканени само аз и той.

— Не зная, Фермин. На мен тия работи…

— Имайте ми доверие.

И тъй, в нощта на престъплението последвах хрисимо Фермин до един мръсен бордей на улица „Ескудилерс“, където човешките зловония съжителстваха с най-мощната миризма на пържено по целия средиземноморски бряг. Персонал от леконравни дами, навъртели вече доста километраж, ни посрещнаха с усмивки, които биха зарадвали само студенти по стоматология.

— Идваме за Росиито — заяви Фермин на един сводник, чиито бакенбарди удивително приличаха на нос Финистере^[1].

— Фермин — замънках ужасено аз. — За Бога…

— Имайте вяра.

Росиито се появи в пълния си блясък — който по мои изчисления възлизаше на около деветдесет килограма, без да броим боата от пера около врата и тясната червена рокля от вискоза — и ме огледа от глава до пети.

— Здрасти, сърчице мое. Да си кажа правичката, мислех, че си по-стар.

— О не, клиентът не е този — изясни Фермин.

Тогава разбрах естеството на ситуацията и страховете ми се изпариха. Фермин никога не забравяше обещание, особено ако бе дадено от мен. Тримата тръгнахме да потърсим такси, което да ни откара до приюта „Санта Лусия“. По време на пътуването Фермин, които от уважение към здравословното ми състояние и статуса ми на годеник ми бе отстъпил предната седалка, седеше отзад с Росиито и оценяваше атрибутите й с видима наслада.

— Каква жена си ти, Росиито — за чудо и приказ! Тоя твой задник е просто Откровението на Ботичели.

— Ах, господин Фермин, откак се сгодихте, напълно ме забравихте, разбойник такъв.

— Росиито, ти си твърде голяма лъжица за моята уста, пък и сега съм моногамен.

— Айде, айде, тез работи Росиито ги цери с една хубава разтривчица с пеницилин.

Пристигнахме на улица „Монкада“ след полунощ, ескортирайки божественото тяло на Росиито, и я вкарахме в приюта „Санта Лусия“ през задната врата. Оттам извозваха покойниците в една уличка, която изглеждаше и миришеше като хранопровода на пъкъла. Щом се озовахме в мрака на „Тенебрариума“, Фермин се зае да даде на Росиито последни наставления, докато аз търсех дядката, на когото бях обещал последен танц с Ерос, преди Танатос окончателно да си уреди сметките с него.

— Запомни, Росиито, че старчето е възглухичко, та ще трябва да му говориш високо и ясно — разни мръсотийки и пикантерии, както ти си знаеш. Ама не се увличай, защото нямаме намерение да му докараме някой инфаркт и да го пратим в царството небесно, преди да му е дошло времето.

— Спокойно, слънчице, аз съм професионалистка.

Намерих лицето, което щеше да се възползва от тези услуги, в един ъгъл на първия етаж — мъдър отшелник, ограден от стена от самота. Той вдигна очи и ме погледна объркано.

— Мъртъв ли съм?

— Не, жив-живеничък. Не ме ли помните?

— Помня ви не по-зле от първите си обуща, младежо, но като ви видях така, блед като мъртвец, ви взех за видение от отвъдното. Е, не ми дръжте сметка за това. Тук човек губи онова, което вие, външните, наричате способност за различаване. И тъй, значи не сте видение?

— Не. Видението ви чака долу, ако имате добрината да слезете.

Заведох стареца в една мрачна стаичка, която Фермин и Росиито бяха украсили със свещи и напръскали с парфюм, за да й придадат празничен вид. Когато съзря изобилните прелести на нашата андалуска Венера, лицето на дядото се озари, сякаш бе зърнал рая.

— Бог да ви благослови!

— И вас, че да доживеете да видите това — рече Фермин, като даде знак на сирената от улица „Ескудилерс“ да прояви уменията си.

Видях я как взе в обятията си дребния старец с безкрайна нежност, целувайки сълзите, които се стичаха по бузите му. Фермин и аз напуснахме сцената, за да им предоставим заслужено уединение. На излизане, докато криволичехме из онази галерия на отчаянието, се натъкнахме на сестра Емилия, една от монахините, които ръководеха приюта. Тя ни отправи изпепеляващ поглед.

— Някои от пациентите ми казват, че сте вкарали тук фльорца, и сега искат и те!

— Преславна сестро, за какви ни взимате? Нашето присъствие тук е строго екуменическо. Двамата с този момък, който утре ще стане мъж в очите на Светата Майка Църквата, сме дошли да се поинтересуваме от състоянието на пациентката Хасинта Коронадо.

Сестра Емилия повдигна вежда.

— Роднини ли сте?

— В духовно отношение.

— Хасинта се помина преди петнайсет дни. Нощта, преди да почине, един господин дойде да я посети. Да не би да е ваш родственик?

— Отец Фернандо ли имате предвид?

— Не беше свещеник. Представи ми се като Жулиан. Не си спомням фамилното му име.

Фермин ме погледна, онемял от изненада.

— Жулиан е мой приятел — рекох аз.

Сестра Емилия кимна.

— Постоя няколко часа при нея. От години не бях я чувала да се смее. Щом си отиде, Хасинта ми каза, че са разговаряли за миналите дни, когато са били млади. Този господин, рече ми, й донесъл вести от дъщеря й Пенелопе. Не знаех, че Хасинта е имала дъщеря. Спомням си, защото онази сутрин тя ми се усмихна и когато я попитах защо е толкова щастлива, отговори, че си отива у дома, при Пенелопе. Умря призори, в съня си.

Росиито приключи любовния си ритуал малко след това, оставяйки дядката изтощен, но доволен в обятията на Морфей. Когато излязохме, Фермин й плати двойно. Росиито обаче, разплакана от жал при вида на тези несретници, забравени от Бога и от дявола, настоя да даде заработената сума на сестра Емилия, за да може всички пациенти да получат горещ шоколад и кифлички, защото от такава закуска тя, тази кралица на курвите, винаги забравяла житейските неволи.

— Ама и аз съм си една такваз, сантиментална. Ето, вижте туй бедно старче… че той, господин Фермин, искаше само да го прегърнат и да го погалят. Сърцето да ти скъса…

Качихме Росиито в такси с порядъчен бакшиш и закрачихме по улица „Принсеса“, която бе пуста и осеяна с воали от мъгла.

— Трябва да идем да се наспим заради утрешния ден — рече Фермин.

— Не мисля, че ще мога да мигна.

Поехме към Ла Барселонета и почти неусетно се озовахме при вълноломите, тъй че целият град, сияен в безмълвието си, остана в нозете ни, отразен във водите на пристанището като най-големия мираж във вселената. Седнахме на кея, за да се полюбуваме на това видение. На двайсетина метра от нас започваше неподвижна процесия от автомобили с прозорци, забулени от изпарения и разгърнати вестници.

— Този град е истинска магьосница, знаете ли, Даниел? Влиза ти под кожата и ти открадва душата, без дори да разбереш.

— Говорите съвсем като Росиито, Фермин.

— А, не се смейте, защото хората като нея правят тоя скапан свят място, което си струва да се посети.

— Кои, курвите ли?

— Не. Всички сме курви, рано или късно. Имам предвид хората с добро сърце. И хич не ме гледайте така. Мен сватбите ме размекват досущ като желе.

Останахме така, в обятията на онзи рядък покой, загледани в многобройните отражения във водата. След малко зората обагри небето в кехлибарено и цяла Барселона светна. Чухме далечните камбани на базиликата „Санта Мария дел Мар“, чийто силует изплува от мъглата от другата страна на пристанището.

— Мислите ли, че Каракс все още е някъде тук, из града?

— Попитайте ме нещо друго.

— У вас ли са пръстените?

Фермин се усмихна.

— Хайде, да вървим, че ни чакат, Даниел. Животът ни чака!

Беше облечена в рокля с цвят на слонова кост и носеше целия свят в погледа си. Почти не си спомням словата на свещеника, нито грейналите от надежда лица на гостите, които изпълваха църквата през онази мартенска сутрин. В паметта ми е останало само докосването на устните й и — когато леко отворих очи — тайната клетва, която се отпечата в мен и която ще помня през всичките дни на живота си.