Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (58)

13

Жулиан написа веднъж, че случайностите са белезите на съдбата. Няма случайности, Даниел. Ние сме марионетки, ръководени от нашите несъзнавани желания. Години наред ми се щеше да вярвам, че Жулиан все още е човекът, в когото се бях влюбила, или поне неговата сянка. Щеше ми се да вярвам, че ще се справим някак, ще продължаваме напред сред нищета и надежда. Щеше ми се да вярвам, че Лаин Кубер е умрял и се е завърнал на страниците на една книга. Ние, хората, сме готови да повярваме на какво ли не, само не и на истината.

Убийството на Санмарти ми отвори очите. Проумях, че Лаин Кубер все още е жив и здрав, дори повече от всякога. Обитаваше поразеното от пламъците тяло на човека, останал почти без глас, и се хранеше от неговите спомени. Открих, че е намерил начин да влиза и излиза от апартамента на Ронда де Сан Антонио през един прозорец, който гледаше към вътрешния двор; така не се налагаше да разбива вратата, която заключвах винаги, щом си тръгнех оттам. Открих, че Лаин Кубер, предрешен като Жулиан, е бродил из града, посещавайки имението на Алдая. Открих, че в лудостта си той се е върнал в онази крипта, разбил е надгробните плочи и е измъкнал саркофазите на Пенелопе и на сина си. „Какво си сторил, Жулиан?“

Когато се прибрах вкъщи, полицията вече ме чакаше там, за да ме разпита за смъртта на издателя Санмарти. Отведоха ме в участъка, където след пет часа чакане в един тъмен кабинет се появи Фумеро, облечен в черно, и ми предложи цигара.

— Ние с вас можем да станем добри приятели, госпожо Молинер. Моите хора ми казват, че съпругът ви не си е у дома.

— Съпругът ми ме напусна. Не го зная къде е.

Той ме събори от стола с брутална плесница. Свих се в един ъгъл, обзета от паника. Не смеех да вдигна поглед. Фумеро коленичи до мен и ме сграбчи за косата.

— Хубавичко ме чуй, курво скапана: ще го намеря и щом ми падне, ще ви убия и двамата. Първо тебе, за да те види с провиснали навън черва. После и него, след като му кажа, че другата уличница, която е пратил в гроба, му е била сестра.

— Най-напред той ще ти види сметката, кучи сине.

Фумеро ме заплю в лицето и ме пусна. Помислих си, че ще ме смаже от бой, но вместо това чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Изправих се разтреперана и избърсах кръвта от лицето си. Надушвах миризмата от ръката му по кожата си, но тоя път разпознах вонята на страха.

Държаха ме в онази стая цели шест часа, на тъмно и без вода. Когато ме освободиха, нощта вече се бе спуснала навън. Валеше като из ведро и улиците блестяха от пара. Когато си отидох вкъщи, заварих море от отломки. Хората на Фумеро ме бяха изпреварили. Сред съборени мебели и нахвърляни по пода чекмеджета и етажерки намерих дрехите си, накъсани на парцали, и унищожените книги на Микел. Върху леглото ми имаше куп изпражнения, а на стената някой бе написал с екскременти „Курва“.

Побягнах към апартамента на Ронда де Сан Антонио, като пътьом направих хиляди завои, за да се уверя, че никой от копоите на Фумеро не ме е проследил до вратата на сградата на улица „Хоакин Коста“. Прекосих покривните тераси, наводнени от дъжда, и видях, че входната врата на апартамента все още е заключена. Влязох предпазливо, но ехото от стъпките ми издаваше, че жилището е празно. Жулиан не беше там. Чаках го, седнала в тъмната трапезария, чак до зори, заслушана в бурята. Когато утринната мъгла близна щорите на балкона, излязох на терасата и се загледах в града, смазан под тежестта на оловното небе. Знаех, че Жулиан няма да се върне в този дом. Бях го изгубила завинаги.

Видях го отново два месеца по-късно. Една нощ бях отишла на кино — сама, неспособна да се прибера в моя студен, празен апартамент. Някъде по средата на филма — глупав романс между жадна за авантюри румънска принцеса и елегантен американски репортер с безупречна прическа — някакъв мъж седна до мен. Не беше за пръв път. През онези години кината гъмжаха от безлични мъже, вонящи на самота, урина и одеколон, които размахваха потните си, треперещи ръце като езици от мъртва плът. Тъкмо се канех да стана и да предупредя разпоредителя, когато разпознах сгърчения профил на Жулиан. Той здраво стисна ръката ми и двамата останахме така, вторачени в екрана, без да го виждаме.

— Ти ли уби Санмарти? — промълвих аз.

— Да не би да липсва на някого?

Говорехме шепнешком под зоркия поглед на самотните мъже, разпръснати из киносалона, които се пукаха от завист заради очевидния успех на техния тъмен съперник. Попитах го къде се е криел, но не ми отговори.

— Има още един екземпляр от „Сянката на вятъра“ — прошепна той. — Тук, в Барселона.

— Грешиш, Жулиан. Ти ги унищожи всичките.

— Всички освен един. Изглежда, че някой по-хитър от мен го е скрил на място, където никога не бих могъл да го намеря. Ти.

Ето как за пръв път чух за теб. Някакъв книжар — самохвалко и бъбривец на име Густаво Барсело — се изфукал пред група колекционери, че е открил екземпляр от „Сянката на вятъра“. Светът на антикварните книги е като ехо камера. Само за два месеца Барсело получил оферти от колекционери от Берлин, Париж и Рим, желаещи да купят книгата. Загадъчното бягство на Жулиан от Париж след кървав дуел, както и мълвата, че е загинал в Испанската Гражданска война, бяха придали на творбите му нечувана пазарна стойност. Черната легенда за някакъв тип без лице, който ги издирвал из книжарници, библиотеки и частни колекции, за да ги изгаря, само допринесе за повишаването на интереса и цената. „На нас циркът ни е в кръвта“ — обичал да казва Барсело.

Слухът скоро достигнал и до Жулиан, който все така преследваше сянката на собствените си думи. Той узнал, че самият Густаво Барсело не притежава книгата: екземплярът явно бил собственост на момче, което го открило случайно и, запленено от романа и загадъчния му автор, отказвало да го продаде и го пазело като най-ценното си притежание. Ти беше това момче, Даниел.

— За Бога, Жулиан, не ми казвай, че ще навредиш на едно дете… — прошепнах аз, не съвсем уверена как възнамерява да постъпи.

Тогава Жулиан ми каза, че всички откраднати и унищожени от него книги са били изтръгнати от ръцете на хора, които не са изпитвали нищо към тях, а само са търгували с тях или са ги пазели като колекционерски куриози. Ти, който отказваше да продадеш книгата на каквато и да е цена и се опитваше да избавиш Каракс от забравените кътове на миналото, му вдъхваше странна симпатия, даже респект. Без твое знание Жулиан те наблюдаваше и изучаваше.

— Ако той някога открие кой съм и какво съм, навярно също ще реши да изгори книгата.

Жулиан говореше с онази решителна, недвусмислена яснота на лудите, освободили се от лицемерието да се придържат към една реалност, която не им приляга.

— Кое е това момче?

— Казва се Даниел. Син е на един книжар, който държи дюкян на улица „Санта Ана“; Микел често ходеше там. Момчето живее с баща си в един апартамент над книжарницата. Изгубил е майка си, когато е бил съвсем малък.

— Сякаш говориш за себе си.

— Може би. Това момче ми напомня за мен.

— Остави го на мира, Жулиан. Та той е просто дете. Едничкото му престъпление е, че ти се възхищава.

— Това не е престъпление, а наивност. Но с времето ще му мине. Може би тогава ще ми върне книгата. Когато престане да ми се възхищава и започне да ме разбира.

Минута преди развръзката на филма Жулиан стана и си отиде под покрова на сенките. Месеци наред се срещахме все така — на тъмно, в киносалони или тесни улички към полунощ. Жулиан винаги ме намираше. Усещах безмълвното му присъствие, без да го виждам, винаги нащрек. Понякога те споменаваше. Когато говореше за теб, като че ли долавях в гласа му една рядка нежност, която го смущаваше — нежност, която отдавна смятах за изгубена у него. Узнах, че се е върнал в имението на Алдая и че сега живее там, нещо средно между призрак и просяк, който обикаля сред руините на своя живот и бди над останките на Пенелопе и сина си. Това бе единственото място на тоя свят, което все още усещаше свое. Има по-лоши тъмници от думите.

Аз ходех там веднъж месечно, за да се уверя, че е добре, или че поне е жив. Прескачах полусрутената градинска стена откъм задната част на имота, която не се виждаше от улицата. Понякога заварвах Жулиан там, друг път го нямаше. Оставях му храна, пари, книги… Чаках го с часове, до мръкнало. Понякога се осмелявах да изследвам голямата стара къща. Така открих, че е унищожил надгробните плочи в криптата и е извадил саркофазите. Вече не смятах Жулиан за луд и не виждах в това оскверняване нещо чудовищно, а само една трагична логика. В случаите, когато го сварвах в имението, разговаряхме с часове, седнали край огъня. Жулиан ми призна, че се е опитал да се върне към писането, но изобщо не му се удавало. Спомняше си смътно своите книги така, сякаш са били творби на друг човек, които случайно е прочел. Страданието от опитите му да пише беше видимо. Открих, че Жулиан предава на огъня страниците, написани трескаво през времето, в което не се бяхме виждали. Веднъж, възползвайки се от отсъствието му, спасих куп листа от пепелта. В тях се говореше за теб. Жулиан ми бе казал веднъж, че едно повествование е писмо, което авторът пише на самия себе си, за да си разкаже неща, които другояче не би могъл да узнае. От известно време Жулиан се чудеше дали е изгубил разсъдъка си. Знае ли лудият, че е луд? А дали не са луди другите, които се стараят да го убедят в неговото безумие, за да опазят собствената си илюзорна реалност? Той те наблюдаваше, гледаше как растеш и се питаше кой си. Питаше се дали твоето присъствие не е чудо, опрощение, което той трябваше да заслужи, като те научи да не повтаряш грешките му. Неведнъж си задавах въпроса дали Жулиан, с онази изкривена логика на неговата вселена, не е стигнал до убеждението, че ти си се превърнал в неговия изгубен син, в една чиста страница, на която да подхване отново историята, която не можеше да съчини, но затова пък можеше да си спомни.

Годините в имението отминаваха, а животът на Жулиан ставаше все по-свързан с теб, с твоя напредък. Разправяше ми за приятелите ти, за жена на име Клара, в която си се влюбил, за баща ти — човек, към когото изпитваше уважение и възхищение, за твоя приятел Фермин и за момичето, в което му се щеше да види една друга Пенелопе — твоята Беа. Говореше за теб като за свой син. И двамата се търсехте един друг, Даниел. Искаше му се да вярва, че твоята невинност ще го избави от самия него. Бе престанал да преследва книгите си, вече нямаше желание да ги изгори и да заличи следата, която бе оставил в живота. Учеше се отново да вижда света през твоите очи, да си върне чрез теб момчето, което някога е бил. В деня, когато ти дойде у дома за пръв път, имах чувството, че вече те познавам. Престорих се на недоверчива, за да скрия страха, който ми вдъхваше. Боях се от теб, от онова, което можеше да откриеш. Боях се да слушам Жулиан и да повярвам и аз като него, че всички сме свързани с една странна верига от предопределение и случайност. Боях се, че може да позная у теб онзи Жулиан, когото бях изгубила. Знаех, че ти и твоите приятели разследвате нашето минало. Знаех, че рано или късно ще откриеш истината, но се надявах това да стане в подходящо време, когато ще можеш да проумееш значението й. Знаех, че рано или късно ти и Жулиан ще се срещнете. Това беше моята грешка. Защото още някой знаеше, някой, който предчувстваше, че с времето ти ще го отведеш до Жулиан: Фумеро.

Когато разбрах какво се случва всъщност, вече нямаше връщане назад; все пак никога не изгубих надеждата, че може да изпуснеш следата, да забравиш за нас или пък животът — твоят, не нашият — да те отнесе надалече, на безопасно място. Времето ме е научило да не губя надеждите си, но и да не им се доверявам прекалено. Надеждата е жестока и суетна, без съвест. От дълго време Фумеро е по петите ми. Ясно му е, че ще падна, рано или късно. Не бърза, затова изглежда непонятен. Живее, за да си отмъсти — на всички и на самия себе си. Без отмъщението, без яростта той просто би се изпарил. Фумеро знае, че ти и твоите приятели ще го отведете до Жулиан. Знае, че след близо петнайсет години вече не са ми останали сили или средства. С години ме е гледал как умирам и само чака мига, в който ще ми нанесе последния удар. Никога не съм се съмнявала, че ще умра от неговата ръка. Сега зная, че моментът наближава. Ще предам тези страници на баща ми със заръката да се постарае да попаднат у теб, ако с мен се случи нещо. Моля се на този Бог, който никога не пресече пътя ми, да не се наложи да ги прочетеш, но предусещам, че моята съдба — въпреки волята ми и напразните ми надежди — е да ти връча тази история. А твоята — въпреки младостта и невинността ти — е да я освободиш.

Ако четеш тези думи, този затвор от спомени, това би означавало, че вече не мога да се сбогувам с теб, както бих желала, не мога да те помоля да ни простиш, особено на Жулиан, и да се грижиш за него, когато мен няма да ме има. Зная, че не мога да те моля за нищо — освен да се спасиш. Навярно всички тези страници са успели да ме убедят, че каквото и да стане, винаги ще имам приятел в твое лице, че ти си моята единствена и истинска надежда. От всички неща, които е написал Жулиан, винаги съм чувствала най-близко до сърцето си това, че продължаваме да живеем дотогава, докато някой ни помни. Както често ми се е случвало с Жулиан, години преди да се запозная с него, чувствам, че те познавам и че ако мога да се доверя на някого, то това си ти. Спомняй си за мен, Даниел, ако ще и да е скришом в някой ъгъл. Не ме оставяй да си отида.