Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (49)

4

На Софи Каракс и през ум не й минавало, че след години отново ще види Рикардо (вече зрял мъж начело на фамилна империя, баща на две деца), нито пък че той ще се върне, за да опознае момчето, което на времето пожелал да заличи с петстотин песети.

— Може би остарявам — рекъл той вместо обяснение, — но искам да опозная това момче и да му дам онези възможности в живота, които заслужава един син от моята кръв. През всички тия години не съм се сещал за него, а сега, колкото и да е чудно, не мога да мисля за нищо друго.

Рикардо Алдая не съумявал да открие себе си в своя първороден син Хорхе. Момчето било слабо, сдържано и явно не притежавало силния дух на баща си. Всичко му липсвало — освен името. Един ден дон Рикардо се събудил в леглото на една прислужница с чувството, че тялото му остарява, че Бог е оттеглил благоволението си от него. Обзет от паника, изтичал до огледалото, както бил гол, и усетил, че огледалото го лъже. Този мъж не бил Рикардо Алдая.

Тогава пожелал отново да намери мъжа, когото времето било отнесло със себе си. От години знаел за сина на шапкаря. Посвоему не бил забравил и Софи. Дон Рикардо Алдая никога нищо не забравял. Щом почувствал, че моментът е назрял, решил да се запознае с момчето. И ето че за пръв път от петнайсет години се натъкнал на някого, който не се боял от него, който дръзвал да го предизвика и дори да му се присмее. Разпознал в сина си смелостта, мълчаливата амбиция, която разяжда човека отвътре, макар глупците да не я виждат. Бог отново му връщал младостта. Софи, едва бледа сянка на жената, която си спомнял, дори нямала сили да застане между тях. Шапкарят пък бил само един палячо, злобен и враждебен селяк, чието съучастничество Алдая смятал да купи. Решил да откъсне Жулиан от този душен свят на посредственост и нищета и да отвори пред него дверите на своя финансов рай. Да, момчето щяло да се образова в училището „Сан Габриел“, да се радва на всички привилегии на своята класа и да поеме пътя, избран за него от баща му. Дон Рикардо искал наследник, достоен за своя родител. Хорхе винаги щял да живурка под сянката на привилегиите и да крие своите провали сред комфорта на положението си. Пенелопе, прекрасната Пенелопе била жена — и следователно съкровище, а не ковчежник. Жулиан, който имал душа на поет — и следователно душа на убиец — обединявал всички необходими качества. Това било просто въпрос на време. Дон Рикардо пресмятал, че след десет години ще превърне това момче в свой образ и подобие. През цялото време, което Жулиан прекарал със семейство Алдая като един от тях (даже като избраник), на дон Рикардо никога не му хрумнало, че той не иска от него нищо освен дъщеря му. Дори за миг не му хрумнало, че Жулиан тайно го презира и че целият този фарс за него е само претекст да бъде близо до Пенелопе; да я притежава изцяло и окончателно. По това той и дон Рикардо действително си приличали.

Когато съпругата му заявила, че е заварила Жулиан и Пенелопе голи при обстоятелства, които не оставяли никакво съмнение относно станалото, цялата вселена избухнала в пламъци. Ужасът и предателството, неописуемата ярост от знанието, че най-святото му е било опетнено, че е бил надигран в собствената си игра, унизен и коварно пронизан от онзи, когото се бил научил да обожава като собствения си образ — всички тези чувства го връхлетели с такова настървение, че никой не можел да проумее колко дълбоко е уязвен. Когато лекарят, който дошъл да прегледа Пенелопе, потвърдил, че момичето е било дефлорирано и по всяка вероятност е бременно, душата на дон Рикардо Алдая се разтворила в гъстата и лепкава течност на сляпата омраза. Съзирал собствената си ръка в ръката на Жулиан — ръката, забила кинжала дълбоко в сърцето му. Тогава още не го знаел, но денят, в който наредил да заключат Пенелопе в стаята на третия етаж, бил денят, в който дон Рикардо започнал полека да умира. Всичките му действия от този ден нататък били просто агонията на неговото самоунищожение.

В сътрудничество с шапкаря, към когото се отнасял с такова презрение, уредил Жулиан да изчезне от сцената и да бъде изпратен в армията, където по заповед на Алдая смъртта му щяла да бъде обявена за инцидент. Забранил на всички — лекари, прислужници, даже членове на семейството, с изключение на самия него и жена му — да виждат Пенелопе през месеците, в които момичето останало затворено в онази стая, пропита с миризма на болест и смърт. Още по това време неговите съдружници скришом били оттеглили подкрепата си и извършвали маневри зад гърба му, за да му отнемат властта, използвайки богатството, предоставено им от самия него. Още по това време империята Алдая безмълвно се рушала, на тайни събрания и срещи из коридорите в Мадрид, в женевските банки. Жулиан, както Алдая трябвало да предвиди, бил избягал. Дълбоко в себе си тайно се гордеел с момчето, макар и да желаел смъртта му. Жулиан бил сторил същото, което щял да стори и той на негово място. Някой друг щял да плати за постъпките му.

Пенелопе Алдая родила мъртво дете на 26 септември 1919 г. Ако някой лекар можел да я прегледа, щял да каже, че бебето от няколко дни вече било в опасност и трябвало да се роди с цезарово сечение. Ако някой лекар присъствал там, навярно щял да успее да спре кръвоизлива, който отнел живота на Пенелопе, докато тя викала и драскала по заключената врата, зад която баща й плачел мълчаливо, а майка й само го гледала разтреперана. Ако някой лекар присъствал там, щял да обвини дон Рикардо Алдая в убийство, защото нямало друга дума, с която да се опише сцената между стените на онази тъмна, обляна в кръв килия. Само че там нямало никого, и когато най-сетне отворили вратата и намерили Пенелопе да лежи мъртва в локва от собствената си кръв, прегърнала едно лъскаво, пурпурно бебе, никой не могъл да отрони и дума. Двата трупа били погребани в криптата на подземието, без обред или свидетели. Чаршафите и плацентата били — хвърлени в отоплителните котли, а самата стая била запечатана с тухлена стена.

Когато Хорхе Алдая, пиян от вина и срам, разказал на Микел Молинер за станалото, последният решил да прати на Жулиан онова подписано от Пенелопе писмо, в което тя заявявала, че не го обича, молела го да я забрави и го известявала за мнимата си сватба. Микел предпочитал Жулиан да повярва в тази лъжа и да съгради отново живота си в сянката на предателството, вместо да узнае истината. Две години по-късно, когато госпожа Алдая починала, някои приписали смъртта й на проклятието, което тегнело над къщата. Синът й Хорхе обаче знаел, че я убил огънят, който я изгарял отвътре, виковете на Пенелопе и отчаяните й удари по онази врата, които неспирно ехтели в главата на майка му. По това време семейството вече било в немилост и богатството на Алдая се рушало като пясъчен замък, пометен от прилива на необуздана алчност, мъст и неизбежните превратности на историята. Секретари и счетоводители подготвили бягството в Аржентина; това било началото на нов, по-скромен бизнес. Най-важното било да се махнат надалече. Далече от призраците, които бродели, вечно бродели из коридорите на имението на Алдая.

Заминали в една ранна утрин през 1926 г. в най-дълбока анонимност; пътували под фалшиви имена на борда на онзи кораб, с който трябвало да прекосят Атлантика до пристанището на Ла Плата. Хорхе и баща му споделяли една каюта. Старият Алдая, вмирисан на болест и смърт, едва се държал на краката си. Докторите, на които не разрешил да видят Пенелопе, се бояли от него твърде много, за да му кажат истината. Той обаче знаел, че смъртта се е качила на кораба заедно с него и че тялото, което Бог започнал да му отнема малко по малко от онази сутрин, в която решил да потърси сина си Жулиан, безвъзвратно се топи. През онова дълго пътуване, докато седял на палубата и зъзнел под одеялата, загледан в безкрайната пустош на океана, знаел, че няма да доживее да види сушата. Понякога, седнал на кърмата, гледал рояка акули, който следвал като опашка кораба, откак напуснали Тенерифе. Чул един от офицерите да казва, че тази зловеща свита била нещо обичайно за трансатлантическите плавания. Хищниците се изхранвали от животинските отпадъци, които корабът изхвърлял след себе си. Дон Рикардо Алдая обаче не повярвал в това. Бил убеден, че тези демони преследват именно него. „Чакате ме“, мислел си той, съзирайки в тях истинското лице на Бога. Тъкмо тогава се обърнал към своя син Хорхе, когото тъй често бил презирал и който сега оставал едничката му надежда, и го накарал да се закълне, че ще изпълни последната му воля.

— Ще намериш Жулиан Каракс и ще го убиеш. Закълни се, че ще го сториш.

В едно ранно утро, два дена преди да пристигне в Буенос Айрес, Хорхе се събудил и видял, че койката на баща му е празна. Излязъл да го потърси на палубата; тя била пуста, окъпана в мъгла и селитра. Намерил халата на баща си, захвърлен на кърмата и все още топъл. Килватерът се губел в алена мъгла — петно върху спокойните, блестящи води, сякаш самият океан кървял. Тогава забелязал, че акулите вече не следвали кораба; тръбните им перки се виждали в далечината, където танцували в кръг. До края на пътуването никой пасажер повече не зърнал хищниците, а когато Хорхе Алдая слязъл в Буенос Айрес и митничарят го попитал дали пътува сам, той просто кимнал. От дълго време пътувал сам.