Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (7)

6

Дълбокият, безпаметен сън, както и перспективата да видя отново Клара същия следобед ме убедиха, че видението е било просто случайност. Може би този неочакван, трескав изблик на въображението бе само предзнаменование за обещания и жадуван растеж, който според всичките ни съседки щеше да ме превърне в мъж — ако не преуспял, то поне хубавец. Точно в седем, натъкмен с най-хубавите си дрехи и ухаещ на одеколон „Варон Денди“, който бях взел назаем от баща си, пристигнах в дома на дон Густаво Барсело, готов да дебютирам като домашен четец и салонна напаст. Книжарят и племенницата му споделяха разкошен апартамент на Пласа Реал. Една прислужница с униформа, боне и каменно изражение на легионер ми отвори вратата с театрален реверанс.

— Вие трябва да сте малкият господин Даниел — рече тя. — Аз съм Бернарда, на вашите услуги.

Бернарда говореше с престорено церемониален тон и силен акцент, който издаваше, че е от Касерес^[1]. Тържествено и с куп официалности тя ме поведе през разкошния дом на семейство Барсело. Апартаментът заемаше първия етаж от сградата и описваше по цялото й протежение кръг от галерии, зали и коридори, които на мен, привикналия към скромната ни семейна квартира на улица „Санта Ана“, ми се сториха като миниатюрно копие на двореца Ескориал. Виждаше се, че освен книги, старопечатни издания и всевъзможни библиографски тайни дон Густаво колекционира и статуи, картини и олтарни украшения, да не говорим за пищната фауна и флора. Вървях след Бернарда из една галерия, преливаща от изобилна растителност и тропически видове, която представляваше същинска оранжерия. Прашна златиста светлина се процеждаше през прозорците на галерията, а във въздуха се носеха провлачените тонове на едно пиано, вяли и някак беззащитни. Бернарда си проправяше път сред гъсталака, размахвайки своите ръце на пристанищен хамалин, сякаш бяха мачете. Следвах я по петите, като изучавах обстановката и отчитах присъствието на половин дузина котки и два папагала какаду с крещящо ярки цветове и енциклопедичен размер, които Барсело — както ми обясни прислужницата — бил кръстил съответно „Ортега“ и „Гасет“. Клара ме очакваше в една всекидневна от другата страна на тази гора, която гледаше към площада. Облечена в ефирна памучна рокля с тюркоазен цвят, обектът на моите неясни въжделения свиреше на пиано под бледата светлина, която се процеждаше през кръглото прозорче. Клара свиреше лошо, нямаше чувство за ритъм и бъркаше половината ноти, ала за мен нейната серенада звучеше великолепно и като я гледах така, седнала с изправен гръб пред клавиатурата, с едва доловима усмивка и сведена встрани глава, сякаш съзирах небесно видение. Тъкмо щях да се покашлям, за да обявя присъствието си, когато ароматът на „Варон Денди“ ме издаде. Клара отведнъж прекъсна своя концерт и една засрамена усмивка обагри лицето й.

— За миг те взех за чичо ми — рече тя. — Забранил ми е да свиря Момпоу^[2] — казва, че това, което правя с него, е кощунство.

Единственият Момпоу, когото познавах, бе един мършав, страдащ от газове свещеник, който ни преподаваше физика и химия в училище. Тази асоциация ми се видя гротескна, ако не и направо невероятна.

— Че защо, според мен свириш чудесно — казах.

— Как ли пък не. Чичо ми, който е изключителен меломан, даже ми нае учител по музика, само и само да се поправя. Той е млад композитор, но дава големи надежди. Казва се Адриан Нери и е учил в Париж и Виена. Трябва да те запозная с него. В момента композира една симфония, която ще бъде изсвирена за пръв път от Градския оркестър на Барселона, защото чичо му е в управителния съвет. Направо е гениален.

— Кой, чичото или племенникът?

— Не се заяждай, Даниел. Сигурна съм, че Адриан страшно ще ти допадне.

Да, ще ми допадне, както роял пада от седмия етаж, помислих си аз.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложи Клара. — Бернарда прави едни бисквити с канела, от които на човек дъхът му секва.

Закусихме като царски особи, поглъщайки всичко, което прислужницата сложи пред нас. Не познавах протокола, който се спазваше в такива случаи, и не ми беше съвсем ясно какво да правя по-нататък. Клара, която сякаш винаги успяваше да прочете мислите ми, загатна, че мога да започна да й чета „Сянката на вятъра“, когато поискам — за предпочитане от самото начало. Така, имитирайки онези помпозни гласове от националното радио, които рецитираха емблематични текстове с патриотичен уклон малко след часа на вечерните камбани, се впуснах още веднъж из текста на романа. Гласът ми, отначало малко скован, постепенно се разгърна и не след дълго забравих, че чета и отново се потопих в повествованието, откривайки в прозата каденци и обрати, леещи се като музикални мотиви, гатанки от звуци и паузи, на които не бях обърнал внимание при първото четене. Нови детайли, откъслечни образи и миражи изникваха между редовете, досущ като строежа на сграда, която се разглежда от различни ъгли. Цял час четох и пребродих пет глави, докато накрая усетих, че гърлото ми е пресъхнало, а половин дузина стенни часовници отекнаха из цялото жилище и ме подсетиха, че вече е доста късно. Затворих книгата и погледнах Клара, която спокойно ми се усмихваше.

— Напомня ми малко за „Червената къща“ — рече тя. — Само че тази история като чели не е толкова мрачна.

— Не се заблуждавай — казах. — Това е само началото. Нататък нещата се усложняват.

— Вече е време да си вървиш, нали? — попита Клара.

— Боя се, че да. Не че искам, ама…

— Ако нямаш друга работа, утре можеш да дойдеш пак — рече Клара. — Само не искам да злоупотребявам с…

— Може би в шест? — предложих аз. — Така ще имаме повече време.

Тази среща в музикалния салон на жилището на Пласа Реал бе първата от много други, които се състояха през лятото на 1945 г. и през следващите години. Моите посещения в дома на Барсело скоро станаха почти ежедневни, като изключим вторниците и четвъртъците, понеже тогава Клара взимаше уроци по музика при оня Адриан Нери. Прекарвах цели часове там и с течение на времето научих наизуст всяка стая, всеки коридор и всяко растение от гората на дон Густаво. „Сянката на вятъра“ ни стигна за две седмици, ала съвсем не бе трудно да й намерим наследници, с които да запълваме нашите часове по четене. Барсело разполагаше с приказна библиотека и — по липса на други заглавия от Жулиан Каракс — прехвърлихме десетки по-незначителни класически творби и по-известни лековати четива. Някои вечери почти не четяхме и се посвещавахме само на разговори или даже излизахме да се поразходим из площада или да отидем до катедралата. На Клара й беше особено приятно да седи и да слуша шепота на хората в заградения двор на храма и да отгатва ехото от стъпките по тесните каменни улички. Молеше ме да й описвам фасадите, хората, колите, магазините, уличните фенери и витрините, покрай които минавахме. Често ме хващаше под ръка и аз я водех из нашата лична Барселона, която само двамата с нея можехме да видим. Винаги приключвахме разходката при един млечен бар на улица „Петричол“, където си разделяхме порция сметана или чаша горещ шоколад с медени курабийки. Хората понякога ни гледаха изкосо и не един хитроват келнер я споменаваше като „по-голямата ти сестра“, ала аз не обръщах внимание на шегите и намеците. Друг път, дали от лукавство, или от някакво нездраво чувство, Клара ми правеше твърде чудати признания, които не знаех как точно да възприема. Една от любимите й теми бе за някакъв непознат, който понякога се приближавал до нея, когато била сама на улицата, и я заговарял с дрезгав глас. Този загадъчен индивид, който никога не се представял, й задавал въпроси за дон Густаво, че даже и за мен. Веднъж дори я помилвал по шията. Тези истории жестоко ме измъчваха. При друг случай Клара заяви, че помолила този предполагаем непознат за позволение да прочете с ръце чертите на лицето му. Той запазил мълчание, което тя изтълкувала като съгласие. Когато повдигнала ръцете си към лицето на непознатия, той неочаквано я възпрял, ала все пак й се удало да пипне нещо, което напомняло обработена кожа.

— Сякаш носеше маска от кожа — обясняваше тя.

— Това вече си го измисляш, Клара.

Клара как ли не се кълнеше, че говори самата истина, и аз най-сетне се предавах, измъчван от образа на оня непознат с твърде съмнително битие, комуто се нравеше да гали тази лебедова шия и кой знае още какво, докато на мен ми бе позволено само да копнея за това. Ако бях отделил време да разсъдя, щях да разбера, че моята преданост към Клара ми носи единствено страдание. Навярно заради това я обожавах още повече, заради вечната човешка глупост да се стремим към онези, които ни причиняват болка. През онова лято се боях единствено от новата учебна година, защото, тръгнех ли пак на училище, нямаше да мога да прекарвам цял ден с Клара.

Бернарда, която под суровата си външност криеше нежно майчинско сърце, в крайна сметка се привърза към мен — нали ме виждаше твърде често — и по свой начин реши да ме осинови.

— Личи си, че това момче си няма майка, вижте го само — често казваше тя на Барсело. — Горкичкото, сърцето ми се къса за него.

Бернарда бе пристигнала в Барселона малко след войната, бягайки от нищетата и от баща си, който в най-добрия случай я пердашел и наричал глупачка, грозница и пачавра, а в най-лошия я затварял в кочината, пиян, за да я опипва, докато заплачела от ужас. Едва тогава я пускал да си отиде, наричайки я тъпа и лицемерна като майка си. Барсело случайно се натъкнал на нея, докато работела на една сергия за зеленчуци на пазара Борне, и някакво интуитивно хрумване го подтикнало да й предложи работа в неговото домакинство.

— При нас ще се получи същото като в „Пигмалион“ — заявил той. — Вие ще бъдете моята Илайза, а аз ще съм вашият професор Хигинс.

Бернарда, чийто литературен апетит се насищал с църковния бюлетин, го изгледала накриво.

— Чуйте, може да съм бедна и невежа, ама съм много почтена.

Барсело не бил точно Джордж Бърнард Шоу, но макар и да не съумял да придаде на ученичката си красноречието и чара на дон Мануел Асаня^[3], благодарение на неговите усилия Бернарда все пак се шлифовала и добила маниери и реч на провинциална прислужница. Беше на двайсет и осем, ала на мен все ми се струваше, че има десет години в повече, макар да се четяха само в погледа й. Ходеше редовно на църква и обожаваше Дева Мария от Лурд чак до безумие. Всеки божи ден ходеше в базиликата „Санта Мария дел Мар“, за да чуе службата от осем часа, и се изповядваше най-малко три пъти в седмицата. Дон Густаво, според собствените му твърдения агностик (което Бернарда подозираше, че е някакво дихателно заболяване, нещо като астмата, но само за изискани господа), смяташе, че е математически невъзможно прислужницата да извършва достатъчно прегрешения, за да поддържа подобен ритъм на изповеди.

— Ама ти си такава добра душа, Бернарда — негодуваше той. — Хората, които съзират грях навсякъде, страдат от душевни и — принуждаваш ме да го кажа — чревни болести. Типичното състояние на иберийския праведник е хроничният запек.

Подобни кощунствени слова караха Бернарда да се кръсти петорно. По-късно през нощта тя казваше една допълнителна молитва за покварената душа на господин Барсело — човек с добро сърце, ала с ум, прогнил от много четене, досущ като на Санчо Панса. От дъжд на вятър се появяваха разни годеници, които я биеха, измъкваха дребните й спестявания и рано или късно я зарязваха. При всяка от тези кризи Бернарда се затваряше в стаята си в задната част на апартамента, където плачеше дни наред и се кълнеше, че ще се самоубие с отрова за мишки или ще изпие шише белина. Барсело, щом изчерпеше всичките си методи за убеждение, се уплашваше не на шега и извикваше ключар, за да отвори вратата на стаята й, а също и личния си лекар, за да даде на Бернарда конска доза успокоително. Когато клетото създание се събудеше два дена по-късно, книжарят й купуваше рози, бонбони, нова рокля и я завеждаше на кино да изгледа някой филм с Кари Грант, който според нея — след Хосе Антонио^[4] — беше най-хубавият мъж в човешката история.

— Хей, казват, че Кари Грант бил мека китка — мърмореше тя, тъпчейки се с шоколадови бонбони. — Дали е възможно?

— Дивотии — отсъждаше Барсело. — Празноглавците и глупците живеят в състояние на неувяхваща завист.

— Ама как хубаво говори господинът! Веднага се вижда, че сте били в оня университет, Шербета де.

— Сорбоната — поправяше я Барсело незлобиво.

Беше много трудно да не обичаш Бернарда. Тя ми готвеше и шиеше, без някой да я е молил за това. Кърпеше ми дрехите, поправяше ми обувките, решеше ме, подстригваше ми косата, купуваше ми витамини и паста за зъби. Даже ми подари едно медальонче със стъклен флакон, съдържащ светена вода, донесена с автобус от Лурд от една от сестрите й, която живееше в Сан Адриан дел Бесос^[5]. Понякога, докато преглеждаше внимателно косата ми за гниди й други паразити, тихичко ми говореше.

— Няма на света друга като госпожица Клара, и Бог да ме убие, ако някой ден ми дойде на ум да я критикувам, ама не е хубаво, дето се увличате така по нея, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не се тревожи, Бернарда, ние сме само приятели.

— Ами нали и аз това казвам!

За да илюстрира доводите си, Бернарда се впускаше да ми разказва някоя чута по радиото история за момче, което съвсем неуместно се влюбило в учителката си и, по силата на някаква сурова, но справедлива магия, косата и зъбите му изпадали, а лицето и ръцете му се покрили с издайнически струпеи — нещо като проказата на похотливеца.

— Сластолюбието е много лошо нещо — заключаваше Бернарда, — от мен да го знаете.

Дон Густаво, въпреки шегите, които подхвърляше за моя сметка, одобряваше моята преданост към Клара и пламенното ми вживяване в ролята на неин компаньон. Отдавах толерантността му на факта, че по всяка вероятност ме смяташе за безопасен. От време на време, уж между другото, ми правеше изкусителни предложения, за да се сдобие с романа на Каракс. Казваше ми, че е обсъдил тази тема с някои колеги от гилдията на антикварните книжари и всички били единодушни, че понастоящем едно издание на Каракс би могло да струва цяло състояние, особено във Франция. Аз винаги му отказвах и той в отговор само се усмихваше лукаво. Беше ми връчил копие от ключовете на апартамента, за да мога да влизам и да излизам, без да се тревожа дали той или Бернарда са си вкъщи, за да ми отворят. Баща ми обаче беше съвсем друго нещо. С течение на годините бе превъзмогнал вродените си задръжки да обсъжда темите, които действително го безпокояха. Едно от първите следствия от този напредък бе, че започна да изразява открито неодобрение относно връзката ми с Клара.

— Би трябвало да излизаш с приятели на твоята възраст, като Томас Агилар, дето съвсем си го забравил, пък е чудесно момче — а не с жена, която вече е на години да се задоми.

— Не е ли все едно на каква възраст сме с нея, щом сме само добри приятели?

Най-силно ме заболя от намека за Томас, защото беше самата истина. Месеци наред не бях излизал с него, а преди бяхме неразделни. Баща ми ме изгледа с укор.

— Даниел, ти нищо не знаеш за жените, а тази си играе с теб като котка с канарче.

— Ти си тоя, дето нищо не знае за жените — обидено отвръщах аз. — Още по-малко пък за Клара.

Нашите разговори по тази тема рядко отиваха по-далеч от размяна на упреци и погледи. Когато не бях на училище или при Клара, посвещавах цялото си време да помагам на баща ми в книжарницата. Подреждах склада в задното помещение, разнасях поръчки или обслужвах редовните клиенти. Баща ми се оплакваше, че не влагам в работата нито сърцето, нито ума си. Аз на свой ред отвръщах, че целият ми живот преминава в дюкяна и хич не ми е ясно от какво се оплаква. През безброй безсънни нощи си припомнях онази близост, онзи малък свят, който двамата споделяхме в годините след смъртта на майка ми, годините, посветени на писалката на Виктор Юго и месинговите локомотивчета. Припомнях си ги като години на покой и тъга, един свят, който полека се стопяваше, който бе започнал да чезне още от онова утро, когато попаднах в Гробището на забравените книги. Един ден баща ми откри, че съм подарил книгата на Каракс на Клара и много се разгневи.

— Разочарова ме, Даниел — рече той. — Когато те заведох на онова тайно място, ти обясних, че книгата, която ще избереш, е нещо специално, че ще трябва да я приемеш и да носиш отговорност за нея.

— Тогава бях на десет години, тате, и онова си беше детска игра.

Баща ми ме погледна така, сякаш го бях пробол с нож.

— А сега си на четиринайсет и не стига, че си оставаш дете, ами на всичкото отгоре си дете, което се мисли за мъж. Много неприятности ще те сполетят в тоя живот, Даниел, и то твърде скоро.

Е в ония дни ми се щеше да вярвам, че баща ми страда, задето прекарвам толкова време със семейство Барсело. Книжарят и племенницата му живееха в разкош, който баща ми не би могъл и да помирише. Мислех си, че му е неприятно майчинското отношение на прислужницата на дон Густаво към мен; навярно се чувстваше наскърбен, задето аз допускам, че е възможно някой да изпълнява ролята на майка ми. Понякога, докато крачех из задната стая, увивайки пакети или приготвяйки някоя пратка, дочувах как някой клиент се шегува с баща ми.

— Семпере, трябва да си потърсите някое добро момиче, че сега е пълно с вдовички, които ловят око и са още в разцвета си, нали ме разбирате. С една добра жена ще ви се подреди животът, приятелю, и двайсет години ще ви се смъкнат от плещите. Ех, какво ли не могат да сторят две гърди…

Баща ми никога не отвръщаше на тези намеци, ала на мен те ми изглеждаха все по-смислени. Веднъж, по време на една от вечерите ни, които се бяха превърнали в двубои от мълчания и откраднати погледи, реших да повдигна темата. Мислех си, че ако предложението дойде от мен, това би улеснило нещата. Баща ми имаше хубава външност, беше спретнат и поддържан, и аз знаех, че не една жена в квартала го гледа с добро око.

— Много ти беше лесно на теб да намериш заместница на майка си — отвърна той с горчивина. — За мен обаче не съществува такава и нямам никакъв интерес да я търся.

С течение на времето намеците на баща ми и на Бернарда, че даже и на Барсело, започнаха да ми правят впечатление. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че съм поел по път, който не води доникъде, че не мога да очаквам Клара да види у мен нещо повече от момче, с десет години по-младо от нея. Чувствах, че с всеки изминал ден ми става все по-трудно да стоя край нея, да понасям докосването на ръцете й или да я водя под ръка, когато се разхождахме. Стигна се дотам, че самата й близост се превърна в източник на едва ли не физическа болка. Това обстоятелство не убягваше на никого, най-малко пък на Клара.

— Даниел, май трябва да поговорим — казваше тя. — Мисля, че не постъпих добре с теб…

Никога не я оставях да довърши тези фрази. Излизах от стаята под някакъв предлог и побягвах. Имаше дни, в които ми се струваше, че съм се впуснал в едно невъзможно надбягване с календара. Боях се, че илюзорният свят, който бях изградил около Клара, отива към своя край. Тогава още нямах представа, че проблемите ми едва са започнали.