Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (38)

37

Цяла нощ не мигнах. Лежах на кревата със запалена лампа и се взирах в моята шикозна писалка „Монблан“, с която не бях писал от години — тя полека се бе превърнала в най-добрия чифт ръкавици, който някога е бил даван на човек без ръце. Неведнъж се изкушавах да отида до апартамента на семейство Агилар и, по липса на по-добър термин, да се предам, но след дълъг размисъл реших, че ако в ранно утро се втурна в бащиния дом на Беа, това с нищо няма да подобри ситуацията. Призори умората и объркването ми помогнаха да намеря отново пословичния си егоизъм и аз побързах да се убедя, че ще е най-добре да оставя водите да си текат; с времето щяха да отмият неприязънта.

Утрото премина със слабо оживление в книжарницата — обстоятелство, от което се възползвах, за да дремя на крак с грацията и баланса на фламинго, според описанието на баща ми. По пладне, както се бях уговорил с Фермин предната вечер, се престорих, че излизам да се поразходя, а Фермин заяви, че има час в амбулаторията, за да му свалят няколко шева. Доколкото можах да преценя, баща ми преглътна и двете лъжи. От мисълта, че го мамя системно, бях започнал да чувствам душата си окаляна; така казах и на Фермин към средата на предобеда, когато баща ми излезе да изпълни една поръчка.

— Даниел, взаимоотношенията баща-син се крепят на хиляди малки благородни лъжи. Подаръците на тримата влъхви, феята на млечните зъбчета, най-достойният печели, и прочие, и прочие. Това е просто още една лъжа. Не се чувствайте виновен.

Когато настъпи подходящият момент, излъгах отново и се отправих към дома на Нурия Монфорт, чийто допир и ухание пазех отпечатани в съкровените кътчета на паметта си. Пласа де Сан Фелипе Нери бе завзета от ято гълъби, които си почиваха на паважа. Бях очаквал да намеря Нурия Монфорт на пейката, в компанията на нейната книга, но площадът беше пуст. Пресякох паважа под бдителното око на дузина гълъби и напразно се огледах за Фермин, дегизиран като Бог знае какво — бе отказал да ми разкрие хитроумния си план. Влязох в сградата и видях, че името на Микел Молинер все още е на пощенската кутия. Зачудих се дали това да бъде първото слабо място в историята на Нурия Монфорт, което щях да й посоча. Докато се изкачвах по стълбите в сумрака, почти се надявах да не я заваря вкъщи. Никой не съчувства на един измамник както онзи, който се намира в неговото положение. Когато стигнах до площадката на четвъртия етаж, поспрях за миг, за да събера смелост и да съчиня някакво извинение, с което да оправдая визитата си. Радиото на съседката все така тътнеше от другата страна на площадката; този път предаваше една игра, в която участниците проверяваха религиозните си знания. Играта се казваше „Да си припомним“ и всеки вторник по обед държеше наелектризирана цяла Испания.

А сега, за пет точки, кажете ни, Бартоломе, в какъв облик се явява лукавият пред мъдреците от скинията в притчата за архангела и кратуната в Книгата на Иисус Навин?

а) козле,

б) продавач на делви,

в) акробат с маймуна.

Под взрива от аплодисменти, който изригна от публиката в студиото на Националното радио, застанах решително пред вратата на Нурия Монфорт и натиснах звънеца в продължение на няколко секунди. Заслушах се в ехото, което се разнесе във вътрешността на апартамента, и въздъхнах от облекчение. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и една сълза от светлина озари отвора на шпионката. Усмихнах се. Чух как ключът се превъртя в ключалката и дълбоко поех въздух.