Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (60)

2

Когато стигнах до кръстовището на улица „Балмес“ забелязах, че една кола ме следва, движейки се плътно до тротоара. Болката в главата ми бе отстъпила място на световъртеж, който ме караше да залитам и да се подпирам на стените, докато вървя. Колата спря и двама мъже слязоха от нея. Пронизителен свирещ звук бе изпълнил ушите ми, така че не чух мотора, нито пък виковете на двете фигури в черно, които ме сграбчиха от двете ми страни и припряно ме помъкнаха към колата. Стоварих се на задната седалка, замаян от чувство на гадене. Приливи ослепителна светлина ту се явяваха пред очите ми, ту изчезваха. Усетих, че колата се движи. Нечии ръце опипваха лицето, главата и ребрата ми. Когато се натъкна на ръкописа на Нурия Монфорт, скрит във вътрешния джоб на палтото ми, една от фигурите ми го отне. Опитах се да го задържа с ръце, които сякаш бяха от желе. Другият силует се надвеси над мен. Разбрах, че ми говори нещо, когато почувствах дъха му върху лицето си. Очаквах да видя как лицето на Фумеро светва пред погледа ми и да усетя острието на ножа му, опрян на гърлото ми. Две очи се взряха в моите и докато завесата на съзнанието падаше, познах беззъбата и предана усмивка на Фермин Ромеро де Торес.

Събудих се, облян в пот, която щипеше кожата ми. Две ръце ме хванаха здраво за раменете и ме настаниха върху едно походно легло, което ми се стори обградено от свещи, като на бдение. Лицето на Фермин изплува от дясната ми страна. Усмихваше се, но дори в моя делириум можех да усетя колко е разтревожен. В човека, застанал прав до него, познах дон Федерико Флавиа, часовникаря.

— Май вече идва на себе си, Фермин — каза дон Федерико. — Дали да не му приготвя малко бульон, за да живне?

— Няма да му навреди. Щом тъй и тъй сте се захванали, може и на мен да приготвите един сандвич с каквото намерите, че от тия нерви такъв апетит ми се отвори — направо не е за приказка.

Федерико елегантно се оттегли и ни остави насаме.

— Къде сме, Фермин?

— На сигурно място. Технически погледнато, намираме се в едно апартаментче в лявата част на квартал Енсанче, собственост на едни приятели на дон Федерико, комуто дължим живота си, че и повече. Злите езици биха го нарекли любовно гнезденце, но за нас то е убежище.

Опитах да се понадигна. Болката в ухото ми се бе превърнала в парещо пулсиране.

— Дали ще оглушея?

— За оглушаване не зная, но бяхте на ръба да станете дебил. Малко е оставало тоя дивак господин Агилар да направи на пух и прах сивите ви клетки.

— Не беше господин Агилар този, който ме преби. Томас беше.

— Томас? Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Сигурно сте направили нещо, за да изядете боя.

— Беа е избягала от къщи… — подхванах аз.

Фермин свъси вежди.

— Давайте нататък.

— Бременна е.

Той ме изгледа слисан. Изражението му като никога беше непроницаемо и строго.

— За Бога, Фермин, не ме гледайте така.

— А вие какво искате да направя? Да започна да раздавам пури?

Опитах се да стана, но болката и ръцете на Фермин ми попречиха.

— Трябва да я намеря, Фермин.

— Я по-добре мирувайте. Не сте в състояние да ходите където и да е. Кажете ми къде е момичето и аз ще отида да я прибера.

— Не зная къде е.

— Ще трябва да ви помоля да бъдете малко по-конкретен.

Дон Федерико се появи на вратата с димяща чаша бульон и топло ми се усмихна.

— Как се чувстваш, Даниел?

— Благодаря, много по-добре, дон Федерико.

— Вземи с бульона две от тези хапчета.

Той хвърли бегъл поглед към Фермин, който кимна.

— Те са против болката.

Глътнах хапчетата и изсърбах бульона, който имаше вкус на шери. Дон Федерико, цар на дискретността, излезе от стаята и затвори вратата. Именно тогава забелязах, че Фермин държи в скута си ръкописа на Нурия Монфорт. Часовникът, който тиктакаше на нощното шкафче, показваше един часа — по обед, предположих.

— Още ли вали сняг?

— Малко е да се каже, че вали сняг. Това е снежна версия на всемирния потоп.

— Прочетохте ли го вече? — попитах.

Фермин само кимна.

— Трябва да намеря Беа, преди да е станало твърде късно. Струва ми се, че зная къде е.

Седнах на леглото, като отблъснах ръцете на Фермин. Огледах се наоколо. Стените се полюляваха като водорасли на дъното на езеро. Таванът едва забележимо се отдалечаваше. Почти нямах сили да се държа изправен. Фермин без никакво усилие ме положи обратно на леглото.

— Никъде няма да ходите, Даниел.

— Какви бяха тези хапчета?

— Илачът на Морфей. Сега ще заспите като пън.

— Не, сега не бива…

Продължих да мънкам нещо, докато клепачите ми се затвориха и сякаш целият свят се срути. Пропаднах в сън, черен и празен като тунел. Сънят на виновните.

Здрачът вече се спускаше, когато надгробната плоча на тази летаргия се вдигна. Отворих очи и видях тъмна стая, над която бдяха две уморени свещи, примигващи на нощното шкафче. Фермин, грохнал в креслото в ъгъла, хъркаше със силата на човек, три пъти по-едър от него. В нозете му лежаха страниците от ръкописа на Нурия Монфорт, разпилени като сълзи. Болката в главата ми бе отслабнала до бавно, топло пулсиране. Промъкнах се предпазливо до вратата на стаята, а оттам излязох в неголям хол с балкон и врата, която явно водеше към стълбището. Палтото и обущата ми лежаха на един стол. През прозореца проникваше пурпурна светлина, нашарена с дъгоцветни отблясъци. Отидох до балкона и видях, че навън още вали сняг. Покривите на половин Барселона бяха изпъстрени с бяло и алено. В далечината кулите на Индустриалния колеж стърчаха като игли сред мъглата, уловила последното слънчево дихание. Прозорецът бе покрит със скреж. Допрях показалеца си до стъклото и написах:

Отивам да намеря Беа.

Не ме следвайте. Скоро ще се върна.

Бях се събудил, обзет от увереност, сякаш някой непознат ми бе прошепнал истината насън. Излязох на площадката и се втурнах по стълбите, а оттам — навън. Улица „Уржел“ се бе превърнала в река от ослепително бял пясък, от която изникваха улични лампи и дървета като мачти в гъстата мъгла. Вятърът сякаш плюеше облаци от сняг. Закрачих към най-близката спирка на метрото при поликлиниката и потънах в пълните с пара и оскъдна топлина тунели. Цели орди барселонци, свикнали да взимат снега за чудо, коментираха странностите на времето. Следобедните вестници бяха изнесли новината на първа страница със снимка на заснежените Лас Рамблас и фонтана на Каналетас, от който сякаш кървяха ледени висулки като сталактити. „Снеговалежът на века“ — гърмяха заглавията. Стоварих се на една пейка на перона и вдъхнах оня аромат на тунели и сажди, който носи със себе си тътенът на невидимите влакове. От другата страна на линиите, на един плакат, рекламиращ прелестите на увеселителния парк Тибидабо, се виждаше синият трамвай, осветен като улична атракция, а зад него личаха очертанията на имението на Алдая. Зачудих се дали Беа, изгубена в онази, другата Барселона, която принадлежеше на неудачниците, не бе видяла същото изображение и не бе осъзнала, че няма къде другаде да отиде.