Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (50)

5

Десет години след дебаркирането си в Буенос Айрес, Хорхе Алдая — или човешката останка, в която се бил превърнал — се завърнал в Барселона. Нещастията, които били почнали да разяждат фамилията Алдая в стария свят, в Аржентина само се умножили. Там Хорхе трябвало сам да се изправи лице в лице със света и с предсмъртния завет на Рикардо Алдая, а това била битка, за която не разполагал нито с оръжията, нито с увереността на баща си. Пристигнал в Буенос Айрес с празно сърце и душа, разкъсвана от угризения. Америка — казвал впоследствие вместо извинение или епитафия — е мираж, земя на хищници и лешояди; а той бил закърмен с привилегиите и лекомислените глезотии на старата Европа, на тоя труп, който продължавал да съществува по инерция. Само за няколко години изгубил всичко, като се почне с репутацията и се свърши със златния часовник, подарен от баща му по случай първото причастие. Благодарение на часовника успял да си купи обратен билет. Мъжът, завръщащ се в Испания, бил почти просяк, вързоп от горчивина и провал, запазил само спомена за онова, което чувствал, че му било отнето, и омразата към онзи, когото винял за разрухата си: Жулиан Каракс.

Обещанието, което дал на баща си, още изгаряло мислите му. Щом пристигнал в родния си град, веднага надушил дирята на Жулиан — но само за да открие, че и Каракс, досущ като него, явно е изчезнал от Барселона. Градът също не бил онзи, който напуснал преди десет години. Именно тогава съдбата, с типичната си щедра и добре премерена случайност, изпречила на пътя му един стар персонаж от неговата младост. След забележителна кариера в изправителните заведения и държавните затвори, Франсиско Хавиер Фумеро бил влязъл в армията и достигнал чин лейтенант. Мнозина му предвещавали бъдеще на генерал, но един мътен скандал, който така и не се изяснил напълно, станал причина за изгонването му от армията. Още тогава репутацията му надминавала ранга и властта му. Много неща се говорели за него, но преди всичко вдъхвал страх. Франсиско Хавиер Фумеро, онова плахо и объркано момче, което някога събирало окапалата шума в двора на училището „Сан Габриел“, сега бил убиец. Според мълвата ликвидирал печално известни лица за пари, а политически фигури очиствал по поръчка на разни злодеи. Говорело се, че той е самата смърт в човешки образ.

Алдая и Фумеро незабавно се познали през изпаренията в кафене „Новедадес“. Алдая бил болен, поразен от някаква странна треска, за която винял насекомите на южноамериканската селва. „Там даже и комарите са едни копелета“ — оплаквал се той. Фумеро го слушал със смесица от захлас и отвращение. Лично той изпитвал уважение към комарите и към насекомите изобщо. Възхищавал се на тяхната дисциплина, издръжливост и организация. Нямало при тях лентяйство, непочтителност, содомия или израждане на расата. Любимите му видове били паякообразните с тяхното рядко умение да изтъкат капан, в който с безкрайно търпение да чакат своята плячка, знаейки, че тя рано или късно ще падне в него, от глупост или от нехайство. Според Фумеро човешкото общество можело много неща да научи от насекомите. Алдая например бил явен случай на морален и физически упадък. Бил видимо остарял и изглеждал занемарен, без мускулен тонус. Фумеро не можел да понася хора без мускулен тонус. Направо му се гадело от тях.

— Хавиер, чувствам се ужасно — примолил му се Алдая. — Ще можеш ли да ми дадеш едно рамо за няколко дена?

Заинтригуван, Фумеро решил да заведе Хорхе Алдая в своя дом. Фумеро живеел в един мрачен апартамент на улица „Кадена“ в квартала Равал, в компанията на безброй насекоми, които складирал в аптекарски шишета, и на половин дузина книги. Той ненавиждал книгите толкова, колкото обожавал насекомите, но това не били какви да са книги, а романите на Жулиан Каракс, издадени от Кабестани. В отсрещния апартамент живеели две проститутки — майка и дъщеря, които се оставяли да бъдат щипани и горени с пури, когато клиентелата била слаба, най-вече в края на месеца. Фумеро им платил, за да се грижат за Алдая, докато той самият ходел на работа. Нямал никакво желание да го види как умира. Все още не.

Франсиско Хавиер Фумеро бил постъпил в Криминалния отряд, където винаги имало работа за квалифициран персонал, способен да посрещне най-неприятните ситуации — ситуации, които трябва да се разрешават дискретно, тъй че почтените люде да продължават да си живеят сред илюзии. Нещо в този дух му казал лейтенант Дуран, човек склонен към дълбокомислени изказвания, под чието командване Фумеро постъпил в полицейския корпус.

— Да бъдеш полицай не е работа, а мисия — обичал да твърди Дуран. — Испания се нуждае от повече ташаци и по-малко празни приказки.

За нещастие лейтенант Дуран скоро се простил с живота при един драматичен инцидент, станал по време на полицейски набег в квартала Ла Барселонета.

В бъркотията на една схватка с група анархисти Дуран паднал от някаква капандура на петия етаж и вътрешностите му се пръснали като кървави цветя по паважа. Всички били единодушни, че Испания е загубила велик мъж, национален герой с ясна визия за бъдещето, човек на мисълта, който същевременно не се боял от действието. Фумеро гордо заел поста му, знаейки, че е постъпил добре, като го е блъснал, защото Дуран бил вече стар за тая работа. Фумеро се гнусял от старите хора, както и от сакатите, циганите и обратните, независимо дали имали добър мускулен тонус, или не. Понякога Бог правел грешки и дълг на всеки честен мъж било да поправя тези малки недостатъци и да поддържа света в приличен вид.

Няколко седмици след срещата в кафене „Новедадес“ през март 1932 г., Хорхе Алдая се почувствал по-добре и започнал да откровеничи с Фумеро. Помолил го да му прости за начина, по който се отнасял към него в юношеските им години, и със сълзи на очи му разказал цялата си история, без нищо да пропусне. Фумеро го слушал мълчаливо, кимал и попивал всичко, като същевременно се чудел дали да убие Алдая незабавно, още в същия миг, или да изчака. Чудел се дали някогашният му съученик е толкова слаб, че острието на ножа да изтръгне само една вяла агония от зловонната му плът, омекнала от продължителна леност. Решил все пак да отложи вивисекцията. Историята го заинтригувала, особено доколкото касаела Жулиан Каракс.

Знаел от информацията, която успял да получи от фирма „Кабестани“, че Каракс живее в Париж, но Париж е твърде голям град и явно никой от издателството не знаел точния адрес. Никой освен една жена на име Монфорт, която отказвала да го оповести. Фумеро я проследил два-три пъти, когато си тръгвала от издателството, без тя да го забележи. Даже пътувал в един трамвай на половин метър от нея. Жените никога не му обръщали внимание, а ако все пак го забележели, обръщали поглед на другата страна, преструвайки се, че не са го видели. Една нощ, след като я проследил чак до портала на дома й на Пласа де Сан Фелипе Нери, Фумеро се прибрал вкъщи и яростно мастурбирал, докато си представял как забива ножа си в тялото на тази жена, сантиметър по сантиметър, бавно и методично, гледайки я право в очите. Може би тогава щяла да благоволи да му даде адреса на Каракс и да се отнася към него с уважението, дължимо на един полицейски служител.

Жулиан Каракс бил единственият човек, когото Фумеро се опитал да убие и не сполучил. Може би защото бил и първият, а всичко се учи с времето. Когато отново чул това име, се усмихнал по начина, с който здравата стряскал своите съседки, проститутките: без да мига, облизвайки бавно горната си устна. Още си спомнял как Каракс целувал Пенелопе Алдая в имението на Авенида дел Тибидабо. Неговата Пенелопе. Та любовта на Фумеро била чиста, истинска любов, като ония, дето могат да се видят на кино — така си мислел той. Фумеро бил голям любител на филмите и ходел на кино поне два пъти седмично. Именно в един киносалон той проумял, че Пенелопе е била любовта на живота му. Останалите, особено майка му, били най-обикновени курви. Докато слушал последните откъслеци от историята на Алдая, решил, че в края на краищата няма да го убие. Всъщност радвал се, че съдбата пак ги е събрала. Видял една сцена, съвсем като във филмите, които му доставяли такава наслада: Алдая щял да му поднесе останалите на тепсия. Рано или късно, всички щели да се оплетат в неговата мрежа.