Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (52)

7

Жулиан Каракс прекоси френската граница няколко дни преди избухването на Гражданската война. Първото и единствено издание на „Сянката на вятъра“ бе излязло от печатницата две седмици преди това, за да се присъедини и то към сивата анонимност и невидимост на своите предшественици. По това време Микел вече почти не бе в състояние да работи и въпреки че седеше пред пишещата машина по два-три часа на ден, слабостта и треската едва му позволяваха да напише някоя и друга дума. Бе изгубил някои от редовните си рубрики заради пропуснати срокове. Други вестници пък не се осмеляваха да публикуват статиите му, след като бяха получили анонимни заплахи. Оставаше му само една ежедневна колона в „Барселонски ежедневник“, която списваше под името „Адриан Малтес“. Призракът на войната вече се усещаше във въздуха. Страната вонеше на страх. Останал без занимание и твърде слаб, за да се оплаква, Микел често слизаше на площада или се разхождаше до Авенида де ла Катедрал, като винаги носеше със себе си една от книгите на Жулиан, сякаш бе някакъв амулет. Последния път, когато лекарят го претегли, той нямаше и шейсет килограма. Слушахме по радиото новините за размириците в Мароко и малко по-късно един колега на Микел от вестника се отби да ни каже, че Кансинос, главният редактор, бил убит с изстрел в тила пред кафене „Каналетас“ два часа преди това. Никой не смеел да вдигне трупа, който все още лежал там и обагрял тротоара с паяжина от кръв.

Кратките, но наситени дни на първоначалния терор не закъсняха. Войските на генерал Годед^[1] навлязоха по Диагонал и Пасео де Грасия към центъра, където започнаха престрелките. Беше неделя и много от жителите на града бяха излезли навън, мислейки, че ще прекарат деня в някоя закусвалня покрай пътя за Лас Планас. Все пак, до най-черните дни на войната в Барселона ни оставаха още две години. Малко след началото на схватката войските на генерал Годед се предадоха, благодарение на някакво чудо или на лоша комуникация между командирите. Правителството на Люис Компанис като че ли си възвърна контрола, но едва през следващите седмици щеше да се изясни какво е станало всъщност.

Барселона бе преминала в ръцете на анархистките синдикати. След тридневни размирици и улични сражения, най-сетне се разнесе слух, че четиримата бунтовнически генерали са били екзекутирани в крепостта Монжуик, малко след като се предали. Един приятел на Микел, британски журналист, който присъствал на екзекуцията, каза, че отрядът за разстрел се състоял от седем души, но в последния момент цели дузини опълченци се присъединили към забавата. Когато открили огън, телата били така надупчени с куршуми, че рухнали в неузнаваема маса и трябвало да ги нахвърлят в ковчезите в почти течно състояние. Някои искаха да вярват, че това е краят на конфликта, че фашистките войски никога няма да стигнат до Барселона и че въстанието ще бъде потушено мимоходом. Оказа се, че това е едва аперитивът.

Научихме, че Жулиан е в Барселона, в деня, когато Годед се предаде. Тогава получихме писмо от Ирен Марсо, в което тя ни съобщаваше, че Жулиан е убил Хорхе Алдая в дуел, състоял се на гробището Пер Лашез. Дори още преди Алдая да издъхне, едно анонимно обаждане алармирало полицията за станалото. Наложило се Жулиан незабавно да избяга от Париж, преследван от полицията, която го издирвала за убийство. Нямахме никакво съмнение чие е било обаждането. Трескаво чакахме да получим вест от Жулиан, за да го предупредим за дебнещата опасност и да го предпазим от един капан, още по-лош от онзи, който му готвеше Фумеро: узнаването на истината. Три дена по-късно от Жулиан все още нямаше ни вест, ни кост. Микел не искаше да сподели с мен тревогата си, но аз отлично знаех какво си мисли. Жулиан се бе върнал заради Пенелопе, не заради нас.

— Какво ще стане, когато той научи истината? — питах аз.

— Ще се погрижим да не я научи — отговаряше ми Микел.

Жулиан най-напред щеше да установи, че фамилията Алдая е изчезнала безследно. Нямаше да намери много места, откъдето да започне търсенето на Пенелопе. Направихме списък на тези места и се впуснахме в нашата експедиция. Огромната къща на Авенида дел Тибидабо бе просто изоставен имот, изолиран зад вериги и воали от бръшлян. Цветарят, който продаваше букети от рози и карамфили на отсрещния ъгъл, каза, че си спомня само за един човек, наближил къщата в последно време, но той бил възрастен мъж, почти старец, и леко накуцвал.

— Да ви кажа честно, много беше заядлив. Опитах се да му продам един карамфил за бутониерата, а той ме прати по дяволите — сега е война, рече, не е време за цветя.

Цветарят не беше виждал други хора да обикалят там. Микел купи от него няколко повехнали рози и за всеки случай му даде телефонния номер на редакцията на „Барселонски ежедневник“. Там човекът можеше да остави съобщение, ако случайно зърнеше край къщата някого, който да отговаря на описанието на Каракс. Следващата ни спирка беше „Сан Габриел“, където Микел отново срещна Фернандо Рамос, стария си училищен другар.

Фернандо сега преподаваше латински и гръцки и бе ръкоположен за свещеник. Когато видя Микел в такова крехко здраве, много се обезсърчи. Каза ни, че Жулиан не се е отбивал при него, но обеща, че ако това се случи, ще ни съобщи и ще се опита да го задържи. Фумеро го посетил преди нас, призна ни Фернандо с боязън. Сега се представял като инспектор Фумеро и му казал, че по време на война ще направи добре, ако си отваря очите на четири.

— Заяви, че сума хора ще умрат съвсем скоро, а униформата, била тя на свещеник или на войник, няма да спре куршумите…

Фернандо Рамос призна, че не станало ясно към кое звено или групировка принадлежи Фумеро, а и той не дръзнал да го пита. Невъзможно ми е да ти опиша онези първи дни на войната в Барселона, Даниел. Въздухът сякаш бе отровен от страх и омраза. Всички се гледаха подозрително, а улиците бяха пропити от една тишина, от която чак ти се свиваше стомахът. Всеки ден, всеки час се разнасяха нови слухове и интриги. Спомням си една нощ, в която Микел и аз вървяхме по Лас Рамблас на път към къщи. Улиците бяха пусти, не се виждаше жива душа. Микел гледаше фасадите, бегло зърнатите лица зад спуснатите кепенци, които дебнеха сенките на улицата, и каза, че усеща как се точат ножовете зад тия стени.

На следващия ден отидохме до шапкарница „Фортуни“, макар че не хранехме особени надежди да намерим Жулиан там. Един от съседите ни каза, че шапкарят бил ужасен от сблъсъците през последните дни и си стоял заключен в дюкяна си. Колкото и да тропахме, не пожела да ни отвори. Същия следобед едва на една пресечка оттам се бе разразила престрелка и по паважа на Ронда де Сан Антонио още се виждаха пресни локви кръв. Имаше и един конски труп, изоставен на произвола на уличните кучета, които ръфаха надупчения му корем, докато няколко дечурлига наблюдаваха тази сцена и ги замеряха с камъни. Успяхме да зърнем само изплашеното лице на шапкаря през решетката на вратата. Казахме му, че търсим неговия син Жулиан. Шапкарят отговори, че синът му е мъртъв и че ако не побързаме да се махнем оттам, щял да извика полиция. Тръгнахме си обезсърчени.

Дни наред обикаляхме кафенета и магазини и разпитвахме за Жулиан. Търсехме сведения в хотели и пансиони, по разни гари, в банки, където би могъл да отиде, за да смени пари… Никой обаче не помнеше да е видял човек, който да отговаря на неговото описание. Бояхме се, че може вече да е попаднал в лапите на Фумеро. Микел успя да накара един от колегите си журналисти, който имаше връзки в Дирекция на полицията, да провери дали Жулиан се е озовал в затвора. Нямаше признаци да се е случило подобно нещо. Бяха изминали две седмици, а Жулиан сякаш бе потънал вдън земя.

Микел почти не спеше, очаквайки да получи някаква вест от приятеля си. Една вечер съпругът ми се върна от обичайната си следобедна разходка, като носеше не друго, а бутилка портвайн. Подарили му я в редакцията на вестника, каза той, защото заместник-редакторът му съобщил, че вече не могат да публикуват неговата рубрика.

— Разбирам ги — не искат неприятности.

— И какво ще правиш сега?

— Като начало смятам да се напия.

Микел изпи едва половин чаша, но аз изпразних почти цялата бутилка на празен стомах, без дори да забележа. Някъде към полунощ ме налегна непреодолима дрямка и се стоварих на канапето. Сънувах, че Микел ме целува по челото и ме завива с една пелерина. Когато се събудих, усетих в главата ужасна пронизваща болка, в която разпознах прелюдията към свиреп махмурлук. Тръгнах да търся Микел, за да прокълна часа, в който му бе хрумнала бляскавата идея да ме напие, но осъзнах, че съм сама в апартамента. Отидох до бюрото и видях върху пишещата машина една бележка, в която той ме молеше да не се тревожа и да го чакам там. Отивал да търси Жулиан и скоро щял да го доведе у дома. Накрая казваше, че ме обича. Бележката изпадна от ръцете ми. Чак тогава забелязах, че преди да излезе, Микел е махнал своите вещи от бюрото, сякаш не възнамеряваше да го използва занапред. Разбрах, че никога вече няма да го видя.