Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (47)

2

Когато се върнах в Барселона, изчаках да мине известно време, преди да посетя Микел Молинер. Трябваше да избия мисълта за Жулиан от главата си и си давах сметка, че ако Микел започне да ме разпитва за него, няма да зная какво да кажа. Когато се видяхме отново, не беше нужно да казвам каквото и да било. Микел само ме погледна в очите и кимна. Стори ми се отслабнал в сравнение с преди и болезнено блед; приписах това на прекомерната работа, с която се наказваше. Призна ми, че е притиснат от финансови затруднения. Бе похарчил почти цялото си наследство за своите филантропични каузи и сега адвокатите на братята му се опитваха да го изгонят от имението, като твърдяха, че според една клауза от завещанието на стария Молинер Микел можел да използва този имот само и ако го поддържа в добро състояние и може да докаже, че разполага с нужните средства за поддръжката му. В противен случай имението на „Пуертафериса“ щяло да премине под попечителството на другите му братя.

— Дори и преди смъртта си баща ми усещаше, че ще похарча парите му за всичко онова, което той така ненавиждаше в живота си — до последното сентимо.

Доходите му като преводач и завеждащ вестникарски рубрики далеч не можеха да му позволят да поддържа такова жилище.

— Да печелиш пари не е трудно само по себе си — оплакваше се той. — Трудното е да печелиш, като правиш нещо, на което си струва да посветиш живота си.

Подозирах, че тайно е започнал да пие. Понякога му трепереха ръцете. Всяка неделя му ходех на гости и го карах да поизлезе с мен и да се откъсне от своята работна маса и от енциклопедиите си. Знаех, че за него е мъчително да ме вижда. Държеше се така, сякаш не помнеше, че ми е направил предложение за женитба, което бях отхвърлила, но понякога го улавях да ме гледа със смесица от копнеж и покруса. Едничкото ми извинение, че го подлагах на такава жестокост, бе чисто егоистично: единствено Микел знаеше истината за Жулиан и Пенелопе Алдая.

През онези месеци, които прекарах далеч от Жулиан, Пенелопе Алдая се превърна в призрак, който открадна съня ми и обсеби мислите ми. Още си спомнях какво разочарование се изписа на лицето на Ирен Марсо, когато разбра, че не аз съм жената, която Жулиан очакваше. В коварното си отсъствие Пенелопе Алдая бе прекалено могъщ враг за мен. Понеже бе невидима, представях си я съвършена — като светлина, в чиято сянка аз, недостойна, вулгарна и осезаема, просто се губех. Никога не бях допускала, че е възможно да мразя толкова силно — и против волята си — някого, когото даже не познавах и не бях виждала и един-единствен път. Навярно съм мислела, че ако се срещнем лице в лице и се уверя, че е от плът и кръв, обаянието й ще изгуби силата си и Жулиан отново ще бъде свободен — а и аз с него. Искаше ми се да вярвам, че това е въпрос на време и търпение. Рано или късно Микел щеше да ми каже истината. И истината щеше да ме направи свободна.

Един ден, докато се разхождахме в двора на катедралата, Микел отново загатна за интереса си към мен. Погледнах го и видях един самотен човек, лишен от надежда. Знаех какво правя, когато го заведох у дома и се оставих да ме прелъсти. Знаех, че го мамя, и че той също знае това, но просто си няма нищо друго на тоя свят. Така станахме любовници — от отчаяние. Виждах в очите му онова, което бих желала да видя в очите на Жулиан. Чувствах, че като му се отдавам, си отмъщавам на Жулиан, на Пенелопе и на всичко онова, което ми бе отказано. Микел, който се бе поболял от желание и самота, знаеше, че нашата любов е един фарс, но въпреки това не можеше да ме остави да си ида. С всеки изминал ден пиеше все повече и често почти не бе в състояние да ме люби. Тогава се шегуваше горчиво, че все пак сме се превърнали в образцова съпружеска двойка, и то за рекордно време. Наранявахме се взаимно от злоба и малодушие. Една нощ, почти година след завръщането ми от Париж, го помолих да ми каже истината за Пенелопе. Микел беше пил и направо освирепя, никога не го бях виждала такъв. В яростта си ме обсипа с обиди, обвини ме, че изобщо не съм го обичала, че съм най-обикновена курва. Съдра дрехите ми и когато пожела да ме насили, аз легнах и му предложих тялото си без съпротива, плачейки мълчаливо. Тогава Микел просто рухна и ме замоли да му простя. Как ми се щеше да мога да обичам него, а не Жулиан, да мога да избера него. Ала не можех. Прегърнахме се в мрака и аз го помолих да ми прости за цялата болка, която му бях причинила. Тогава ми каза, че щом толкова силно искам това, ще ми разкаже истината за Пенелопе Алдая. Дори и тук сгреших.

В онзи неделен ден през 1919 г., когато отишъл на гарата, за да връчи билета до Париж на своя приятел Жулиан и да се сбогува с него, Микел Молинер вече знаел, че Пенелопе няма да отиде на срещата. Знаел, че два дена преди това, когато дон Рикардо Алдая се върнал от Мадрид, неговата съпруга му признала, че изненадала Жулиан и дъщеря им Пенелопе в стаята на бавачката Хасинта. Предния ден Хорхе Алдая бил разкрил станалото пред Микел, като го накарал да се закълне, че никога няма да го разкаже на никого. Хорхе разправил как при тази вест дон Рикардо изпаднал в ярост и, крещейки като луд, хукнал към стаята на Пенелопе; тя, щом чула виковете на баща си, се заключила отвътре, като плачела от ужас. Дон Рикардо изкъртил вратата с ритници и намерил дъщеря си на колене, разтреперана и молеща за прошка. Той й ударил такава плесница, че я повалил на пода. Дори Хорхе не бил в състояние да повтори думите, които дон Рикардо изрекъл в безумния си гняв. Всички членове на семейството, а също и слугите чакали долу, силно изплашени и без да знаят какво да правят. Хорхе се скрил в стаята си на тъмно, но дори и там достигали виковете на баща му. Хасинта била уволнена още същия ден. Дон Рикардо дори не благоволил да я види. Наредил на слугите да я изхвърлят от къщата и ги заплашил, че ще ги сполети подобна участ, ако някой от тях отново влезе във връзка с нея.

Когато дон Рикардо слязъл в библиотеката, вече било полунощ. Бил оставил Пенелопе заключена в стаята, която доскоро била на Хасинта, и категорично забранил на всички да ходят при нея — както на прислугата, така и на членовете на семейството. От стаята си Хорхе чувал как родителите му разговарят на долния етаж. Докторът дошъл призори. Госпожа Алдая го завела в спалнята, където държали Пенелопе под ключ, и чакала на вратата, докато лекарят преглеждал дъщеря й. На излизане той само кимнал и прибрал хонорара си. Хорхе чул как дон Рикардо му казал, че ако разправи на някого видяното, той лично щял да се погрижи да съсипе репутацията му, тъй че никога вече да не може да практикува медицина. Дори Хорхе съзнавал какво означава това.

Хорхе признал, че е много разтревожен за Пенелопе и Жулиан. Никога не бил виждал баща си така обезумял от гняв. Дори взимайки под внимание простъпката, извършена от влюбените, не проумявал размерите на тази ярост. Трябва да има и нещо друго тук, казвал си, нещо друго. Дон Рикардо вече бил дал нареждания Жулиан да бъде изключен от училището „Сан Габриел“ и влязъл във връзка с баща му, шапкаря, за да пратят незабавно момчето в армията. Когато чул всичко това, Микел решил, че не може да каже истината на Жулиан. Ако му разкриел, че дон Рикардо Алдая държи Пенелопе под ключ и че тя вероятно носи в утробата си детето на Жулиан, той никога нямало да хване онзи влак за Париж. Микел обаче знаел, че ако приятелят му остане в Барселона, това ще бъде краят му. Ето защо решил да го заблуди и да го остави да замине за Париж, без да знае какво се е случило; щял да го накара да мисли, че Пенелопе ще се присъедини към него рано или късно. Когато се сбогувал, с Жулиан на гарата за Франция, дори Микел искал да вярва, че не всичко е загубено.

Няколко дена по-късно се разбрало, че Жулиан е изчезнал, и тогава настанал същински ад. Дон Рикардо Алдая бълвал огън и жупел. Пратил половината полицейски отдел да търси беглеца, но безуспешно. Тогава обвинил шапкаря, че е саботирал плана, за който двамата се били споразумели, и го заплашил с пълно разорение. Шапкарят, който изобщо не разбирал какво става, на свой ред обвинил съпругата си Софи, че е подготвила бягството на тоя негов безчестен син, и заплашил да я изхвърли завинаги на улицата. На никого и през ум не му минало, че Микел Молинер е замислил всичко — на никого освен на Хорхе Алдая, който отишъл да го види две седмици по-късно. Вече не излъчвал страха и безпокойството, които го мъчели преди дни. Това бил друг Хорхе Алдая — възрастен и лишен от невинност. Каквато и да била тайната, която се криела зад гнева на дон Рикардо, Хорхе я бил узнал. Мотивът за посещението му бил съвършено ясен: знаел, че именно Микел е помогнал на Жулиан да избяга. Казал му, че с приятелството им е свършено, че не иска да го вижда повече и даже заплашил, че ще го убие, ако разкаже на някого онова, което Хорхе му бил разкрил преди две седмици.

Няколко седмици по-късно Микел получил писмо с фалшиво име, пратено от Париж според уговорката. В него Жулиан му пращал адреса си, казвал, че е добре и тъгува за него, и разпитвал за майка си и Пенелопе. Прилагал и едно писмо, адресирано до Пенелопе, което Микел трябвало да пусне от Барселона — първото от безброй писма, които тя никога нямало да прочете. Микел благоразумно изчакал да минат няколко месеца. Пишел на Жулиан веднъж седмично, като споменавал само онова, което му се струвало подходящо, сиреч почти нищо. Жулиан на свой ред му говорел за Париж, за трудностите, които произлезли от всичко това, за своята самота и отчаяние. Микел му изпращал пари, книги и приятелска подкрепа. Във всяко свое писмо Жулиан прилагал и друго, предназначено за Пенелопе. Микел й ги пращал от различни пощенски станции, макар и да знаел, че е безполезно. В писмата си Жулиан неспирно разпитвал за нея, но Микел не можел да му разкаже нищо. Знаел от Хасинта, че Пенелопе не е излизала от къщата на Авенида дел Тибидабо, откак баща й я заключил в стаята на третия етаж.

Една нощ Хорхе Алдая го причакал в тъмното на две пресечки от дома му. „Дошъл си да ме убиеш ли?“ — попитал Микел. Хорхе заявил, че е дошъл да направи една услуга на него и на приятеля му Жулиан. Връчил му едно писмо и го посъветвал да се погрижи то да стигне до Жулиан, където и да се криел. „За доброто на всички“ — отсякъл Хорхе. Пликът съдържал лист хартия, изписан собственоръчно от Пенелопе Алдая.

Скъпи Жулиан,

Пиша ти това, за да те известя за предстоящата си сватба и да те помоля да не ми пишеш повече, да ме забравиш и да изградиш живота си отново. Не ти се сърдя за нищо, но няма да съм искрена, ако не ти призная, че никога не съм те обичала и никога не бих могла да те обикна. Желая ти всичко най-хубаво, където и да се намираш.

Пенелопе

Микел прочел и препрочел това писмо хиляди пъти. Почеркът несъмнено бил на Пенелопе, но той дори за миг не повярвал, че тя е написала тези редове по своя воля. „… Където и да се намираш“. Пенелопе отлично знаела къде е Жулиан: в Париж, където я очаквал. Ако се преструвала, че не знае местонахождението му, то очевидно било, за да го предпази — така разсъждавал Микел. По същата причина той не проумявал какво би могло да я накара да напише такова писмо. С какво друго можел да я заплаши дон Рикардо, който и без това месеци наред я държал заключена в онази стая като затворничка? Та Пенелопе по-добре от всеки друг знаела, че това писмо щяло да се забие като напоен с отрова кинжал в сърцето на Жулиан: момче на деветнайсет години, изгубено в далечен и враждебен град, изоставено от всички, оцеляващо само благодарение на напразните си надежди, че някога ще я види отново. От какво искала да го предпази тя, като го отблъсквала така решително? След дълъг размисъл Микел решил да не изпраща писмото — не и преди да е разбрал какъв мотив се крие зад него. Без основателна причина нямало да е неговата ръка онази, която щяла да забие кинжала в душата на приятеля му.

Няколко дни по-късно научил, че дон Рикардо Алдая, комуто додянало да вижда Хасинта Коронадо, застанала като часовой пред вратите на дома му и молеща да получи сведения за Пенелопе, използвал многобройните си връзки, за да изпрати бавачката на дъщеря си в лудницата в Орта. Когато Микел Молинер се опитал да я посети, му отказали достъп. Хасинта Коронадо щяла да прекара първите три месеца в изолирана килия. След три месеца в тишина и мрак, както му обяснил един от докторите — млад и засмян индивид — покорството на пациентите било гарантирано. Воден от едно предчувствие, Микел решил да се отбие в пансиона, в който живяла Хасинта месеци наред след уволнението си. Когато се представил, хазяйката си спомнила, че Хасинта била оставила бележка за него и че все още дължала наем за три седмици. Той платил дълга, в чието съществуване се съмнявал, и се сдобил с бележката. В нея бавачката казвала, че е узнала как Лаура, една от прислужниците на Алдая, била уволнена, когато се разбрало, че тайно е изпратила едно писмо от Пенелопе до Жулиан. Микел заключил, че единственият адрес, на който Пенелопе от своето пленничество би могла да изпрати посланието си, бил апартаментът на Жулиановите родители на Ронда де Сан Антонио — с надеждата, че те на свой ред ще се погрижат то да стигне до сина им в Париж.

Ето защо решил да посети Софи Каракс, за да вземе въпросното писмо и да го прати на Жулиан. Когато отишъл в дома на семейство Фортуни, Микел се натъкнал на неприятна изненада: Софи Каракс вече не живеела там. Напуснала съпруга си няколко дни по-рано, или поне такава била мълвата, която се носела сред съседите. Тогава Микел се опитал да поговори с шапкаря, който прекарвал дните си, затворен в своята работилница, разкъсван от гняв и унижение. Микел загатнал, че е дошъл да вземе едно писмо, което вероятно било пристигнало преди няколко дни, адресирано до сина му Жулиан.

— Аз нямам никакъв син — това бил единственият отговор, който получил.

Микел Молинер си тръгнал, без да знае, че писмото се е озовало в ръцете на портиерката на сградата, тъй че след много години ти, Даниел, да го намериш и да прочетеш онези думи, които Пенелопе отправила към Жулиан, тоя път от сърце: думи, които никога не стигнали до него.

Когато Микел излязъл от шапкарница „Фортуни“, една от съседките, която се представила като Висентета, се приближила до него и го попитала дали търси Софи. Микел кимнал и казал, че е приятел на Жулиан.

Висентета го осведомила, че Софи живеела криво-ляво в един пансион, разположен на малка уличка зад сградата на пощата, докато чакала да отплава корабът, който щял да я отведе в Америка. Микел отишъл на посочения адрес, където намерил тясно, окаяно стълбище, почти лишено от въздух и светлина. На върха на прашната спирала от наклонени стъпала Микел намерил Софи Каракс в една тъмна и влажна стая на четвъртия етаж. Майката на Жулиан седяла, с лице към прозореца, на ръба на зле скалъпено легло, върху което лежали два затворени куфара — досущ като ковчези, запечатали нейните двайсет и две години в Барселона.

Когато прочела подписаното от Пенелопе писмо, което Хорхе Алдая бил предал на Микел, Софи заплакала от гняв.

— Тя знае — промълвила Софи. — Бедничката, тя знае…

— Какво знае? — попитал Микел.

— Аз съм виновна — рекла майката на Жулиан. — Аз съм виновна.

Микел държал ръцете й, без нищо да разбира. Софи не се осмелявала да срещне погледа му.

— Пенелопе и Жулиан са брат и сестра — прошепнала тя.