Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La sombra del viento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 102 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Сянката на вятъра

Испанска. Първо издание

Издателство „Изток-Запад“, 2007

Коректор: Сенка Симеонова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Оформление на корицата: Емил Трайков

ISBN: 978–954–321–309–2

 

Формат: 16/60/90

Обем: 57,5 п.к.

Дадена за печат: март 2007

Излязла от печат: март 2007

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

Сянката на вятъра
1955

1

Зазоряваше се, когато дочетох последната страница от ръкописа на Нурия Монфорт. Това беше моята история. Нашата история. В изгубените стъпки на Каракс сега разпознавах моите, вече невъзвратими. Станах, разкъсван от безпокойство, и закрачих из стаята като животно в клетка. Всичките ми резерви, подозрения и страхове се разпиляха като пепел, съвсем незначителни. Бях смазан от умора, угризения и уплаха, но въпреки това не можех повече да остана там и да се крия от следата, оставена от моите действия. Облякох си палтото, пъхнах сгънатия ръкопис във вътрешния джоб и хукнах по стълбите. Когато излязох от вратата, навън валеше сняг и небето се топеше в лениви сълзи от светлина, които сякаш кацаха върху дъха ми, преди да изчезнат. Затичах се към Пласа Каталуня. Площадът бе почти безлюден, само в центъра му се издигаше самотната фигура на един старец или може би паднал ангел с дълги бели коси, пременен с великолепно сиво палто. Крал на зората, той се взираше в небето и напразно се опитваше да лови снежинки с ръкавиците си, заливайки се от смях. Когато минах покрай него, той ме погледна и се усмихна тържествено, сякаш можеше с един бегъл поглед да разгадае душата ми. Очите му бяха златисти, като вълшебни монети, които проблясват на дъното на някой фонтан. Стори ми се, че го чух да казва:

— Късмет!

Опитах се да се придържам към тази благословия и ускорих крачка, молейки се да не е прекалено късно и Беа, онази Беа от моята история, все още да ме чака.

Гърлото ми пламтеше от студа, когато, задъхан от тичане, стигнах до сградата, където живееше семейство Агилар. Снегът бе започнал да се трупа. Имах късмета да заваря при входа дон Сатурно Мольеда, портиер на сградата и (според сведенията на Беа) таен поет-сюрреалист. Дон Сатурно бе излязъл да погледа снежния спектакъл с метла в ръка, увит с поне три шала и нахлузил армейски ботуши.

— Това е Божият пърхот — рече той с почуда, описвайки снега с непубликуван стих.

— Отивам в апартамента на господата Агилар — обявих аз.

— Знайно е, че съдбата подпомага смелите, но вашата смелост е безразсъдна, млади човече.

— Много е спешно. Очакват ме.

— Ego te absolvo[1] — изрецитира той и ме благослови.

Хукнах нагоре по стълбите. Докато се изкачвах, претеглях възможностите си с известни уговорки. Ако ми — провървеше, щеше да ми отвори някоя от прислужниците, чиято блокада бях готов да преодолея без много церемонии. При по-лош късмет, навярно бащата на Беа щеше да отвори вратата, особено в такъв ранен час. Искаше ми се да вярвам, че в интимния уют на семейното огнище той няма да се разхожда въоръжен, поне не преди закуска. Преди да почукам, спрях за няколко мига, за да си поема дъх и да се опитам да скалъпя няколко думи, които така и не ми идваха на ум. Вече нямаше кой знае какво значение. Потропах силно три пъти с мандалото. Петнайсет секунди по-късно повторих тази операция, после пак, без да обръщам внимание на разтуптяното ми сърце и на студената пот, която бе избила по челото ми. Когато вратата се отвори, все още държах мандалото в ръка.

— Какво искаш?

Очите на моя стар приятел Томас, студени и гневни, ме пронизаха, без да трепнат.

— Дошъл съм да видя Беа. Можеш да ми размажеш физиономията, ако искаш, но няма да мръдна оттук, докато не говоря с нея.

Томас ме гледаше, без да мигне. Зачудих се дали ще ме строши надве веднага, без много да му мисли. Преглътнах с мъка.

— Сестра ми не е вкъщи.

— Томас…

— Беа се махна оттук.

В гласа му имаше отчаяние и болка, които едва успяваше да маскира като гняв.

— Махна се? Къде?

— Надявах се ти да знаеш.

— Аз?

Вмъкнах се в апартамента, без да обръщам внимание на стиснатите юмруци и заплашителното изражение на Томас.

— Беа? — извиках. — Беа, аз съм, Даниел…

Спрях се по средата на коридора. Апартаментът изплю обратно ехото на моя глас с онова презрение, което излъчват празните пространства. В отговор на моите викове не се появиха ни господин Агилар, ни съпругата му, ни прислужниците.

— Няма никой, нали ти казах — рече Томас зад гърба ми. — Сега се разкарай оттук и не се връщай повече. Баща ми се е заклел да те убие и не съм аз този, който ще му попречи.

— За Бога, Томас. Кажи ми къде е сестра ти.

Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ме заплюе или просто да махне с ръка.

— Беа избяга от къщи, Даниел. Родителите ми от два дена я издирват навсякъде като луди, а също и полицията.

— Ама…

— Онази нощ, когато се прибра, след като е била с теб, баща ми я чакаше. Разби й устата с шамари, но не се тревожи, тя не издаде името ти. Изобщо не я заслужаваш.

— Томас…

— Млъкни. На следващия ден родителите ми я заведоха на лекар.

— Защо? Да не би да е болна?

— Болна е от теб, кретен такъв. Сестра ми е бременна. Само не ми казвай, че не си знаел.

Усетих, че устните ми треперят. Силен студ плъзна по тялото ми и открадна гласа ми, а погледът ми сякаш замръзна. Потътрих се към входната врата, но Томас ме сграбчи за ръката и ме запрати към стената.

— Какво си й направил?

— Томас, аз…

Очите му искряха от нетърпение. От първия удар дъхът ми спря. Плъзнах се към пода с омекнали колене, опрял гръб в стената. Една мощна ръка докопа гърлото ми и ме задържа на крака, прикован към стената.

— Какво си й направил, кучи сине?

Опитах се да се изтръгна от хватката му, но Томас ме повали с юмручен удар в лицето. Пропаднах в бездънен мрак, с глава, обвита от огнените езици на болката. Рухнах върху плочките на коридора. Опитах се да изпълзя навън, но Томас ме сграбчи за яката на палтото и ме извлече на площадката без много церемонии. Захвърли ме на стълбите като някакъв боклук.

— Ако с Беа се е случило нещо, кълна се, че ще те убия — рече ми той от прага.

Надигнах се на колене, молейки само за секунда, за възможност да си възвърна гласа. Вратата се захлопна и аз бях изоставен в мрака. Прониза ме остра болка в лявото ухо; вдигнах ръка към главата си, като се гърчех от болка. Напипах топла кръв. Изправих се някак на крака. Мускулите на корема ми, където бе попаднал първият удар на Томас, пламнаха в агония, която едва сега започваше. Помъкнах се надолу по стълбите. Дон Сатурно поклати глава, когато ме видя.

— Хайде, влезте вътре за минутка, докато се съвземете…

Отказах безмълвно, държейки се с две ръце за стомаха. Лявата страна на главата ми пулсираше, сякаш костите се опитваха да се отделят от плътта.

— Тече ви кръв — рече дон Сатурно загрижено.

— Не е за пръв път.

— Е, ако не престанете с лудориите, няма да ви останат много шансове да кървите. Хайде, влезте, моля ви, пък аз ще повикам лекар.

Успях да се добера до входа и да се отърва от доброжелателството на портиера. Снегът вече валеше силно и тротоарите бяха покрити с воали от бяла мъгла. Леденият вятър нахлуваше под дрехите ми и ближеше кървящата рана на лицето ми. Не зная от болка ли плачех, от гняв ли, или пък от уплаха. Снегът равнодушно заглушаваше страхливия ми плач и аз бавно крачех в посипаната с бял прах зора — още една сянка, която оставяше следите си в Божия пърхот.

Бележки

[1] Аз те освобождавам (или: аз те оправдавам — Лат.) — част от традиционна благословия, която се дава от католически свещеник в края на изповед. — Бел.прев.