Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (2)

1

Една тайна е точно толкова ценна, колкото онези, от които трябва да я опазим. Щом се събудих, първият ми порив бе да разкажа на най-добрия си приятел за Гробището на забравените книги. Томас Агилар бе мой другар от училище, който използваше свободното си време и дарбите си, за да изобретява твърде хитроумни, но не особено практични съоръжения, като например въздухоплавателно копие или пумпал-динамо. Та имаше ли по-подходящ от него за споделянето на тази тайна? Бленувах и си представях как двамата с моя приятел Томас, въоръжени с фенери и компас, се впускаме да разбулим тайните на онази библиографска катакомба. После, спомняйки си за даденото обещание, реших, че при тези обстоятелства е препоръчително да прибягна към онова, което в детективските романи се нарича друг „модус операнди“. По обед се обърнах към баща ми, за да го разпитам за книгата и за Жулиан Каракс; във въодушевлението си бях решил, че се радват на световна известност. Планът ми беше да се снабдя с всичките произведения на този автор и да ги прочета от край до край за по-малко от седмица. Каква бе изненадата ми, когато установих, че баща ми, добър познавач на издателските каталози, книжар и по професия, и по душа, никога не бе чувал за „Сянката на вятъра“ или за Жулиан Каракс. Заинтригуван, той внимателно разгледа страницата с датите на изданието.

— Тук пише, че този екземпляр е от един тираж от две хиляди и петстотин бройки, отпечатан в Барселона от издателство „Кабестани“ през декември 1935 г.

— Познаваш ли това издателство?

— Закриха го преди години. Почакай — оригиналното издание не е това, а друго, отпечатано през ноември същата година, обаче в Париж… Издателската къща е „Галиано&Ньовал“. Нищо не ми говори.

— Значи излиза, че книгата е превод? — попитах аз, объркан.

— Нищо такова не се споменава. Доколкото виждам, текстът е оригинален.

— Книга на испански, издадена най-напред във Франция?

— Каквито времена са дошли, надали е някакво изключение — рече баща ми. — Навярно Барсело ще може да ни помогне…

Густаво Барсело беше стар колега на баща ми, собственик на огромна като пещера книжарница на улица „Фернандо“, който заемаше почетно място в гилдията на антикварните книжари. Живееше вечно сраснат с една угаснала лула, която излъчваше аромат на персийско тържище, и сам се описваше като последния романтик. Барсело дори твърдеше, че има далечна роднинска връзка с лорд Байрон, въпреки че беше родом от Калдас де Монбуй. Навярно с намерението да докаже ясно тази връзка, той се обличаше неизменно като денди от деветнайсети век, с мека коприна, бели лачени обуща и монокъл от обикновено стъкло, който според злите езици не свалял дори в уединението на клозета. В действителност най-значимата роднинска връзка, на която можеше да се позове, бе тази с баща му — индустриалец, забогатял с донякъде съмнителни средства в края на деветнайсети век. Доколкото знаех от баща си, Густаво Барсело всъщност бе червив с пари и за него книжарницата бе по-скоро страст, отколкото източник на доходи. Обичаше книгите безрезервно и — макар да отричаше категорично — ако някой влезеше в книжарницата му и останеше очарован от бройка с непосилна за него цена, Густаво правеше необходимия отбив или даже я подаряваше, ако преценеше, че клиентът е читател от сой, а не някакъв лекомислен дилетант. В добавка към тези особености Барсело притежаваше слонска памет и педантичност, която подобаваше на неговите маниери и звучността на гласа му; все пак, ако някой знаеше нещо за странни книги, това беше той. Онази вечер, след като затвори дюкяна, баща ми предложи да отидем до кафенето „Четирите котки“ на улица „Монсио“, където Барсело и неговите приятелчета редовно се събираха на библиофилска вечеринка, посветена на прокълнати поети, мъртви езици и шедьоври, изоставени на произвола на молците.

„Четирите котки“ се намираше на няколко крачки от къщи и бе едно от най-любимите ми кътчета в цяла Барселона. Тук се бяха запознали родителите ми през 1932 г. и аз отчасти приписвах входния си билет за този живот на очарованието на това старо кафене. Каменни дракони вардеха фасадата, прикована на един сенчест кръстопът, а в светлината на газените й фенери времето и спомените сякаш бяха замръзнали. Вътре хората се потапяха в ехото на други епохи. Счетоводители, мечтатели и бъдещи гении деляха маса с призраците на Пабло Пикасо, Исаак Албенис, Федерико Гарсия Лорка или Салвадор Дали. На това място всеки нехранимайко за кратко можеше да се почувства историческа фигура само срещу цената на чашка кафе.

— Човече, Семпере — възкликна Барсело, щом зърна баща ми на влизане, — блудни сине! На какво дължим честта?

— Честта, дон Густаво, дължите на сина ми Даниел, който току-що направи едно откритие.

— Ами елате тогава да седнете при нас, че тая паметна случка трябва да се отпразнува — обяви Барсело.

— Паметна случка ли? — пошушнах на баща ми.

— Барсело обича да се изразява засукано — полугласно отвърна той. — Ти не казвай нищо, че само ще го насърчиш.

Сътрапезниците ни направиха място да седнем при тях и Барсело, който обичаше да проявява размах пред публика, настоя да ни черпи.

— На колко години е момъкът? — попита книжарят, като ме гледаше изкосо.

— Почти на единайсет — заявих.

Той ми се усмихна лукаво.

— Иначе казано, на десет. Не си прибавяй сам години, буболече, животът ще има грижата да ти ги прибави.

Неколцина от приятелите му промърмориха нещо в знак на съгласие. Барсело махна на един грохнал келнер, който изглеждаше така, сякаш всеки миг щяха да го обявят за исторически паметник, да дойде да вземе поръчката ни.

— Един коняк за моя приятел Семпере, от хубавия, и едно мляко с каймак за отрочето, че трябва да расте. А, донесете и няколко резена шунка, ама да не са като предишните, че ако искаме гума, по-добре да потърсим фирмата „Пирели“ — избоботи книжарят.

Келнерът кимна и се отдалечи, влачейки с неохота и нозе, и душа.

— Ех, не ми се отваря дума за това — отбеляза книжарят. — Но как ще има работа, ако в тая страна хората не се пенсионират даже и след смъртта си? Погледнете само Сид. Няма спасение, казвам ви.

Барсело захапа угасналата си лула, а орловият му поглед вече изучаваше с интерес книгата, която държах в ръце. Въпреки фасадата на комедиант и дърдорко, Барсело можеше да надуши един добър улов така, както вълкът надушва кръв.

— Я да видим — рече той с престорено безразличие. — Какво сте ми донесли?

Хвърлих поглед към баща ми, който кимна утвърдително. Без повече церемонии подадох книгата на Барсело. Книжарят я пое с опитна ръка. Пръстите му на пианист бързо проучиха тъканта, здравината, състоянието. С усмивка на мъдър познавач Барсело намери страницата с датата на изданието и цяла минута я разглежда с детективско усърдие. Останалите го наблюдаваха мълчаливо, сякаш очакваха някакво чудо или разрешение да си поемат дъх отново.

— Каракс. Интересно — промълви той с непроницаем тон.

Протегнах ръка да си взема книгата обратно. Барсело повдигна вежди, но все пак ми я върна с ледена усмивка.

— Къде я намери, хлапенце?

— Тайна — отвърнах, знаейки, че баща ми навярно се усмихва вътрешно.

Барсело се начумери и обърна поглед към баща ми.

— Приятелю Семпере, понеже става дума за вас, поради цялото ми уважение към вас и в чест на дългото и сериозно приятелство, което ни свързва като братя, дайте ми я за четирийсет дуро и да не говорим повече за това.

— Ще трябва да обсъдите този въпрос със сина ми — рече баща ми. — Книгата си е негова.

Барсело ми отправи една вълча усмивка.

— Какво ще кажеш, момченце? Четирийсет дуро не е никак лошо като за първа продажба… Семпере, тоя ваш син ще направи истинска кариера в нашия занаят.

Сътрапезниците посрещнаха със смях остроумието му. Барсело ме погледна самодоволно и извади кожения си портфейл. Отброи четирийсет дуро, които в ония времена бяха цяло състояние, и ми ги подаде. Аз само поклатих глава, без да отроня дума. Барсело свъси вежди.

— Слушай, алчността, дума да няма, е смъртен грях — рече той. — Е добре, давам ти шейсет дуро и ще можеш да си отвориш спестовна книжка, че на твоята възраст вече трябва да се мисли и за бъдещето.

Отново поклатих глава. Барсело гневно изгледа баща ми през монокъла си.

— А, мен хич не ме гледайте — каза баща ми. — Дошъл съм тук само като негов придружител.

Барсело въздъхна и ме погледна внимателно.

— Я да видим, момче, какво искаш всъщност?

— Искам само да знам кой е Жулиан Каракс и къде мога да намеря други книги, написани от него.

Барсело се засмя под мустак и прибра портфейла си, преценявайки отново своя противник.

— И таз добра, цял академик! Семпере, ама с какво го храните това дребосъче? — шеговито рече той.

Книжарят се наведе поверително към мен и за миг ми се стори, че долавям в погледа му известно уважение, което не личеше допреди малко.

— Хайде да сключим една сделка — каза. — Утре следобед, пада се неделя, ще дойдеш в библиотеката „Атенео“ и ще питаш за мен. Донеси книгата, за да мога хубаво да я разгледам, и ще ти разкажа всичко, което знам за Жулиан Каракс. Quid pro quo.^[1]

— Какво, какво?

— Латински, момко. Няма мъртви езици, има само заспали мозъци. Иначе казано значи, че на тоя свят няма безплатен обед, а че ми допадаш и затова ще ти направя една услуга.

Превзетата реч на този човек направо можеше да убие муха в полет, но аз подозирах, че ако наистина искам да науча нещо за Жулиан Каракс, по-разумно би било да остана в добри отношения с него. Усмихнах му се най-невинно, за да покажа колко съм очарован от латинските му излияния.

— Не забравяй — утре, в „Атенео“ — отсече книжарят. — Само че носи и книгата, иначе сделката не важи.

— Дадено.

Разговорът бавно бе погълнат от тихата дискусия на останалите сътрапезници. Те преминаха към разискването на намерени в подземията на Ел Ескориал^[2] документи, които намеквали за възможността името дон Мигел де Сервантес да е просто литературен псевдоним на някаква космата мъжкарана от Толедо. Барсело седеше с отсъстващ вид и не взимаше участие в този безсмислен дебат, като само ме наблюдаваше през монокъла си с неясна усмивка. Или може би гледаше единствено книгата, която държах в ръце.