Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (14)

13

В началото на въпросната година Томас и Фермин Ромеро де Торес решиха да обединят своите дарби в един нов проект, който според тях щеше да освободи от военна служба моя приятел и мен. Фермин в частност не споделяше ентусиазма на господин Агилар относно армейския опит.

— Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението — твърдеше той. — И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса. Да, да, смейте се, смейте се.

Анархо-либералните убеждения на Фермин Ромеро де Торес щяха да се поразклатят през един октомврийски следобед, когато по прищявка на съдбата посрещнахме в книжарницата една стара приятелка. Баща ми бе отишъл до град Аржентона, за да направи оценяване на колекция от книги, и нямаше да се върне до вечерта. Аз останах зад щанда на дюкяна, докато Фермин, с обичайните си маневри на еквилибрист, се качи на стълбата и се зае да подрежда последния рафт книги, който се намираше едва на педя от тавана. Малко преди да затворим, вече след залез-слънце, силуетът на Бернарда се очерта зад витрината. Беше облечена с дрехите, които носеше в четвъртък, свободния си ден, и ми махна с ръка. Само като я видях, ми стана светло на душата и й направих знак да влезе.

— Ах, колко сте пораснали! — възкликна тя от прага. — Едвам ви познах… вече сте цял мъж!

Прегърна ме, просълзена, като милваше главата, раменете и лицето ми, сякаш да провери дали нещо не съм се повредил в нейно отсъствие.

— Липсвате ни у дома, млади господине — рече тя, свеждайки поглед.

— И ти ми липсваше, Бернарда. Хайде, дай ми целувка.

Целуна ме плахо, а аз звучно я мляснах по двете бузи. Тя се засмя. Прочетох в очите й, че очаква да я разпитам за Клара, но нямах никакво намерение да го правя.

— Днес си много хубава, много елегантна. Как така реши да дойдеш да ни видиш?

— Е, да си кажа право, от доста време се канех да дойда, ама нали знаете как стоят нещата — все съм заета, а господин Барсело си е същинско дете, ако и да е много умен, та човек трябва просто да се вземе в ръце. А днес, видите ли, идвам, защото утре е рожденият ден на племенницата ми, тази от Сан Адриан, и искам да й направя подарък. Мислех си да й купя една хубава книга, с много текст и малко картинки, ама каквато съм тъпа и не разбирам…

Преди да успея да отговоря, книжарницата бе разтърсена от същинска експлозия, понеже от високите рафтове се сгромолясаха пълните съчинения на Бласко Ибаньес с твърда подвързия. Сепнати, Бернарда и аз погледнахме нагоре. Фермин слизаше по стълбата ловко като играч на трапец, със залепена на лицето му загадъчна усмивка и очи, лъснали от възхищение и сласт.

— Бернарда, това е…

— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на „Семпере и син“, във вашите нозе, госпожо — заяви Фермин, като пое ръката на Бернарда и я целуна церемониално.

За броени секунди Бернарда почервеня като домат.

— Ах, грешите, каква госпожа съм аз…

— Най-малкото маркиза — прекъсна я Фермин. — Аз ли няма да знам, дето се разхождам с най-фините дами от Авенида Пиърсън. Позволете ми честта да ви съпроводя до нашия отдел с класика за деца и юноши, където за щастие забелязвам, че имаме сборник с най-доброто от Емилио Салгари и епическото повествование за Сандокан.

— Ах, не знам, жития на светци не смея да взимам, защото бащата на детето беше много запален по левите идеи, нали разбирате.

— Не берете грижа, тук имам не друго, а „Тайнственият остров“ на Жул Верн, отлична приключенска история с твърде поучително съдържание, понеже е свързана с технологическия напредък.

— Ако на вас ви се струва подходящо…

Аз мълчаливо вървях след тях и наблюдавах как на Фермин му течаха лигите, а Бернарда се смущаваше от вниманието на този мършав и сладкодумен като панаирджия човечец, загледан в нея с онази жар, която пазеше за шоколадовите бонбони „Нестле“.

— А вие какво ще кажете, млади господине Даниел?

— Тук господин Ромеро де Торес е експертът; можете да му се доверите.

— Ами тогава ще взема книгата за острова, ако ми я увиете. Какво ви дължа?

— За сметка на заведението — казах аз.

— Ах, не, в никакъв случай…

— Ако позволите, госпожо, нека да е за сметка на Фермин Ромеро де Торес; така ще ме направите най-щастливия мъж в Барселона.

Бернарда изгледа и двама ни, направо онемяла.

— Ама чакайте, аз си плащам каквото купувам, а това е подарък за племенницата ми…

— Тогава навярно ще ми позволите в замяна да ви поканя на чай? — предложи Фермин, като си приглаждаше косата.

— Хайде, жено — окуражих я аз. — Ще видиш как хубаво ще си прекарате. Виж, ще ти увия това, докато Фермин си вземе сакото.

Фермин побърза да отиде в задното помещение, за да се среши, напарфюмира и да си сложи сакото. Тикнах му няколко дуро от касата, за да почерпи Бернарда.

— Къде да я заведа? — шепнешком попита той, притеснен като хлапак.

— Аз бих я завел в „Четирите котки“ — рекох. — Знам, че това заведение носи късмет в сърдечните дела.

Подадох пакета с книгата на Бернарда и й намигнах.

— Значи какво ви дължа, млади господине Даниел?

— Не зная. Друг път ще ти кажа. Книгата нямаше цена и ще трябва да питам баща ми — излъгах аз.

Видях ги да се отдалечават, хванати под ръка, и да се изгубват сред тълпата по улица „Санта Ана“, като си мислех, че може би някой там горе, на небето, бди и поне веднъж ще отпусне на тази двойка няколко трошици щастие. Закачих на витрината табелата „Затворено“. Отбих се за миг в задното помещение да прегледам книгата, в която баща ми отбелязваше поръчките, и изведнъж чух как издрънча камбанката на вратата на книжарницата. Помислих си, че навярно Фермин си е забравил нещо, или може би баща ми вече се е върнал от Аржентона.

— Хей!

Минаха няколко секунди, без да получа отговор. Продължих да разлиствам книгата с поръчките.

Чух нечии бавни стъпки в дюкяна.

— Фермин? Татко?

Пак нямаше отговор. Стори ми се, че долових сподавен смях и затворих книгата. Може би някой клиент не бе забелязал табелата „Затворено“. Тъкмо се канех да го обслужа, когато чух шум от книги, падащи от рафтовете в книжарницата. Преглътнах с мъка. Грабнах един нож за отваряне на писма и бавно се приближих до вратата на задната стая. Не смеех да извикам отново. След малко пак чух стъпките — този път се отдалечаваха. Камбанката на вратата издрънча повторно и усетих лек повей откъм улицата. Надникнах в дюкяна. Нямаше никого. Изтичах до входната врата и здраво я залостих. Поех дълбоко въздух; чувствах се като глупак и страхливец. Канех се да вляза пак в задната стая, когато зърнах къс хартия върху тезгяха. Приближих се и видях, че е снимка, стар отпечатък от фотостудио, от онези, които на времето са се печатали върху дебел картон. Краищата й бяха обгорени, а опушеното изображение като че ли бе осеяно с отпечатъци от пръсти, изцапани със сгурия. Разгледах снимката под една лампа. На нея се виждаха двойка юноши, които гледаха усмихнато към камерата. Момчето, което наглед нямаше повече от седемнайсет или осемнайсет години, бе светлокосо и с изящни, аристократични черти. Девойката навярно бе с година или две по-малка от него. Беше бледа, с изваяно лице, обкръжено от къса черна коса, която подчертаваше погледа й — очарован, замаян от радост. Той бе обвил талията й с ръка, а тя като че ли му шепнеше нещо шеговито. От това изображение лъхаше някаква топлота, която ме накара да се усмихна, сякаш в лицата на тези двама непознати бях открил стари приятели. Зад тях се виждаше витрината на магазин, пълна с шапки, които отдавна вече не бяха на мода. Съсредоточих се върху двамата младежи. Дрехите им показваха, че снимката е направена най-малко преди двайсет и пет или трийсет години. Пълна със светлина и надежда, тя обещаваше неща, които съществуват само в очите, видели малко години. Пламъците бяха погълнали почти изцяло краищата на фотографията, но все още можеше да се различи едно строго лице зад онзи остарял тезгях, един призрачен силует, смътно очертан зад гравирания върху стъклената витрина надпис.

Синове на Антонио Фортуни

Фирма от 1888

В нощта, когато бях отишъл повторно в Гробището на забравените книги, Исаак ми бе разказал, че Каракс е използвал майчината, а не бащината си фамилия. Баща му се казвал Фортуни и имал магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио. Разгледах отново портрета на двойката и ме обзе увереност, че младежът е Жулиан Каракс, който ми се усмихва от миналото, неспособен да види пламъците, които постепенно го обграждат.