Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (32)

31

— Какво, какво му обещахте на оня Матусаил там?

— Вече ви казах.

— Това беше шега, надявам се.

— Не мога да лъжа един стар човек, който вече се е запътил към оня свят, колкото и да е нагъл.

— Чест ви прави, Даниел, но как смятате да вмъкнете някоя фльорца в това свято място?

— Като й платя тройно, предполагам. Подробностите ги оставям на вас.

Фермин примирено сви рамене.

— В края на краищата, сделката си е сделка. Все ще измислим нещо. Но следващия път, когато изникнат пазарлъци от такова естество, оставете ме аз да говоря.

— Дадено.

Намерихме Хасинта Коронадо точно там, където ми беше посочил палавият дядка — на един таван, до който можеше да се стигне само по стълбите на третия етаж. Според сластолюбеца това помещение било убежище за малцината пациенти, които съдбата не бе имала приличието да лиши от разум. Въпросното състояние, от друга страна, не благоприятствало дълголетието. Очевидно това скрито крило на времето бе помещавало стаите на Балтазар Деулофеу, известен още като Ласло де Вичерни; оттук той бе ръководил дейностите на „Тенебрариума“ и култивирал — сред облаци парфюми и ароматни масла — любовните изкуства, дошли сравнително наскоро от Ориента. От онова съмнително великолепие нямаше и следа; вярно, миризми не липсваха, но от съвсем различно естество. Хасинта Коронадо се бе отпуснала унило на един плетен стол, увита с одеяло.

— Госпожа Коронадо? — попитах аз, повишавайки глас от страх, че бедната жена може да е глуха, полуумна, или пък и двете.

Старицата ни оглеждаше внимателно и донякъде резервирано. Очите й бяха замъглени и едва няколко кичура белезникава коса покриваха главата й. Забелязах, че ме гледа озадачено, сякаш ме бе виждала преди, но не можеше да си спомни къде. Боях се, че Фермин ще избърза да ме представи като сина на Каракс или ще изтърси друга подобна измишльотина, но той само коленичи до възрастната жена и улови треперещата й, сбръчкана ръка.

— Хасинта, аз съм Фермин, а този хубавеляк тук е моят приятел Даниел. Праща ни вашият приятел отец Фернандо Рамос. Той не можа да дойде днес, защото трябваше да отслужи дванайсет литургии — нали знаете какъв е календарът на светците, — но ви праща най-сърдечни поздрави. Как се чувствате?

Старицата мило се усмихна на Фермин. Моят приятел помилва лицето и челото й. Тя прие допира на друга кожа до своята с благодарност, като погалена котка. Усетих буца в гърлото си.

— Какъв глупав въпрос, а? — продължи Фермин. — Та на вас най би ви допаднало да излезете навън и да му тропнете някой танц. Имате стъпало на танцьорка; сигурно всички ви го казват.

Не бях го виждал да се обръща така деликатно към когото и да било, даже и към Бернарда. Думите бяха сладникаво ласкателство, но тонът и изражението на лицето му бяха искрени.

— Какви хубави неща говорите — измънка тя; гласът й звучеше някак скършено, защото дълго не бе имала с кого да говори или какво да каже.

— Не са и наполовина хубави колкото вас, Хасинта. Дали ще можем да ви зададем няколко въпроса? Като в ония състезания по радиото; нали се сещате?

Старицата само примигна в отговор.

— Според мен това беше „да“. Спомняте ли си Пенелопе, Хасинта? Пенелопе Алдая? Тъкмо за нея бихме искали да ви разпитаме.

Хасинта кимна. Погледът й изведнъж се бе оживил.

— Детето ми — промълви тя. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Същата. Значи си спомняте, а? Ние сме приятели на Жулиан. Жулиан Каракс, оня със страшните истории. Спомняте си и това, нали?

Очите на старата жена блестяха, сякаш думите и докосването до кожата й с всеки изминал миг вливаха живот в нея.

— Отец Фернандо от училище „Сан Габриел“ ни каза, че много сте обичали Пенелопе. Той вас също много ви обича и всеки ден мисли за вас, знаете. Ако не идва да ви види по-често, то е само защото новият епископ, който е кариерист и половина, го товари с толкова литургии, че съвсем е останал без глас.

— Добре ли се храните? — попита изведнъж старицата със загрижено изражение.

— Нагъвам за седмина, Хасинта, но там е работата, че имам много мъжки метаболизъм и каквото хапна, изгарям го. Няма да повярвате, ама под тия дрехи всичко е само мускул. Пипнете, пипнете. Като Чарлз Атлас^[1], само дето съм по-космат.

Хасинта кимна, донякъде успокоена. Не откъсваше очи от Фермин. За мен напълно бе забравила.

— Какво можете да ни разкажете за Пенелопе и Жулиан?

— Всички се сдружиха да ми я отнемат — рече тя. — Моето момиченце.

Пристъпих към нея, за да кажа нещо, но Фермин с поглед ми нареди да си мълча.

— Кой ви отне Пенелопе, Хасинта? Спомняте ли си?

— Господарят — рече тя и уплашено вдигна очи нагоре, като че ли се боеше, че някой може да ни чуе.

Фермин сякаш измери силата на този жест, като проследи погледа на старицата към висините и претегли възможностите.

— За Всемогъщия Бог ли говорите, повелителя на небесното царство, или по-скоро за господин бащата на госпожица Пенелопе, дон Рикардо?

— Как е Фернандо? — попита старицата.

— Кой, отчето? Свеж като розичка. Някой ден като нищо ще вземат да го направят папа и тогава ще ви настани в Сикстинската капела. Праща ви много поздрави.

— Знаете ли, той е единственият, който идва да ме види. Идва, понеже знае, че никого си нямам.

Фермин крадешком ми хвърли един поглед, сякаш мислеше същото, което мислех и аз. Хасинта Коронадо бе с много по-здрав разсъдък, отколкото подсказваше видът й. Тялото й гаснеше, но умът и душата й все още изгаряха от копнеж в тази окаяна дупка. Запитах се колко ли още хора като нея и като похотливото старче, което ни бе обяснило как да я намерим, гниеха затворени тук.

— Идва, защото много ви обича, Хасинта. Защото си спомня колко добре сте се грижили за него и как сте го хранили, когато е бил момче. Да, всичко ни разказа той. Спомняте ли си, Хасинта? Спомняте ли си ония времена, когато сте взимали Хорхе от училище, спомняте ли си Фернандо и Жулиан?

— Жулиан…

Тя изрече името с провлачен, едва доловим шепот, но усмивката й я издаде.

— Спомняте ли си Жулиан Каракс, Хасинта?

— Спомням си деня, в който Пенелопе ми каза, че ще се ожени за него.

Фермин и аз се спогледахме поразени.

— Да се ожени? Кога беше това, Хасинта?

— В деня, когато го видя за пръв път. Тя беше на тринайсет години и не знаеше нито кой е той, нито как се казва.

— Тогава откъде е знаела, че ще се ожени за него?

— Знаеше, защото го бе виждала. В сънищата си.

Като дете Мария Хасинта Коронадо била убедена, че целият свят свършва в околностите на Толедо и че отвъд пределите на града има само мрак и огнени океани. Тази идея й дошла от един сън, явил й се по време на треската, която едва не я довършила, когато била на четири години. Сънищата започнали с онази загадъчна треска; някои я приписвали на ужилването от огромния червен скорпион, който се появил един ден в дома на Хасинта и след това повече не бил видян. Други винели коварството на една луда монахиня, която нощно време се промъквала в къщите, за да трови децата, и която след години щяла да свърши на презряната гарота, рецитирайки „Отче наш“ отзад напред с изхвръкнали от орбитите очи, докато един ален облак забулил града и изсипал порой от мъртви буболечки. В сънищата си Хасинта виждала миналото и бъдещето, а понякога й се разкривали тайните и загадките на старите улици на Толедо. Един от обичайните герои, които се явявали в тези съновидения, бил Сакариас — ангел, облечен винаги в черно и придружаван от тъмна котка с жълти очи, чийто дъх миришел на сяра. Сакариас знаел всичко: бил й предсказал деня и часа, в който щял да умре чичо й Бенансио, амбулантен търговец на разни мехлеми и светена вода. Разкрил й мястото, където майка й, заклета черковница, кътала пакет писма от един пламенен студент по медицина с оскъдни финансови средства, но солидни познания по анатомия, в чиято спалня на уличката „Санта Мария“ била открила райските врати в аванс. Сакариас обявил на Хасинта и това, че в стомаха й се е забило нещо лошо — мъртъв дух, който й желаел злото, а също и че ще познае любовта на един мъж само: празна, себична любов, която ще прекърши душата й надве. Предрекъл й, че приживе ще види гибелта на всичко, което обича, и че преди да се пресели на небето, най-напред ще навести ада. В деня на първата й менструация Сакариас и неговата котка с дъх на сяра изчезнали от сънищата й, но след години Хасинта щяла да си спомня посещенията на черния ангел със сълзи на очи, защото всичките му предсказания се сбъднали.

Ето защо, когато лекарите установили, че тя никога не ще може да има деца, Хасинта не се изненадала. Не се изненадала и тогава (макар че едва не умряла от мъка), когато мъжът, за когото била женена от три години, обявил, че ще я напусне заради друга, защото тя била ялова като пусто и безплодно поле, защото не била жена. В отсъствието на Сакариас (когото смятала за небесен пратеник, понеже — в черни одежди или не — все пак бил сияен ангел и най-красивият мъж, зърнат от нея наяве или насън), Хасинта разговаряла с Бог сама, криейки се по ъглите, без да го вижда и без да очаква той да си даде труд да й отговори, защото на тоя свят има много мъка, а нейните грижи, в крайна сметка, били дребна работа. Всичките й монолози с Бога се въртели все около една и съща тема: тя искала само едно нещо в живота — да бъде майка, да бъде жена.

Един ден, докато се молела в катедралата, до нея се доближил някакъв мъж, в чието лице познала Сакариас. Бил облечен по обичайния си начин и държал своята злобна котка в скута си. Не бил остарял дори с един-едничък ден и все още се кипрел с великолепните си нокти, дълги и заострени като на маркиза. Ангелът й признал, че се явява той, защото Бог не възнамерявал да отговаря на молитвите й. Сакариас й казал да не се тревожи, защото — по един или друг начин — той ще й прати дете. После се навел към нея, прошепнал думата „Тибидабо“ и я целунал много нежно по устните. При допира на тези изящни, сладки като карамел устни, Хасинта получила видение: щяла да се сдобие с дъщеря, без да е необходимо да познае мъж (а това, съдейки по тригодишния си опит в брачното ложе със съпруга, който настоявал да си върши своето, като в същото време й закривал главата с възглавница и мърморел: „Не гледай, мръснице“, й се видяло истинско облекчение). Това момиче щяло да дойде при нея в един много далечен град, затворен между полумесец от планини и море от светлина, град, пълен с постройки, които можели да съществуват само в сънищата. По-късно Хасинта не могла да определи дали посещението на Сакариас било просто едно от съновиденията й, или ангелът наистина й се явил в катедралата на Толедо със своята котка и с аления си маникюр. Онова, в което не се усъмнила дори за миг, била достоверността на тези предсказания. Същия следобед се допитала до дякона на енорията — начетен човек, който бил видял свят (говорело се, че бил ходил чак до Андора и поназнайвал баскски). Дяконът заявил, че не знае сред крилатите легиони на небето да има ангел на име Сакариас, но изслушал внимателно видението на Хасинта. След дълго обмисляне и съдейки по описанието на нещо като катедрала, която — по думите на ясновидката — изглеждала като гигантски гребен, направен от топящ се шоколад, ученият мъж казал: „Хасинта, онова, което си видяла, е Барселона, голямата чародейка, и изкупителния храм Саграда Фамилия…“ Две седмици по-късно, въоръжена с вързоп дрехи, един требник и първата си усмивка от пет години насам, Хасинта се отправила към Барселона, убедена, че всичко, което й описал ангелът, щяло да се сбъдне.

Щели да минат месеци, изпълнени с какви ли не превратности, преди Хасинта да си намери постоянна работа в един от складовете на „Алдая и синове“, близо до павилионите на старото Световно изложение в парка Сиудадела. Онази Барселона от сънищата й се била превърнала в мрачен и враждебен град, със затворени дворци и фабрики, които бълвали своя мъглив дъх, тровещ града с въглища и сяра. Хасинта още от първия ден разбрала, че този град е жена, суетна и жестока; научила се да се бои от нея и никога да не я гледа в очите. Живеела сама в един пансион в квартал Ривера, където със заплатата си едва можела да си позволи мизерна стаичка без прозорци. Едничкото й осветление били свещите, които крадяла от катедралата и държала запалени цяла нощ, за да отпъжда плъховете; те вече били изгризали ушите и пръстите на шестмесечното бебе на Рамонета, проститутка, живееща под наем в съседната стая — единствената приятелка, с която Хасинта успяла да се сдобие за единайсет месеца в Барселона. През онази зима почти всеки ден валял дъжд, черен дъжд с миризма на сажди и арсеник. Хасинта скоро започнала да се бои, че Сакариас я е измамил, че е дошла в този ужасен град, за да умре от студ, нищета и забрава.

Решена все пак да оцелее, Хасинта отивала всеки ден в склада, преди да се съмне, и си тръгвала доста след свечеряване. Там дон Рикардо Алдая случайно забелязал нейните грижи за дъщерята на един от надзирателите, която боледувала от охтика. Виждайки усърдието и нежността, които излъчвала младата жена, той решил да я отведе в дома си, за да се грижи за неговата съпруга, бременна с първото му дете. Молитвите на Хасинта били чути. Същата нощ Сакариас отново се явил в съня й. Ангелът вече не бил облечен в черно. Бил гол и кожата му била покрита с люспи. Вече не го придружавала котката му, а една бяла змия, увита около торса му. Косата му се спускала чак до кръста, а усмивката му, онази захарна усмивка, която Хасинта целунала в катедралата на Толедо, сякаш била набраздена от триъгълни, подобни на трион зъби — такива тя била виждала у някои дълбоководни риби, които пляскали с опашка на рибния пазар. Години по-късно младата жена щяла да опише това видение пред един осемнайсетгодишен Жулиан Каракс, спомняйки си как в деня, в който напуснала пансиона в квартала Ривера, за да се премести в имението на Алдая, научила, че предната нощ приятелката й Рамонета загинала, намушкана с нож пред вратата си, а бебето й умряло от студ в ръцете й. Когато узнали новината, наемателите на пансиона с викове и крясъци се сборичкали за оскъдните вещи на мъртвата жена. Единственото, което оставили, било най-ценното съкровище на Рамонета: една книга. Хасинта я познала, защото нощем приятелката й често я била молила да й прочете някоя и друга страница. Самата Рамонета не умеела да чете.

Четири месеца по-късно се родил Хорхе Алдая, и въпреки че Хасинта го обсипала с цялата обич, която майка му — ефирна дама, вечно пленена от собствения си образ в огледалото — не желаела или не знаела как да му даде, бавачката разбирала, че това не е обещаното от Сакариас дете. През тия години Хасинта се разделила със своята младост и се превърнала в друга жена; единствено името и лицето й се запазили. Предишната Хасинта била останала в онзи пансион в квартала Ривера, мъртва като Рамонета. Сега живеела в сянката на разкоша на Алдая, далече от онзи мрачен град, който тъй силно намразила и в който не се осмелявала да стъпи дори в свободния си ден веднъж месечно. Научила се да живее чрез другите, чрез това семейство, стъпило върху имане, чийто размер за нея бил почти непонятен. Живеела в очакване на онова дете, което щяло да е женско, досущ като града, и да получи цялата любов, с която Бог бил отровил душата й. Понякога Хасинта се питала дали този сънлив покой, който поглъщал дните й, дали този мрак на съзнанието е онова, което някои наричат щастие, и й се искало да вярва, че Бог, в безкрайното си мълчание, все пак посвоему е отговорил на молитвите й.

Пенелопе Алдая се родила през пролетта на 1902 г. По това време дон Рикардо Алдая вече бил купил къщата на Авенида дел Тибидабо, онази огромна къща, над която — както вярвали останалите слуги — тегнела някаква мощна магия. Самата Хасинта обаче не се бояла от нея, защото знаела, че онова, което другите взимали за чародейство, било само едно присъствие, което едничка тя долавяла в сънищата си: сянката на Сакариас. Той вече почти не приличал на мъжа от спомените й; сега се явявал под формата на вълк, който вървял изправен на задните си лапи.

Пенелопе била крехко дете, бледа и тъничка. Хасинта я гледала как расте като цвете през зимата. Години наред тя бдяла над нея всяка нощ, лично приготвяла всичките й ястия, шиела дрехите й, била неотлъчно до нея по време на безбройните й болести, била до нея, когато изрекла първите си думи, когато станала жена. Госпожа Алдая била по-скоро част от декора — една фигура, която влизала на сцената и излизала от нея, следвайки диктатите на приличието. Преди да си легне, тя идвала да пожелае лека нощ на дъщеря си и й разправяла, че я обича повече от всичко на света, че за нея тя е най-важното нещо в цялата вселена. Хасинта никога не казвала на Пенелопе, че я обича. Бавачката знаела, че истинската любов е мълчалива, че тя се проявява с дела, не с думи. Хасинта тайно презирала госпожа Алдая — тази суетна, празна жена, бавно старееща из коридорите на имението под тежестта на накитите, с които нейният съпруг — от години пуснал котва в чужди пристанища — й запушвал устата. Да, Хасинта я мразела, защото измежду всички жени Бог бил избрал тъкмо нея, за да роди Пенелопе, докато собствената й утроба — утробата на истинска майка — оставала суха и безплодна. С времето — сякаш думите на някогашния й съпруг се оказали пророчески — Хасинта изгубила даже женските си форми. Отслабнала твърде много и имала онзи изсушен вид, който придават уморените кожа и кости. Гърдите й се смалили дотам, че се превърнали в останки от кожа, ханшът й бил като на момче, а от плътта й, корава и ъгловата, се отвръщало дори окото на дон Рикардо Алдая, комуто стигало да усети малко живец, за да връхлети като лъв, както добре знаели камериерките в неговата къща и в къщите на близките му приятели. Така е по-добре, казвала си Хасинта. Тя нямала време за глупости.

Цялото й време било посветено на Пенелопе. Тя й четяла, придружавала я навсякъде, къпела я, обличала я, събличала я, решела я, извеждала я на разходка, слагала я да си легне и я будела сутрин. Но най-вече разговаряла с нея. Всички смятали Хасинта за смахната бавачка, стара мома, чийто живот се изчерпвал с работата й в къщата, но никой не знаел истината: Хасинта била не само майка на Пенелопе, тя била най-добрата й приятелка. От мига, когато момичето започнало да говори и да облича в думи мислите си, което при нея — според спомените на Хасинта — станало много по-рано, отколкото при другите деца, двете споделяли тайните, сънищата и живота си.

Ходът на времето само заздравявал този съюз. Когато Пенелопе навлязла в юношеството, двете били вече неразделни приятелки. Хасинта видяла как Пенелопе разцъфтява в жена, чиято красота и сияние били очевидни не само за нейните пристрастни очи. Пенелопе била светлина. Когато онова загадъчно момче на име Жулиан се появило в къщата, Хасинта забелязала как от първия миг между него и Пенелопе протекъл някакъв ток. Свързвала ги връзка, подобна на онази, която съществувала между нея и Пенелопе, но в същото време различна. По-мощна. Опасна. Отначало бавачката си помислила, че ще намрази момчето, но скоро осъзнала, че не мрази Жулиан Каракс и никога не би могла. Докато Пенелопе полека изпадала под обаянието на Жулиан, тя също се оставила да бъде привлечена от него и с времето желаела само онова, което желаела повереницата й. Никой не си давал сметка, никой не обръщал внимание, но както винаги, основният въпрос бил решен още преди историята да започне, а тогава вече било късно.

Трябвало да изминат много месеци на погледи и напразни въжделения, преди Жулиан Каракс и Пенелопе да могат да останат насаме. Животът им се ръководел от случайността. Те се срещали по коридорите, наблюдавали се от срещуположните краища на масата, докосвали се мълчаливо; всеки усещал отсъствието на другия. Разменили първите си думи в библиотеката на къщата на Авенида дел Тибидабо през един следобед, когато навън бушувала буря и „Вила Пенелопе“ била потопена в смътната светлина на свещите; това били едва няколко откраднати от полумрака секунди, в които Жулиан сякаш съзрял в очите на момичето увереност, че и двамата чувстват едно и също, че една и съща тайна ги поглъща. Като че ли никой не забелязал случката. Никой освен Хасинта, която с нарастваща тревога следяла играта на погледи, които си разменяли Пенелопе и Жулиан току под носа на семейство Алдая. Бояла се за тях.

Още тогава Жулиан започнал да прекарва безсънни нощи, пишейки от среднощ до зори истории, в които изливал душата си заради Пенелопе. Все гледал да посети къщата на Авенида дел Тибидабо под някакъв претекст и чакал подходящия момент, за да се вмъкне тайничко в стаята на Хасинта и да й връчи страниците, тъй че тя после да ги даде на момичето. Понякога Хасинта му предавала някоя бележка, написана от Пенелопе, и той я четял и препрочитал по цели дни. Тази игра продължила с месеци. Докато времето работело против късмета им, Жулиан правел всичко необходимо, за да бъде близо до Пенелопе. Хасинта му помагала, защото искала да види Пенелопе щастлива, да поддържа жива тази светлина. Жулиан от своя страна чувствал, че случайната невинност на началото се губи и че е време да прибегне до някои жертви. Ето защо започнал да лъже дон Рикардо относно плановете си за бъдещето, да проявява фалшив ентусиазъм за кариера в банковото дело и финансите, да показва симпатия и привързаност — каквито всъщност не изпитвал — към Хорхе Алдая, за да оправдае почти постоянното си присъствие на Авенида дел Тибидабо, да казва само онова, което знаел, че другите очакват да чуят, да разчита погледите и копнежите им, да остави настрана честността и искреността като прояви на неблагоразумие и да чувства, че продава душата си къс по къс. Започнал да се бои, че ако някой ден успее да заслужи Пенелопе, дотогава няма да е останало нищо от онзи Жулиан, който я видял за първи път. Понякога се будел призори, кипящ от гняв и от желание да обяви пред целия свят истинските си чувства, да се изправи пред дон Рикардо Алдая и да му каже в лицето, че изобщо не го е грижа за богатството му, за фирмата му и шансовете за бъдещето; че иска само дъщеря му Пенелопе и смята да я отведе колкото се може по-далече от този празен, мъртвешки свят, в който баща й я държал затворена. Светлината на деня обаче разпръсвала куража му.

Понякога Жулиан разкривал сърцето си пред Хасинта, която заобичала момчето по-силно, отколкото й се искало. Често се случвало бавачката да се отлъчи за кратко от Пенелопе и под претекст, че отива да вземе Хорхе от училище, да посети Жулиан и да му предаде съобщения от Пенелопе. Именно така Хасинта се запознала с Фернандо, който много години по-късно щял да бъде единственият приятел, останал й на този свят, докато чакала смъртта в ада на „Санта Пусия“ — ада, предречен от ангела Сакариас. Понякога бавачката лукаво взимала Пенелопе със себе си до училището и улеснявала кратка среща между двамата млади, гледайки как между тях расте любов, каквато тя никога не познала, любов, която й била отказана. Горе-долу по същото време Хасинта забелязала и мрачното, смущаващо присъствие на онова мълчаливо момче, което всички наричали Франсиско Хавиер, сина на училищния портиер. Понякога го улавяла да ги следи, да чете жестовете им от разстояние и да поглъща Пенелопе с очи.

Хасинта си пазела една снимка на Жулиан и Пенелопе, направена от Рекасенс, официалния фотограф на семейство Алдая, пред вратата на шапкарницата на Ронда де Сан Антонио. Това било невинно изображение, заснето по пладне в присъствието на дон Рикардо Алдая и Софи Каракс. Хасинта винаги носела тази фотография със себе си.

Веднъж, докато чакала Хорхе при изхода на училище „Сан Габриел“, бавачката разсеяно оставила чантата си до един фонтан и когато се върнала да си я вземе, забелязала, че младия Фумеро дебне наоколо и я гледа неспокойно. Същата нощ, когато потърсила снимката и не я намерила, се убедила, че момчето я е откраднало. При друг случай, седмици по-късно, Франсиско Хавиер Фумеро се приближил до бавачката и я попитал дали би могла да предаде нещо на Пенелопе от негово име. Когато Хасинта попитала за какво става дума, момчето измъкнало една кърпа, в която било увило фигурка, издялана от чамово дърво. Хасинта познала в нея образа на Пенелопе и тръпки я побили. Преди тя да успее да каже каквото и да било, момчето се отдалечило. На път към къщата на Авенида дел Тибидабо бавачката изхвърлила фигурката през прозореца на колата, сякаш била някаква зловонна мърша. Неведнъж Хасинта щяла да се буди призори, плувнала в пот, преследвана от кошмари, в които това момче със смущаващ поглед се нахвърляло върху Пенелопе със студената и равнодушна жестокост на някакво насекомо.

Някои следобеди, когато Хасинта отивала да вземе Хорхе, а той се бавел, бавачката разговаряла с Жулиан. Той също заобичал тази строга наглед жена и започнал да й се доверява дори повече, отколкото на себе си. Когато някакъв проблем хвърлел сянка върху живота му, тя и Микел Молинер били първите — а понякога и единствените, — които научавали за това. Веднъж Жулиан разказал на Хасинта, че видял майка си и дон Рикардо Алдая да си говорят в двора с фонтаните, докато чакали учениците да излязат от час. Дон Рикардо като че ли се наслаждавал на компанията на Софи и това някак жегнало Жулиан, който бил наясно със славата му на донжуан и с ненаситния му апетит за прелестите на женския пол без оглед на каста или състояние; единствено благоверната му оставала извън обсега на неговите домогвания.

— Тъкмо казвах на майка ти колко много ти харесва новото училище.

Когато се сбогувал с тях, дон Рикардо им намигнал и се отдалечил с кикот. Майка му мълчала през целия път, очевидно оскърбена от коментарите, които чула от индустриалеца.

Не само майката на Жулиан наблюдавала с опасение как той все по-здраво се обвързва с фамилията Алдая, пренебрегвайки старите си приятели от квартала и семейството си. За разлика от Софи, която показвала неодобрението си чрез тъга и мълчание, шапкарят проявявал огорчение и злоба. Първоначалният му ентусиазъм да разшири клиентелата си, включвайки в нея каймака на барселонското общество, бързо се изпарил. Вече почти не виждал сина си и скоро се принудил да наеме Кимет — момче от квартала, един от предишните приятели на Жулиан — като помощник и чирак в дюкяна. Антони Фортуни бил човек, който се чувствал способен да говори открито само за шапки. По-дълбоките си чувства таял с месеци затворени в тъмницата на душата, докато се отровели безнадеждно. С всеки изминал ден ставал все по-навъсен и сприхав. Всичко го дразнело: от усилията на бедния Кимет, който давал мило и драго да научи занаята, до опитите на Софи да представи в по-добра светлина факта, че Жулиан очевидно нехаел за тях.

— Синът ти си въобразява, че е някой, понеже тия богаташи го разиграват като циркова маймуна — казвал мрачно той, кипящ от злоба.

Един прекрасен ден, малко преди да се навършат три години от първото посещение на дон Рикардо Алдая в шапкарница „Фортуни и синове“, шапкарят оставил Кимет да отговаря за дюкяна и му казал, че ще се върне по пладне. Без окото му да мигне, той се изстъпил в кабинета на консорциума Алдая на Пасео де Грасия и пожелал да се види с дон Рикардо.

— И за кого имам честта да предам? — надменно попитал един чиновник.

— За личния му шапкар.

Дон Рикардо го приел леко изненадан, но добре настроен, като си мислел, че Фортуни вероятно му носи някоя фактура. Дребните търговци никога не проумяват напълно правилата на протокола, когато става дума за пари.

— Кажете, приятелю Фортунато, какво мога да направя за вас?

Без да го усуква, Антони Фортуни се заел да обясни на дон Рикардо, че дълбоко се е заблудил по отношение на сина му Жулиан.

— Синът ми, дон Рикардо, не е такъв, за какъвто го мислите. Напротив, той е невежо и мързеливо момче без никакви дарби освен тия превземки, с които майка му му пълни главата. Никога няма да постигне нещо, повярвайте ми. Липсва му амбиция, характер. Вие не го познавате, а той много умее да залъгва чуждите хора, да ги накара да мислят, че от всичко разбира, а всъщност не знае нищо за каквото и да било. Посредствен е и това си е. Аз го познавам по-добре от всеки друг и си помислих, че трябва да ви предупредя.

Дон Рикардо Алдая изслушал тази реч мълчаливо, без дори да мигне.

— Това ли е всичко, Фортунато?

Индустриалецът натиснал един бутон на бюрото си и след няколко мига на вратата на кабинета се появил секретарят, който бил приел шапкаря малко преди това.

— Нашият приятел Фортунато си тръгва, Балселс — заявил дон Рикардо. — Бъдете така любезен да го изпратите до изхода.

Леденият тон на магната не се понравил на шапкаря.

— С ваше позволение, дон Рикардо: името ми е Фортуни, не Фортунато.

— Както и да е. Вие сте много тъжен човек, Фортуни. Ще ви бъда признателен, ако не идвате повече тук.

Щом се озовал отново на улицата, Фортуни се почувствал по-самотен от когато и да било, убеден, че всички са против него. Едва няколко дни по-късно важните клиенти, спечелени благодарение на връзката с Алдая, започнали да изпращат съобщения, че си оттеглят поръчките и приключват сметките си. За броени седмици се наложило да освободи от длъжност Кимет, защото в дюкяна нямало достатъчно работа и за двамата. В края на краищата, казвал си Фортуни, младежът и без друго не струвал. Посредствен и лентяй, като всички останали.

Някъде по това време хората в квартала започнали да коментират, че господин Фортуни изглежда все по-стар, по-самотен, по-начумерен. Вече не разговарял с почти никого и по цели часове седял затворен в дюкяна си без никаква работа, гледайки със смесица от презрение и копнеж как хората, преминават от другата страна на тезгяха му. По-късно се заговорило, че модата се променя, че младите хора вече не носят шапки — а онези, които все пак носели, предпочитали да ходят в други магазини, където се продавала конфекция с различни размери, с по-актуални модели, а и на по-ниски цени. Шапкарница „Фортуни и синове“ бавно потънала в тъмно и безмълвно вцепенение.

Всички само ме чакате да умра, казвал си Фортуни. Може пък и да ви направя това удоволствие.

Не си давал сметка, че отдавна е започнал да умира.

След онзи инцидент Жулиан се втурнал още по-навътре в света на Алдая, в единственото бъдеще, което можел да си представи — бъдеще с Пенелопе. Така преминали почти две години на опасно въжеиграчество, през които двамата живеели в своята тайна. Сакариас посвоему бил отправил предупреждение още преди много време. Около Жулиан пълзели сенки, които скоро щели да затворят кръга си. Първият знак се явил през един априлски ден на 1918 г. Хорхе Алдая щял да навърши осемнайсет години и баща му, изпълнявайки ролята на велик родоначалник, решил да организира (или по-скоро да нареди да се организира) грандиозно тържество, което синът му не желаел и на което самият дон Рикардо нямало да присъства. Под предлог, че е зает с важни делови ангажименти, той щял да се срещне с една прелестна дама, току-що пристигнала от Санкт Петербург, в синия апартамент на хотел „Колон“. Къщата на Авенида дел Тибидабо била превърната в същински цирк заради събитието: стотици фенери, флагчета и сергии украсявали градината за радост на гостите.

Почти всички съученици на Хорхе Алдая от „Сан Габриел“ били поканени. По предложение на Жулиан Хорхе включил сред тях и Франсиско Хавиер Фумеро. Микел Молинер ги предупредил, че синът на училищния портиер ще се чувства не на място в самодоволното и помпозно обкръжение на важни господинчовци. Франсиско Хавиер получил своята покана, но — предусещайки същото, което пророкувал и Микел Молинер — решил да я отклони. Когато майка му, доня Ивон, узнала, че синът й смята да отхвърли покана за тържество в разкошното имение на семейство Алдая, едва не го одрала жив. Та нима това не било знак, че скоро самата тя щяла да бъде приета във висшето общество? Следващата стъпка би могла да бъде единствено покана за следобеден чай с госпожа Алдая и други неоспоримо изискани дами. И тъй, доня Ивон взела спестяванията, които била скътала от заплатата на мъжа си, и отишла да купи моряшко костюмче на сина си.

По това време Франсиско Хавиер бил вече седемнайсетгодишен и синьото костюмче с къси панталонки, което категорично подхождало на не особено изтънчения усет на доня Ивон, му стояло гротескно и унизително. Под натиска на майка си Франсиско Хавиер приел поканата и цяла седмица дялкал отварачка за писма, която възнамерявал да поднесе като подарък на Хорхе. В деня на тържеството доня Ивон настояла да изпрати сина си до портата на дома на Алдая. Искала да вдъхне аромата на властта, да се порадва на честта да види как синът й минава през тези врати, които скоро щели да се отворят и за нея. В мига, когато трябвало да се напъха в нелепия моряшки костюм, Франсиско Хавиер установил, че му е много малък. Ивон решила веднага да го поправи, но все пак пристигнали късно на тържеството. Междувременно, като се възползвал от суматохата на празника и от отсъствието на дон Рикардо — който в същия миг несъмнено празнувал посвоему, наслаждавайки се на най-доброто от славянската раса, — Жулиан се измъкнал от тържеството. Двамата с Пенелопе имали уговорка да се срещнат в библиотеката, където не рискували да се натъкнат на някого от ученото и изтънчено висше общество. Прекалено заети с жадни целувки, нито Жулиан, нито Пенелопе видели забележителната двойка, която се приближавала към входната врата на къщата. Доня Ивон почти влачела след себе си Франсиско Хавиер, натъкмен като за първо причастие с моряшко костюмче и морав от срам; тя пък била изровила за случая една широкопола шапка и в тон с нея рокля с джувки и плисета. С тези одежди напомняла сладкарска сергия или — по думите на Микел Молинер, който я зърнал отдалече — бизон, пременен като мадам Рекамие^[2]. Двамата прислужници, които стояли на пост при вратата, не изглеждали особено впечатлени от посетителите. Доня Ивон обявила, че в дома пристига нейният син, дон Франсиско Хавиер Фумеро де Сотосебальос. Слугите отговорили саркастично, че името нищо не им говори. Раздразнена, но пазейки самообладание като важна дама, Ивон строго наредила на сина си да им покаже поканата. За нещастие, по време на поправката на костюма, картичката останала върху шевната маса на доня Ивон.

Франсиско Хавиер се опитал да обясни ситуацията, но неговото мънкане и смехът на двамата прислужници не помогнали за изясняване на недоразумението. Майката и синът били приканени да си оберат крушите. Доня Ивон, пламнала от гняв, заявила на слугите, че не знаят с кого си имат работа. Те пък й отговорили, че длъжността на чистачка вече е заета.

От прозореца на своята стая Хасинта видяла как Франсиско Хавиер тъкмо се готвел да си тръгне, когато изведнъж се спрял. Момчето се отвърнало от бурната сцена, която устройвала майка му, крещейки до прегракване на наглите слуги, и ги видяло: Жулиан целувал Пенелопе до прозореца на библиотеката. Целували се със страстта на онези, които си принадлежат един на друг, равнодушни към околния свят.

На следващия ден, по време на обедното междучасие, Франсиско Хавиер се появил изневиделица. Вестта за скандала от предния ден вече се била разнесла сред учениците и насмешките не закъснели, нито пък въпросите какво е направил с моряшкото си костюмче. Смехът обаче секнал отведнъж, когато момчетата видели, че той носи ловджийската пушка на баща си. Настъпило пълно мълчание и мнозина побързали да се отдалечат. Останал единствено кръгът, образуван от Алдая, Молинер, Фернандо и Жулиан, които се взирали неразбиращо в момчето. Без да обели дума, Франсиско Хавиер вдигнал пушката и се прицелил. По-късно очевидците заявили, че изражението му не било сърдито или гневно. Франсиско Хавиер действал със същата автоматична безучастност, с която изпълнявал задачите си по почистване на градината. Първият куршум профучал покрай главата на Жулиан. Вторият щял да му прониже гърлото, но в този миг Микел Молинер се нахвърлил с юмруци върху сина на портиера и успял да изтръгне пушката от ръцете му. Жулиан Каракс наблюдавал тази сцена, вцепенен от изумление. Всички сметнали, че изстрелите са били предназначени за Хорхе Алдая като отмъщение за унижението, преживяно от Хавиер предния ден. Едва по-късно, когато Цивилната гвардия отвела момчето, а двойката портиери били прогонени от жилището си едва ли не с ритници, Микел Молинер се приближил до Жулиан и му казал — без никаква гордост — че му е спасил живота. Жулиан обаче съвсем не знаел, че този живот — или поне онази част от него, която толкова искал да изживее — вече наближава своя край.

За Жулиан и неговите другари това била последната година в училището „Сан Габриел“. Повечето от тях вече обсъждали своите планове или плановете, които семействата им имали за тях през следващата година. Хорхе Алдая вече знаел, че баща му ще го прати да учи в Англия, а Микел Молинер бил сигурен, че ще влезе в Университета на Барселона. Фернандо Рамос неведнъж бил споменавал, че навярно ще постъпи в Семинарията на йезуитския орден — перспектива, която учителите му намирали за най-разумна в неговата ситуация. Що се отнасяло до Франсиско Хавиер Фумеро, за него се знаело само, че благодарение на застъпничеството на дон Рикардо Алдая той бил изпратен в едно изправително училище, затънтено в отдалечена долина някъде в Пиренеите, където го очаквала дълга зима. Виждайки, че всичките му другари вече са избрали някакъв път в живота, Жулиан се питал какво ще стане с него. Литературните му мечти и амбиции сега му изглеждали по-далечни и непостижими от когато и да било. Едничкото, за което копнеел, било да бъде близо до Пенелопе.

Докато той си задавал въпроси за своето бъдеще, други вече го планирали вместо него. Дон Рикардо Алдая му подготвял служба във фирмата си, за да го въведе в бизнеса. Шапкарят, от своя страна, смятал, че ако синът му не желае да продължи семейния бизнес, не бива да очаква, че баща му ще го хрантути. Ето защо тайно бил предприел някои стъпки, за да изпрати Жулиан в армията, където няколко години казармен живот щели да го излекуват от фантазиите за величие. Жулиан не подозирал нищо за тези планове, а когато откриел какво подготвяли другите за него, вече щяло да е твърде късно. Единствено Пенелопе заемала мислите му; мнимата дистанция и потайните срещи отпреди вече не го задоволявали. Настоявал да я вижда по-често, увеличавайки риска връзката им да бъде разкрита. Хасинта правела всичко възможно, за да ги прикрива: лъжела на поразия, уреждала им тайни срещи и съчинявала какви ли не хитрости, за да им осигури няколко мига насаме. Тя обаче си давала сметка, че това не им е достатъчно, че всяка минута, която Пенелопе и Жулиан прекарват заедно, все повече ги сближава. От известно време бавачката съзирала в погледите им предизвикателството и дързостта на желанието: едно сляпо желание да бъдат разкрити и тайната им да се превърне в шумен скандал, тъй че вече да не се налага да се крият по ъглите и таваните, за да се обичат на тъмно. Понякога, когато Хасинта завивала Пенелопе вечер, момичето избухвало в плач и й признавало как копнее да избяга с Жулиан, да хванат първия влак и да заминат някъде, където никой не ги познава. Хасинта, която си спомняла света, простиращ се отвъд железните порти на имението Алдая, потръпвала и я разубеждавала. Пенелопе била кротка по природа и страхът, изписан по лицето на бавачката, бил достатъчен, за да я обуздае. Жулиан обаче бил друго нещо.

През онази последна пролет в „Сан Габриел“ той с тревога открил, че майка му Софи и дон Рикардо Алдая понякога се срещат тайно. Отначало се боял, че индустриалецът може да си е наумил да добави Софи към колекцията си от завоевания, но скоро разбрал, че тези срещи, които винаги ставали в кафенета в центъра на града и протичали съвсем благопристойно, се ограничавали само с разговори. Софи обаче ги държала в тайна. Когато Жулиан най-сетне решил направо да попита дон Рикардо какво става между него и майка му, индустриалецът се изсмял.

— Нищо не ти убягва, а, Жулиан? Всъщност се канех да поговоря с теб за това. Майка ти и аз обсъждаме бъдещето ти. Преди няколко седмици тя дойде да се види с мен. Беше загрижена, защото баща ти крои планове да те прати в армията догодина. Майка ти, съвсем естествено, желае най-доброто за теб и ме потърси, за да видим дали двамата с нея можем да направим нещо. Не се тревожи, давам ти думата на дон Рикардо Алдая, че няма да станеш пушечно месо. С майка ти имаме големи планове за теб. Имай ни доверие.

Жулиан искал да се довери, само че дон Рикардо вдъхвал всичко друго, но не и доверие. Ето защо се посъветвал с Микел Молинер, който се съгласил с приятеля си.

— Ако единственото ти желание е да избягаш с Пенелопе — и дано Бог да ти помогне да успееш, — ще имаш нужда от пари.

Тъкмо парите били онова, с което Жулиан не разполагал.

— Тая работа може да се уреди — осведомил го Микел, — нали затова са богатите приятели.

Така Микел и Жулиан започнали да кроят планове за бягството на влюбените. По предложение на Молинер щели да се отправят към Париж. Той смятал, че ако Жулиан възнамерява да стане гладуващ творец и бохем, няма да намери за целта по-добра обстановка от този град. Пенелопе говорела малко френски, а за Жулиан, благодарение на майчините уроци, той бил втори език.

— Освен това Париж е достатъчно голям, за да се изгубиш в него, но достатъчно малък, за да намериш благоприятни възможности — разсъждавал Микел.

Приятелят на Жулиан успял да събере малко състояние, като прибавил дългогодишните си спестявания към онова, което успял да измъкне от баща си под най-невероятни предлози. Единствено Микел знаел къде щели да отидат тези пари.

— А пък аз възнамерявам да онемея, веднага щом вие двамата се качите на влака.

Същия следобед, след като уточнил последните подробности с Молинер, Жулиан отишъл в къщата на Авенида дел Тибидабо, за да посвети Пенелопе в плана.

— Това, което ще ти кажа сега, не бива да го разправяш на никого. На никого, даже и на Хасинта — подел Жулиан.

Девойката го слушала смаяна и очарована. Планът на Молинер бил безупречен. Микел щял да купи билетите под фалшиво име и да наеме трето лице — някой непознат, който да ги прибере от билетното гише на гарата. Ако полицията случайно попаднела на него, щяла да получи единствено описанието на човек, който не приличал на Жулиан. Жулиан и Пенелопе щели да се срещнат във влака. Нямало да се чакат на перона, където някой би могъл да ги види заедно. Бягството щяло да стане в някой неделен ден по обед. Жулиан щял да отиде сам на гарата за Франция. Там щял да го чака Микел с билетите и парите.

Най-деликатната част от плана била свързана с Пенелопе. Тя трябвало да заблуди Хасинта с молба да измисли някакъв предлог, за да я изведе от литургията в единайсет часа и да я върне вкъщи. По пътя Пенелопе щяла да помоли бавачката да я пусне на среща с Жулиан, обещавайки да се върне, преди семейството да се е прибрало в имението. За Пенелопе това щял да е сгодният случай да отиде на гарата. И двамата знаели, че ако кажат истината на Хасинта, тя не би ги пуснала да заминат — твърде много ги обичала.

— Планът ти е перфектен, Микел — казал Жулиан, когато изслушал стратегията, замислена от приятеля му.

Микел кимнал печално.

— С едно изключение — болката, която ще причините на много хора, като заминете завинаги.

Жулиан кимнал, мислейки за майка си и Хасинта. И през ум не му минало, че Микел Молинер говори за себе си.

Най-трудно било да убедят Пенелопе в необходимостта да държат Хасинта в неведение. Единствено Микел щял да знае истината. Влакът потеглял в един часа по обед. Когато откриели отсъствието на Пенелопе, двойката вече щяла да е отвъд границата. Щом пристигнели в Париж, щели да се настанят в някоя квартира като съпрузи, използвайки фалшиви имена. Тогава щели да изпратят на Микел Молинер писмо, адресирано до семействата им, в което да признаят любовта си, да успокоят близките си, че са добре и ги обичат, да обявят църковния си брак и да помолят за прошка и разбиране. Микел Молинер щял да сложи писмото във втори плик, за да заличи пощенското клеймо от Париж, и да се погрижи да го пусне от някой град в околността.

— Кога? — попитала Пенелопе.

— След шест дни — казал й Жулиан. — Идната неделя.

Микел смятал, че ще е най-добре през оставащите до бягството дни Жулиан да не посещава Пенелопе, за да не събудят подозрения. Трябвало да се уговорят да не се виждат до мига, в който щели да се срещнат във влака за Париж. За Жулиан шест дни, без да я види и без да я докосне, били цяла вечност. Те скрепили своя съюз, своя таен брак с целувка.

Именно тогава Жулиан отвел Пенелопе в спалнята на Хасинта на третия етаж на къщата. На този етаж били само стаите на прислугата и Жулиан се надявал, че никой няма да ги намери там. Съблекли се трескаво, с настървение и страст, като си драскали кожата и се разтапяли в мълчание. Научили телата си наизуст и, плувнали в пот и слюнка, погребали мисълта за тези шест дни на раздяла. Жулиан прониквал в Пенелопе с ярост, притискайки я към дъските на пода. Тя го приемала с отворени очи, обвила торса му с нозете си, а устните й били полуотворени от копнеж. Нямало нищо крехко или детско в погледа й или в топлото й тяло, което искало още. После, с лице, отпуснато на корема й и с ръце върху бялата й гръд, която още потръпвала, Жулиан разбрал, че трябва да се сбогуват. Едва се бил понадигнал, когато вратата на стаята бавно се отворила и една женска фигура се появила на прага. За секунда Жулиан помислил, че това е Хасинта, но в следващия миг видял, че жената е госпожа Алдая, която ги гледала като омагьосана със смесица от захлас и отвращение. Успяла единствено да измънка: „Къде е Хасинта?“ После просто се обърнала и си тръгнала безмълвно, докато Пенелопе се свила на пода в няма агония, а Жулиан почувствал, че светът около него се сгромолясва.

— Върви си сега, Жулиан. Върви си, преди да е дошъл баща ми.

— Но…

— Върви си.

Жулиан кимнал.

— Каквото и да стане, в неделята ще те чакам в онзи влак.

Пенелопе успяла да се усмихне едва-едва.

— Там ще бъда. А сега си върви. Моля те…

Била все още гола, когато я оставил и се промъкнал по стълбището за прислугата към депата за колите, а оттам се озовал в най-студената нощ, която си спомнял.

Дните, които последвали, били същинско мъчение. Жулиан будувал цяла нощ, като очаквал всеки миг да се появят наемните убийци на дон Рикардо. Сънят изобщо не го споходил. На следващия ден в училище не забелязал никаква промяна в държането на Хорхе Алдая. Разкъсван от тревога, Жулиан признал на Микел Молинер какво се е случило. Микел мълчаливо клател глава с обичайната си невъзмутимост.

— Ти си луд, Жулиан, но това не е нещо ново. Странното е, че в дома на Алдая не е настъпил хаос. Всъщност, като размисли човек, не е чак толкова чудно. Ако, както казваш, ви е открила госпожа Алдая, не е изключено тя самата още да не знае какво да предприеме. През живота си съм провел три разговора с нея, от които извадих две заключения: първо, че в умствено отношение госпожа Алдая е като дванайсетгодишно дете; второ, че страда от хроничен нарцисизъм и той не й позволява да види или да проумее нещата, различни от онова, което й се иска да види или да повярва — особено ако я засяга лично.

— Спести ми диагнозата, Микел.

— Имам предвид, че тя вероятно още се чуди какво да каже, как да го каже, кога и на кого. Преди всичко трябва да помисли какви ще са последиците за самата нея: потенциалният скандал, гневът на съпруга й… За останалото, смея да твърдя, сигурно не дава и пет пари.

— Значи мислиш, че няма да каже нищо?

— Сигурно ще изчака ден-два. Но не ми се вярва да е способна да запази такава тайна от съпруга си. А какво става с плана за бягството? Още ли е в сила?

— Повече от всякога.

— Радвам се да го чуя. Сега наистина ми се струва, че вече няма връщане назад.

Дните на тази седмица се изнизали в бавна агония. Жулиан всеки ден отивал на училище с усещането, че несигурността го следва като сянка. Прекарвал часовете там, преструвайки се, че присъства, способен само да разменя погледи с Микел Молинер, който вече се тревожел колкото него или даже повече. Хорхе Алдая не казвал нищо. Държал се вежливо, както винаги. Хасинта вече не идвала да вземе Хорхе от училище. Вместо нея всеки следобед се появявал шофьорът на дон Рикардо. Жулиан имал чувството, че ще умре; почти желаел да стане каквото е писано, само и само да се сложи край на чакането. В четвъртък следобед, след края на часовете, на Жулиан започнало да му се струва, че късметът е на негова страна. Госпожа Алдая не била казала нищо, навярно от срам, от глупост или поради някоя от причините, загатнати от Микел. Нямало значение. Единственото важно нещо било да запази тайната до неделя. Онази нощ, за пръв път от няколко дни, Жулиан успял да заспи.

В петък сутринта, когато отишъл на училище, отец Романонес го чакал при портата.

— Жулиан, трябва да поговоря с теб.

— Какво има, отче?

— Винаги съм знаел, че тоя ден ще дойде, и трябва да призная, че ми е приятно именно аз да ти съобщя новината.

— Каква новина, отче?

Жулиан Каракс вече не бил ученик на „Сан Габриел“. Присъствието му в пределите на училището, в класните стаи и даже в градините било строго забранено. Неговите пособия, учебниците и всичките му принадлежности вече били собственост на училището.

— Техническият термин е „незабавно и окончателно изключване“ — обобщил отец Романонес.

— Мога ли да попитам за причината?

— Хрумват ми поне дузина причини, но съм сигурен, че ти ще успееш да избереш най-подходящата. Приятен ден, Каракс. Пожелавам ти късмет в живота. Ще имаш нужда от него.

На трийсетина метра оттам, в двора с фонтаните, група ученици го наблюдавали. Някои се смеели, махайки за сбогом. Други го гледали с почуда и съчувствие. Само един му се усмихнал тъжно: неговият приятел Микел Молинер; той просто кимнал и безмълвно изрекъл няколко думи, които Жулиан като че успял да прочете във въздуха: „До неделя.“

На връщане към жилището на Ронда де Сан Антонио Жулиан забелязал, че мерцедесът на дон Рикардо Алдая е паркиран пред шапкарницата. Момчето спряло на ъгъла и зачакало. След малко дон Рикардо излязъл от дюкяна на баща му и влязъл в колата си. Жулиан се скрил под един портал, докато автомобилът се отдалечил в посока към Пласа Универсидад. Едва тогава се втурнал по стълбите към дома си. Майка му Софи го чакала там, обляна в сълзи.

— Какво си направил, Жулиан? — промълвила тя без гняв.

— Простете ми, майко…

Софи силно прегърнала сина си. Била отслабнала и изглеждала остаряла, сякаш всички със сдружени усилия й били откраднали живота и младостта. „Аз повече от всеки друг“ — помислил си Жулиан.

— Слушай ме внимателно, Жулиан. Баща ти и дон Рикардо Алдая са уредили всичко, за да те изпратят в армията до няколко дни. Алдая е много влиятелен… Трябва да заминеш, Жулиан. Трябва да заминеш там, където никой от двамата не би могъл да те намери.

На Жулиан му се сторило, че съзира в очите на майка си една сянка, която сякаш я разкъсвала отвътре.

— Има ли още нещо, майко? Нещо, което не ми казвате?

Софи го гледала с треперещи устни.

— Трябва да заминеш. Двамата с теб трябва да се махнем оттук завинаги.

Той я прегърнал с всички сили и й прошепнал на ухото:

— Не се тревожете за мен, майко. Не се тревожете.

Жулиан прекарал съботата затворен в стаята си, между своите книги и бележници за рисуване. Шапкарят бил слязъл в дюкяна почти на зазоряване и се върнал едва в малките часове. „Дори няма смелостта да ми го каже в лицето“ — мислел си Жулиан. Същата нощ, с очи, замъглени от сълзи, той се сбогувал с годините, прекарани в тази тъмна и студена стая сред мечти, които — както вече знаел — никога нямало да се сбъднат. В неделя призори, въоръжен само с една чанта с малко дрехи и книги, той целунал по челото Софи, която спяла сгушена под едни одеяла в трапезарията, и излязъл. Улиците били обвити в синкава мъгла и медни отблясъци играели по плоските покриви на стария град. Вървял бавно, като се сбогувал с всяка врата, с всеки ъгъл, питайки се дали илюзиите на времето няма да се окажат верни, дали някой ден няма да си спомня единствено хубавите неща и да забрави самотата, която тъй често го била преследвала из тези улици.

Гарата за Франция била пуста; пероните, отразяващи ослепителната светлина на зората, се виели в мъглата като лъскави саби. Жулиан седнал на една пейка под сводестия покрив и извадил книгата си. Оставил часовете да минават край него, изгубен в магията на думите, сменяйки кожата и името си, чувствайки се друг човек. Оставил се да го понесат мечтите на сенчести герои, убеден, че за него вече няма друго убежище. Вече знаел, че Пенелопе няма да дойде на срещата. Знаел, че ще се качи на влака без друга компания освен спомените си. Когато Микел Молинер се появил на гарата, точно преди пладне, и му дал билетите и всички пари, които бил успял да събере, двамата приятели се прегърнали мълчаливо. Жулиан никога не бил виждал Микел Молинер да плаче. Навсякъде край тях имало часовници, които отброявали отлитащите минути.

— Все още има време — тихо повтарял Микел, впил поглед във входа на гарата.

В един и пет началникът на гарата отправил последното повикване за пасажерите, пътуващи за Париж. Влакът вече почнал да се плъзга покрай перона, когато Жулиан се обърнал, за да се сбогува със своя приятел. Микел Молинер го гледал от перона с ръце, пъхнати в джобовете.

— Пиши — казал му той.

— Веднага щом пристигна, ще ти пиша — отвърнал Жулиан.

— Не. Не на мен. Пиши книги, не писма. Пиши ги заради мен. Заради Пенелопе.

Жулиан кимнал, осъзнавайки едва сега колко щял да му липсва неговият приятел.

— И пази мечтите си — рекъл Микел. — Никога не знаеш кога ще ти потрябват.

— Винаги — промълвил Жулиан, но грохотът на влака вече бил откраднал думите им.

— Пенелопе ми разказа какво се е случило още същата нощ, когато майка й ги изненадала в моята спалня. На следващия ден госпожата ме повика и ме попита какво зная за Жулиан. Казах й, че нищо не зная, освен че е добро момче, приятел на Хорхе… Тя ми нареди да държа Пенелопе заключена в стаята й, докато не получи разрешение да излезе. Дон Рикардо беше заминал за Мадрид и нямаше да се върне преди петък. Щом пристигна, госпожата му разказа какво е станало. Аз бях там. Дон Рикардо рипна от креслото и удари такава плесница на жена си, че я събори на пода. После, крещейки като луд, й нареди да повтори думите си. Госпожата беше ужасена. Никога не бяхме виждали господаря такъв. Никога. Сякаш го бяха обладали всички дяволи на ада. Почервенял от гняв, той се качи в спалнята на Пенелопе и я измъкна от леглото, като я влачеше за косата. Опитах се да го спра, но той ме изрита настрани. Същата вечер дон Рикардо повика семейния лекар, за да прегледа Пенелопе. Когато приключи, докторът разговаря с господин Алдая. Заключиха Пенелопе в стаята й, а на мен госпожата ми каза да си събера нещата.

Не ми позволиха да видя Пенелопе, нито поне да се сбогувам с нея. Дон Рикардо ме заплаши, че ще се оплаче от мен в полицията, ако разкажа на някого за станалото. Изхвърлиха ме още същата нощ, без да имам къде да отида, след осемнайсет години непрекъсната служба в къщата. Два дена по-късно Микел Молинер ме посети в един пансион на улица „Мунтанер“ и ми обясни, че Жулиан е заминал за Париж. Искаше да му разкажа какво се е случило с Пенелопе и защо не е отишла на уговорената среща на гарата. Седмици наред се връщах при къщата и молех да ми позволят да видя Пенелопе, но не ме пускаха дори да мина през желязната порта. Случваше се да стоя по цели дни на отсрещния ъгъл с надеждата, че ще ги зърна да излизат с нея. Никога не я видях. Тя не излизаше от къщата. След известно време господин Алдая се обърна към полицията и с помощта на своите влиятелни приятели успя да ме вкара в лудницата в Орта, като твърдеше, че никой не ме познава, че аз съм една побъркана жена, която тормози семейството и децата му. Там прекарах две години, затворена като животно. Когато излязох, първата ми работа беше да отида до къщата на Авенида дел Тибидабо, за да видя Пенелопе.

— Успяхте ли да я видите? — попита Фермин.

— Къщата беше заключена и обявена за продан. Никой не живееше там. Казаха ми, че семейство Алдая са заминали за Аржентина. Писах на адреса, който ми бе даден. Писмата се връщаха неотворени…

— Какво е станало с Пенелопе? Знаете ли?

Хасинта поклати глава; беше на ръба на припадъка.

— Никога повече не я видях.

Старата жена стенеше, плачейки неудържимо. Фермин я бе прегърнал и лекичко я полюляваше. Тялото на Хасинта Коронадо се бе смалило до размерите на дете и до нея Фермин изглеждаше като великан. В главата ми клокочеха хиляди въпроси, но моят приятел с жест ми даде ясно да разбера, че интервюто е приключило. Видях го да оглежда тази мръсна и студена бърлога, в която Хасинта Коронадо изживяваше последните си дни.

— Хайде, Даниел. Да си вървим. Вие тръгнете пръв.

Послушах го. Докато се отдалечавах, се обърнах за миг и видях как Фермин коленичи до старицата и я целуна по челото. Тя му отправи беззъба усмивка.

— Кажете ми, Хасинта — чух го да казва, — нали обичате сладкишите „Сугус“?

 

 

По заобиколния ни път към изхода се натъкнахме на истинския погребален агент и двамата му маймуноподобни помощници, натоварени с ковчег от чамово дърво, въже и няколко пакета стари чаршафи с неясно приложение. От тази делегация се разнасяше зловещ аромат на формалдехид и евтин одеколон, а безкръвните им бузи ограждаха измъчени, кучешки усмивки. Фермин само им посочи килията, където чакаше тялото на покойника, след което благослови триото. Мъжете отвърнаха на жеста му, като кимнаха почтително и се прекръстиха.

— Идете си в мир — промърмори Фермин, като ме влачеше към изхода, където една монахиня с газена лампа в ръка ни изпрати със суров й осъдителен поглед.

Щом излязохме от сградата, навъсеният каньон от камък и сенки, който представляваше улица „Монкада“, ми се видя като славна долина на надеждата. До мен Фермин дишаше дълбоко и с облекчение; знаех, че не само аз се радвам да оставя зад гърба си това тържище на мрака. Историята на Хасинта гнетеше съзнанието ни повече, отколкото ни се искаше да признаем.

— Я чуйте, Даниел. Дали да не гаврътнем малко крокети с шунка и някоя и друга чаша пенливо вино тук, в „Шампаньет“, за да си премахнем лошия вкус от устата?

— Да си призная честно, не бих отказал.

— Да нямате уговорка с онова девойче за днес?

— За утре.

— Ах, разбойник такъв. Чакате да ви молят, а? Как бързо се учим…

Не бяхме направили и десет крачки към шумната кръчма на същата улица, едва няколко номера по-нататък, когато три призрачни силуета изплуваха от сенките и ни спряха. Двама от главорезите застанаха зад гърбовете ни, тъй близо, че усещах дъха им на тила си. Третият, по-дребен, но несравнимо по-зловещ, ни прегради пътя. Носеше обичайния си шлифер и мазната му усмивка излъчваше такава наслада, че сякаш щеше да прелее от устните му.

— Гледай ти, кого си имаме тук? Е, ако и това не е моят стар приятел, човекът с хилядите лица! — рече инспектор Фумеро.

Стори ми се, че чух как всички кости на Фермин се разтресоха от ужас пред това привидение. Обикновено красноречив, сега той успя да издаде само един сподавен стон. Двамата касапи, които очевидно бяха агенти от Криминалния отряд, ни сграбчиха за врата и за дясната китка, готови да ни извият ръцете при най-малкото движение.

— Съдейки по учудената ти физиономия, явно си мислел, че отдавна съм ти изгубил дирите, а? Нали не си си въобразявал, че едно сухо лайно като теб може да изпълзи от канавката и да мине за почтен гражданин? Вярно е, че си тъп, ама не чак толкова. На всичкото отгоре ми разправят, че си пъхаш носа — тоя твой грамаден нос — в куп работи, който не те засягат. Лош признак… Какви ги вършиш с монахинките, а? Да не си се облажил с някоя? Каква им е тарифата сега?

— Аз уважавам чуждите задници, господин инспектор, особено ако са затворени в манастир. Ако и вие бяхте склонен да правите същото, щяхте да си спестите куп пари от пеницилин и да се изхождате по-лесно.

Фумеро нададе тих смях, в който се долавяха гневни нотки.

— А, това ми хареса. Стоманени ташаци! Ако всички мошеници бяха като теб, работата ми щеше да е направо песен. Кажи ми, копеленце, как ти е името сега? Гари Купър? Хайде, кажи защо си пъхаш зурлата в приюта „Санта Лусия“ и може би ще те пусна да си отидеш само с леко предупреждение. Хайде, изплюй камъчето. Какво ви води вас двамата насам?

— Частна работа. Дойдохме да посетим една роднина.

— Да бе, шибаната ти майка. Виж сега, днес ме хващаш в добро настроение, иначе щях ей сегичка да те замъкна в участъка и да те подхвана с поялника. Хайде, бъди добро момче и кажи истината на стария си приятел инспектор Фумеро — какво, по дяволите, търсите ти и твоето приятелче тук. Майка му стара, с малко съдействие ще ми спестиш труда да сменя физиономията на това хлапе, дето си го избрал за спонсор.

— Кълна се, че само косъм да падне от главата му…

— Леле, колко ме уплаши. Чак напълних гащите.

Фермин преглътна с мъка и сякаш събра целия кураж, който просто изтичаше от него.

— Да не би това да са гащите от моряшкото костюмче, което ви е карала да носите почитаемата ви майка, знаменитата подомиячка? Жалко би било — чувал съм, че моделчето ви е стояло просто приказно.

Лицето на инспектор Фумеро пребледня и погледът му стана напълно безизразен.

— Какво каза, нещастнико?

— Казах, че явно сте наследили вкуса и грацията на доня Ивон Сотосебальос, дама от висшето общество…

Фермин не беше едър мъж и първият юмручен удар бе достатъчен, за да го повали като покосен в една локва. Там остана да лежи, свит на кълбо, докато Фумеро му нанесе дълга серия ритници в стомаха, бъбреците и лицето. След петия ритник им загубих бройката. Фермин остана без дъх, а миг по-късно изгуби и способността си да помръдне поне един пръст, за да се предпазва от ударите. Двамата полицаи, които ме държаха с желязна хватка, се смееха послушно.

— Ти не се бъркай — прошепна ми единият. — Хич няма да ми е приятно да ти счупя ръката.

Напразно се мъчех да се изтръгна от хватката на агента, който ми беше проговорил; докато се дърпах, успях да зърна за миг лицето му. Веднага го познах. Това бе мъжът с шлифера и вестника, когото бях видял в бара на Пласа де Сария преди няколко дни, същият, който ни бе последвал в автобуса и се бе смял на шегите на Фермин.

— Виж, най ме изкарват от кожата ми хора, които изравят разни лайна от миналото — крещеше Фумеро. — Миналото трябва да се остави на мира, ясно ли ти е? Това важи и за теб, и за тъпото ти приятелче. Ти гледай и се учи, момче, че после идва и твоят ред.

Гледах как инспектор Фумеро размазва Фермин с ритниците си под косата светлина на една улична лампа. Докато траеше това, не бях способен да отроня и дума. Спомням си глухия, ужасен звук от ударите, които безмилостно валяха върху моя приятел. Още ми причиняват болка. Едничкото, което направих, бе да потърся убежище в удобната хватка на полицаите, като треперех и безмълвно плачех от малодушие.

Когато на Фумеро му омръзна да удря една мъртва тежест, разтвори шлифера си, дръпна ципа на панталоните си и се изпика върху Фермин. Моят приятел не помръдваше; проснат в локвата, изглеждаше просто като вързоп стари дрехи. Докато Фумеро лееше щедрата си, димяща струя върху Фермин, все още не можех да отворя уста. Когато свърши, инспекторът си вдигна ципа и се приближи до мен, задъхан и плувнал в пот. Един от агентите му подаде кърпичка, с която той си избърса лицето и врата. Фумеро дойде тъй близо, че лицето му бе едва на няколко сантиметра от моето, и впи поглед в мен.

— Теб не си струва да те пердаша, момче. Това му е проблемът на твоя приятел: винаги застава на грешната страна. Следващия път ще го прекарам, както никога досега, и съм сигурен, че ще е по твоя вина.

Помислих си, че сега вече ще ме цапардоса, че е дошъл и моят ред. По някаква причина се зарадвах. Надявах се, че ударите ще ме излекуват от срама, че не бях си мръднал и пръста да помогна на Фермин, когато единственото, което той се опитваше да направи, както винаги, бе да ме защити.

Само че удар не последва. Шибна ме единствено погледът на тези очи, пълни с презрение. Фумеро се задоволи да ме потупа леко по бузата.

— Спокойно, момче. Аз не си цапам ръцете със страхливци.

Двамата полицаи се засмяха на остроумието му, облекчени, че представлението е свършило. Желанието им да напуснат сцената беше очевидно. Отдалечиха се в сумрака, смеейки се. Когато най-сетне успях да му се притека на помощ, Фермин напразно се мъчеше да се надигне и да намери зъбите, които бе изгубил в мръсната вода на локвата. От устата, носа, ушите и клепачите му течеше кръв. Когато видя, че съм невредим, той направи опит да се усмихне, при което си помислих, че ще умра на място. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Първата мисъл, която ми мина през ума, бе, че той тежеше по-малко от Беа.

— Фермин, за Бога, трябва незабавно да ви закарам в болница.

Той енергично поклати глава.

— Заведете ми при нея.

— При коя, Фермин?

— При Бернарда. Ако трябва да хвърля топа, нека да е в нейните ръце.