Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (25)

24

С Фермин се срещнахме в седем и половина сутринта в неделя в кафене „Каналетас“. Той ме почерпи кафе с мляко и хлебчета, които, дори намазани с масло, донякъде приличаха на пемза. Обслужваше ни сервитьор, който носеше на ревера си значка на фалангист и имаше тънки като молив мустаци. Не спираше да си тананика нещо и когато го попитахме каква е причината за отличното му настроение, обясни, че предния ден е станал баща. Честитихме му и той настоя да ни подари по една пура, за да си я пушим през деня в чест на първородния му син. Казахме, че така и ще направим. Фермин го гледаше изкосо със свъсени вежди и аз заподозрях, че крои нещо.

Докато закусвахме, Фермин положи началото на детективските ни проучвания, като нахвърли загадката в най-общи линии.

— Всичко започва с искреното приятелство между две момчета, Жулиан Каракс и Хорхе Алдая, съученици от ранно детство, каквито сте вие с дон Томас. Години наред нещата се развиват добре. Неразделни приятели, пред които стои цял един живот. При все това в някакъв момент възниква конфликт, който нарушава тази дружба. Ако перифразираме салонните драматурзи, конфликтът носи женско име и се казва Пенелопе. Достойно за перото на Омир. Следвате ли ми мисълта?

Единственото, което ми хрумна в този миг, бяха последните думи, изречени от Томас предната нощ в книжарницата: „Не наранявай сестра ми.“ Почувствах, че ми се гади.

— През 1919 г. Жулиан Каракс заминава за Париж като същински Одисей — продължи Фермин. — Подписаното от Пенелопе писмо, което той никога няма да получи, разкрива, че по това време девойката е затворена в собствения си дом, пленница на семейството си по неизяснени причини, и че дружбата на Алдая и Каракс е приключила. Нещо повече — по думите на Пенелопе, брат й Хорхе се е заклел, че ако някога зърне отново стария си приятел Жулиан, ще го убие. Наистина тежки думи за края на едно приятелство. Не е нужно да си Пастьор, за да направиш извода, че този конфликт е пряка последица от връзката на Пенелопе с Каракс.

По челото ми изби студена пот. Усетих как кафето с мляко и няколкото хапки, които бях погълнал, се качват в гърлото ми.

— Както и да е, принудени сме да допуснем, че Каракс така и не научава какво се е случило с Пенелопе, защото писмото не попада в ръцете му. Животът му чезне в парижките мъгли, където той ще води призрачно съществуване, разкъсван между работата си като пианист в едно вариететно заведение и катастрофалната си кариера на забележително неуспешен романист. Тези години в Париж са истинска загадка. От тях е останало само едно забравено и практически изчезнало литературно творчество. Знаем, че в някакъв момент той решава да сключи брак с тайнствена богата дама, два пъти по-възрастна от него. По самото си естество този съюз, както сочат думите на свидетелите, е по-скоро благотворителен или приятелски жест от страна на една болна жена, отколкото романтично увлечение. Очевидно тази покровителка на изкуствата, загрижена за икономическото бъдеще на протежето си, решава да му остави богатството си и да се сбогува с този свят с едно търкулване в чаршафите, за още по-голяма слава на меценатството. Парижаните са си такива.

— Това може пък да е било истинска любов — вметнах аз с немощен гласец.

— Хей, Даниел, добре ли сте? Пребледнял сте като платно и здравата се потите.

— А, отлично съм — излъгах аз.

— Та за какво говорех? Любовта е като колбасите: има филе, има и мортадела. Всичко си има своето място и функция. Каракс е обявил, че не се чувства достоен за любовта на която и да е жена; и наистина, доколкото ни е известно, никакъв романс не е регистриран по време на престоя му в Париж. Естествено, щом е работел във вертеп, първичните му страсти навярно са били задоволявани на приятелски начала от служителките на заведението, като един вид бонус или, още по-добре казано, коледна премия. Но това са си чисти догадки. Да се върнем към момента, когато се обявява предстоящият брак между Каракс и неговата покровителка. Именно тогава Хорхе Алдая отново изниква в тази мътна история. Знаем, че той влиза във връзка с издателя на Каракс в Барселона, за да открие местонахождението на романиста. Скоро след това, в утрото на сватбения си ден, Жулиан Каракс се дуелира с някакъв непознат на гробището Пер Лашез и изчезва. Венчавката така и не се е състояла. Оттам нататък всичко става съвсем неясно.

Фермин направи драматична пауза, впил в мен характерния си многозначителен поглед.

— По всяка вероятност Каракс пресича границата и, показвайки още веднъж пословичния си усет за подходящия момент, се връща в Барселона през 1936 г., точно когато избухва Гражданската война. Дейностите и местонахождението му в Барселона през тези седмици не са известни. Предполагаме, че той прекарва около месец в града и през това време не се свързва с никого от близките и познатите си — нито с баща си, нито със своята приятелка Нурия Монфорт. Малко по-късно го откриват мъртъв на улицата, покосен от куршум. Не минава много време и ето че на сцената се появява една зловеща личност. Тя се представя като Лаин Кубер — име на герой от последния роман на Каракс, герой, който на всичкото отгоре е не друг, а самият Принц на мрака. Предполагаемият Сатана заявява своята готовност да заличи от лицето на земята малкото, което е останало от Каракс, и да унищожи завинаги книгите му. За да прибави последни щрихи към мелодрамата, той се появява като човек без лице, обезобразен от изгаряне. Злодей от готическа оперета, у когото — за да усложни съвсем нещата — Нурия Монфорт разпознава гласа на Хорхе Алдая.

— Не забравяйте, че Нурия Монфорт ме излъга — рекох аз.

— Вярно, но макар и да ви е излъгала, нищо чудно да го е сторила по-скоро от недоглеждане или може би от желание да се разграничи от фактите. Малко са причините да казваме истината, докато причините да лъжем са просто безброй. Хей, сигурен ли сте, че се чувствате добре? Лицето ви е пребледняло като козе сирене.

Поклатих глава и хукнах към тоалетната.

Повърнах закуската, вечерята и солидна част от гнева, който носех в себе си. Измих си лицето с ледената вода от чешмата и погледнах отражението си в замъгленото огледало, върху което някой бе надраскал с пастел „шибани фашисти.“ Когато се върнах на нашата маса, видях, че Фермин е на бара, където тъкмо плащаше сметката и говореше за футбол със сервитьора, който ни беше обслужил.

— По-добре ли сте? — попита моят приятел.

Кимнах.

— Паднало ви е кръвното — рече Фермин. — Я си вземете един „Сугус“, тия сладкиши всичко изцеряват.

Когато излязохме от кафенето, той настоя да си вземем такси до училището „Сан Габриел“ и да оставим метрото за друг ден, като изтъкна, че утрото е ярко като възпоменателна фреска, а тунелите са за плъхове.

— Такси до Сария ще ни струва цяло състояние — възразих аз.

— Спестовната банка на кретените черпи — заяви Фермин. — Оня патриот там ми върна рестото погрешно, така че ударихме кьоравото. А и вие сте на такъв хал, че не бива да пътувате под земята.

Така, снабдени с незаконно придобити средства, заехме позиция на един ъгъл в началото на Рамбла де Каталуня и зачакахме такси. Пропуснахме няколко, защото Фермин заяви, че щом сега му е паднало да се вози в автомобил, иска да е поне „Стюдбейкър“. Отне ни четвърт час да намерим превозно средство по негов вкус и когато то се появи, Фермин го спря с твърде маниерни жестове. Моят приятел настоя да се вози на предната седалка и това му даде възможност да завърже дискусия за московското злато и за Йосиф Сталин, който се оказа кумир и духовен водач — макар и от разстояние — на нашия шофьор.

— Три велики фигури имаше през тоя век: Долорес Ибарури, Манолете и Йосиф Сталин — провъзгласи таксистът, готов услужливо да ни предостави детайлно житие на бележития другар.

Аз пътувах удобно на задната седалка, безразличен към досадната реч, с отворен прозорец и наслаждавайки се на свежия въздух. Очарован, че се вози в „Стюдбейкър“, Фермин наливаше вода в мелницата на шофьора, като подчертаваше от време на време вълнуващата биография на съветския лидер с въпроси от съмнителен историографски интерес.

— Подочух, че много го мъчи простатата, откак глътнал костилка от мушмула, та сега може да пикае само ако някой му тананика „Интернационала“ — небрежно подхвърли Фермин.

— Фашистка пропаганда — изясни шофьорът, по-предан от всякога. — Другарят пикае като бик. На такъв дебит и Волга може да завиди.

Този политически дебат на високо равнище ни следваше през целия път, докато се движехме по Виа Аугуста към възвишенията. Денят започваше с прохладен бриз, който леко бръснеше ослепително синьото небе. Когато стигнахме улица „Гандушер“, шофьорът зави вдясно и започнахме бавното изкачване към Пасео де ла Бонанова.

Училището „Сан Габриел“ се издигаше сред една алея в горната част на тясна, лъкатушна улица, която тръгваше нагоре от булеварда. Тухлената фасада, надупчена от малки, заострени като кинжал прозорчета, напомняше очертанията на готически дворец, увенчан с арки и кули, които стърчаха като върхове на катедрала над горичка от яворови дървета. Измъкнахме се от таксито и влязохме в кичеста градина, осеяна с фонтани, от които стърчаха покрити с плесен херувимчета. Между дърветата се виеха каменни пътеки. Докато вървяхме към главния вход, Фермин ме осведоми за произхода на институцията с една от обичайните си поучителни лекции по обществена история.

— Сега може и да ви изглежда като мавзолея на Распутин, но в добрите си дни училището „Сан Габриел“ беше едно от най-престижните и недостъпни учебни заведения в Барселона. По времето на Републиката взе да запада, защото тогавашните новобогаташи, новите индустриалци и банкери, чиито отрочета години наред не бяха допускани тук, понеже фамилните им имена миришеха на ново, решиха да си създадат собствени училища, където да ги зачитат и където те на свой ред можеха да не допускат чуждите деца. Пара̀та е като всеки друг вирус: щом веднъж отрови душата на своя гостоприемник, тръгва да търси свежа кръв. В тоя свят фамилното име е по-нетрайно и от захаросан бадем. В добрите си времена — да речем приблизително между 1880 и 1930 г. — училището „Сан Габриел“ прие каймака на старите, утвърдени фамилии с издути портфейли. Алдая и сие са дошли на това злокобно място като пансионери, за да се побратимят със себеподобни, да ходят на литургия и да научат своята история, тъй че да могат да я повтарят до припадък.

— Но Жулиан Каракс всъщност не е бил един от тях — отбелязах аз.

— Е, понякога тези видни институции предлагат една-две стипендии за синовете на градинаря или на някой ваксаджия и така демонстрират своето великодушие и християнска щедрост — предположи Фермин. — Най-ефикасният начин да обезвредиш бедните е да насадиш у тях желанието да подражават на богатите. Това е отровата, с която капитализмът заслепява…

— Моля ви, Фермин, не се впускайте точно сега в социалната доктрина, че ако ви чуе някое от тези кюрета, ще ни изхвърлят с ритници оттук — пресякох го аз. Бях забелязал, че двама свещеници ни наблюдават със смесица от любопитство и опасение, застанали на площадката на стълбището, което водеше към входа на училището. Запитах се дали бяха дочули нещо от разговора ни.

Един от тях се приближи с вежлива усмивка, скръстил ръце пред гърдите си като епископ. Навярно бе прехвърлил петдесетте; мършавата фигура и рядката коса му придаваха вид на граблива птица. Имаше пронизващ поглед и излъчваше аромат на свеж одеколон и нафталин.

— Добър ден. Аз съм отец Фернандо Рамос — обяви той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Фермин му подаде ръка, която свещеникът разгледа за миг, преди да я стисне, все така скрит зад ледената си, макар и учтива усмивка.

— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на Семпере и син. За мен е рядко удоволствие да поздравя Ваше благочестиво превъзходителство. Тук до мен е моят сътрудник и приятел Даниел, многообещаващ младеж с всепризнати християнски качества.

Отец Фернандо ни наблюдаваше, без да мигне. Идеше ми да потъна в земята.

— Удоволствието е мое, господин Ромеро де Торес — дружелюбно отвърна той. — Мога ли да попитам какво води такова изключително дуо в нашето скромно заведение?

Реших да се намеся, преди Фермин да е изтърсил друга потресаваща забележка, която да ни принуди да си плюем на петите.

— Отец Фернандо, опитваме се да открием местонахождението на двама бивши ученици на „Сан Габриел“: Хорхе Алдая и Жулиан Каракс.

Отец Фернандо сви устни и повдигна едната си вежда.

— Жулиан умря преди повече от петнайсет години, а Алдая замина за Аржентина — сухо рече той.

— Познавахте ли ги? — попита Фермин.

Свещеникът спря острия си поглед върху всеки от нас, преди да отговори.

— Бяхме съученици. Мога ли да узная защо проявявате интерес към тази работа?

Още се чудех как да отговоря на въпроса му, когато Фермин ме изпревари.

— Тъй се случи, че се озовахме във владение на редица предмети, които принадлежат или са принадлежали — защото правното тълкувание по този въпрос е донякъде неясно — на споменатите двама души.

— И какво е естеството на въпросните предмети, ако смея да попитам?

— Умолявам Ваша милост да приеме нашето мълчание, защото Бог знае, че има безброй причини да проявим добросъвестност и потайност, нямащи нищо общо с неоспоримото доверие, което заслужават Ваше превъзходителство и орденът, представляван от вас с такава доблест и благочестие — скорострелно издърдори Фермин.

Отец Фернандо явно всеки миг щеше да изпадне в шок. Реших отново да подхвана разговора, преди Фермин да си е поел дъх.

— Предметите, за които говори господин Ромеро де Торес, са от личен характер, сувенири и вещи с чисто сантиментална стойност. Това, за което бихме ви помолили, отче, стига да не ви затрудняваме прекалено, е да ни разкажете какво си спомняте за Жулиан и за Алдая от вашите ученически години.

Отец Фернандо ни гледаше все още с подозрение. За мен бе очевидно, че обясненията, които бяхме дали, не стигаха, за да оправдаят нашия интерес и да осигурят сътрудничеството му. Хвърлих отчаян поглед към Фермин, като се молех да излезе с някой ловък трик, с който да спечелим разположението на свещеника.

— Знаете ли, че приличате малко на Жулиан като млад? — попита ненадейно отец Фернандо.

Очите на Фермин светнаха. Ето на, помислих си, ще заложим всичко на тази карта.

— Колко сте проницателен, Ваше преподобие! — възкликна Фермин, като се преструваше, че е удивен. — Прозорливостта ви безжалостно разобличи нашия маскарад. Някой ден ще станете най-малкото кардинал, ако не и папа.

— За какво говорите?

— Та нима не е ясно и очевидно, Ваша светлост?

— Честно казано, не.

— Можем ли да разчитаме на тайната на изповедта?

— Намираме се в градина, не в изповедалня.

— За нас е достатъчна вашата дискретност на духовно лице.

— Имате я.

Фермин изпусна дълбока въздишка и ме погледна меланхолично.

— Даниел, не можем повече да лъжем този свят воин на Христа.

— Разбира се, че не… — потвърдих аз, напълно объркан.

Фермин се приближи до свещеника и му прошепна с поверителен тон:

— Отче, имаме железни основания да подозираме, че нашият приятел Даниел е не друг, а тайният син на покойния Жулиан Каракс. Оттук идва интересът ни да възстановим миналото и спомена за една видна личност, която орисниците са пожелали да откъснат от клетото дете.

Отец Фернандо впи смаяния си поглед в мен.

— Вярно ли е това?

Кимнах. Фермин леко ме потупа по гърба със скръбно изражение.

— Погледнете го, горкичкото, тръгнало да търси един баща, изгубен в мъглите на паметта. Може ли да има нещо по-тъжно от това? Кажете ми, Ваша светейша милост!

— Имате ли доказателства, които могат да подкрепят твърденията ви?

Фермин сграбчи брадичката ми и повдигна лицето ми, сякаш предлагаше възнаграждение.

— Какво друго доказателство желае Ваша милост, освен това личице, ням и безспорен свидетел на въпросното бащинство?

Свещеникът като че ли се колебаеше.

— Ще ми помогнете ли, отче? — лукаво се примолих аз. — Моля ви…

Отец Фернандо въздъхна, явно притеснен.

— Предполагам, че от това вреда няма — рече той накрая. — Какво искате да знаете?

— Всичко — отвърна Фермин.