Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (63)

27 Ноември 1955
Post mortem

Стаята беше бяла, цялата изтъкана от платна, завеси, ефирни като пара, и искрящо слънце. От моя прозорец се виждаше безкрайно синьо море. Един ден някой ще се опита да ме убеди, че морето не може да се види от болницата „Корачан“, че стаите й не са бели, нито пък ефирни, че през оня ноември морето било като оловен гьол, студен и враждебен, че през онази седмица валял сняг всеки ден, докато погребал и слънцето, и цяла Барселона под един метър снежен саван, и даже Фермин, вечният оптимист, помислил, че ще умра отново.

Вече бях умрял веднъж в линейката, в ръцете на Беа и лейтенант Паласиос, който съсипа униформата си с моята кръв. Куршумът, казаха лекарите, които говореха за мен, мислейки, че не ги чувам, бе строшил две ребра, бръснал леко сърцето ми, прекъснал една артерия и излязъл стремглаво през хълбока ми, като повлякъл със себе си всичко, срещнато по пътя. Сърцето ми спряло да бие в продължение на шейсет и четири секунди. Казаха ми, че на връщане от тази екскурзия във вечността съм отворил очи и съм се усмихнал, преди да изгубя съзнание.

Дойдох на себе си осем дена по-късно. По това време вестниците вече бяха публикували новината за кончината на видния полицейски инспектор Франсиско Хавиер Фумеро, загинал в престрелка с въоръжена банда престъпници, и властите бяха твърде заети да намерят улица или алея, която да преименуват в негова памет. Единственият труп, намерен в старото имение на Алдая, бе неговият. Телата на Пенелопе и нейния син така и не бяха открити.

Събудих се призори. Спомням си светлината, която се лееше по чаршафите като течно злато. Снегът бе престанал и някой бе сменил морето зад моя прозорец с бял площад, на който се виждаха няколко люлки и почти нищо друго. Баща ми, потънал в един стол до леглото ми, вдигна очи и мълчаливо ме погледна. Усмихнах му се и той избухна в плач. Фермин, който спеше като младенец в коридора, и Беа, която държеше главата му в скута си, чуха риданията на баща ми и влязоха в стаята. Спомням си, че Фермин изглеждаше бял и слаб като рубена кост. Казаха ми, че кръвта, течаща във вените ми, била негова, че съм изгубил моята изцяло и моят приятел дни наред нагъвал сандвичи с филе в бюфета на болницата, за да му се образуват нови червени кръвни телца — в случай, че аз имам нужда от още. Навярно това обяснява защо се чувствах по-мъдър и по-малко Даниел. Спомням си, че имаше същинска гора от цветя и че същия следобед — или може би само две минути по-късно, не бих могъл да кажа — през стаята мина цяла върволица, като се почне от Густаво Барсело и племенницата му Клара, и се стигне до Бернарда и моя приятел Томас, който не смееше да ме погледне в очите и когато го прегърнах, избяга, за да си поплаче на улицата. Спомням си смътно дон Федерико, който дойде заедно с Мерседитас и дон Анаклето, учителя. Ала най-вече си спомням Беа, загледана безмълвно в мен, докато всички останали се топяха в радостни възклицания и благодарности към небесата, и баща ми, който бе спал седем нощи на онзи стол, молейки се на един Бог, в когото не вярваше.

Когато лекарите наредиха на целия този комитет да опразни стаята, за да се отдам на почивка, която не желаех, баща ми се приближи за миг и каза, че ми е донесъл моята писалка, писалката на Виктор Юго, а също и една тетрадка, ако ми се прииска да напиша нещо. Фермин заяви от прага, че се консултирал с персонала на болницата и лекарите го уверили, че няма да отбивам военната си служба. Беа ме целуна по челото и изведе баща ми да подиша малко чист въздух, защото не бе излизал от тази стая повече от една седмица. Останах сам, смазан от умора, и полека заспах, гледайки калъфа на моята писалка върху нощното шкафче.

Събуди ме шум от стъпки край вратата. Очаквах да видя баща си в другия край на леглото, или може би доктор Мендоса, който ме наглеждаше постоянно, убеден, че съм оцелял по някакво чудо. Посетителят заобиколи леглото и седна на стола на баща ми. Устата ми бе пресъхнала и почти не можех да говори. Жулиан Каракс поднесе чаша вода до устните ми и държа главата ми, докато ги навлажнявах. Очите му говореха за сбогуване и бе достатъчно да надникна в тях, за да разбера, че не е открил истинската самоличност на Пенелопе. Не си спомням добре думите му, нито звука на гласа му. Затова пък зная, че взе ръката ми и сякаш ме помоли да живея заради него, като ми даде да разбера, че няма да го видя никога вече. Не съм забравил какво му казах аз. Помолих го да вземе онази писалка, която открай време му бе принадлежала, и да започне да пише отново.

Когато се събудих, Беа охлаждаше челото ми с кърпа, напоена с одеколон. Попитах я сепнат къде е Каракс. Тя ме погледна объркано и каза, че Каракс е изчезнал в бурята преди осем дена, оставяйки кървава диря в снега, тъй че всички го смятали за мъртъв. Рекох й, че не е вярно, че е бил при мен преди броени секунди. Беа ми се усмихна и нищо не каза. Сестрата, която ми мереше пулса, бавно поклати глава и обясни, че съм спал в продължение на шест часа и че тя през цялото време е седяла на бюрото си край вратата на моята стая, в която никой не е влизал междувременно.

Онази нощ, докато се мъчех да заспя, обърнах глава на възглавницата си и забелязах, че калъфът е отворен, а писалката я няма.